Оm ТОНИ МИХАЙЛОВ
1. Среща с действителността
Вървях из улиците на града. Представях си как те оживяват, понасят върху гърба си тежестта на хорските грехове, стискат зъби от болка и продължават напред. Дърветата ми се кланяха, смъмрени от силния вятър. Стар ветропоказател поскръцваше в такт с ръждива табела, закачена над вратата на една от къщите. В далечината се чу детски смях, който галеше ушите ми. Стъпвах по приказно красивия килим от тъжни есенни листа. Ето ги и тях! Няколко дечица играеха на криеница, гонеха се, наслаждаваха се на свободния и неопорочен въздух. Наблюдавах ги и ги съжалявах, радвах им се и се стопявах под натиска на непоносимо страдание, плачех и се молех, мечтаех и проклинах бъдещето. Едно малко момиченце ме погледна с големите си небесносини очи. То се приближи към мен и протегна нежната си ръчичка. Инстинктивно подадох своята. Момиченцето я притисна до сърцето си. Небето потъмня. Тишината бе несполучливо заместена от дивашки викове. Земята под мен се тресеше. Умът ми се опитваше да намери задоволителен отговор на въпроса „Какво се случва?”. Гъстата мъгла упорито криеше истината от мен. Усещах присъствието на хиляди хора, долавях добре познатия глас на сърце, изпълнено със страх. Затварях очи, мислейки си, че това е просто поредния лош сън. Мъглата се оттегли, недооценена и обидена от всеобщата незаинтересованост. Паднах на колене. Не можех да дишам. Безброй трупове се бяха вторачили в мен – деца с оръжие, майки, прегърнали бебета, обезобразени от куршуми млади мъже. Лицето ми бе нашарено с още топлата им кръв. Сподавените ми викове заглъхваха някъде в далечината. Там, където все още се избиваха помежду си, там, където земята утоляваше жаждата си. Светът се разпадаше, човечеството се самоунищожаваше. Душите се прощаваха с телата. Шепотът им ме влудяваше: „Ти си виновен! Ти си виновен! Ти…”. Куршум прониза главата ми. Смъртта ме понесе на ръце. В следващият миг усетих как онази малка ръчичка стиска моята. Момиченцето проговори: „Ще можеш ли да живееш така? Ще можеш ли да спиш, знаейки какво си направил? Дай ми това, от което имам нужда!”. То се отдалечи. С последни сили попитах: „Почакай! Как се казваш?”. Тя се усмихна: „Надежда!”.
2. Разговор с Надеждата
– Какво означава всичко това?
– Много си любопитен. Попитай очите си, довери се на сърцето си!
– Не разбирам!
– Това ме изумява у вас – хората! Не осъзнавате важността на делата си и се страхувате от последствията. Мислите за бъдеще, когато нямате минало. Обръщате се един срещу друг, за да оцелеете. Вие сте обречени! Ти видя Краят, ти стана част от Трета световна война. Струва ти се невъзможно? Ще се съглася с теб, когато човечеството открие и вникне в истинския смисъл на понятието „надежда”.
3. Историята
За надежда говори и филмът на режисьора Франсис Лоурънс „ИГРИТЕ НА ГЛАДА: ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕ”. След краят на 74-те Игри на глада, победителите от „окръг 12” Катнис Евърдийн (Дженифър Лоурънс) и Пийта Меларк (Джош Хътчерсън) се завръщат у дома. Но начинът им н
а живот вече не е същият. Трибутите са популярни, а ежедневието им навлиза като основна тема за разговор в излъчваните предавания. Кошмарът продължава. Победата задължава Катнис и Пийта да участват в „Турнето на победителите” – обиколка през всички окръзи в Панем. Сценарият е готов. Но кой иска да слуша тези напудрени слова? Хората негодуват срещу нелицеприятната действителност, дават знак, че промяната е съвсем близо. Надига се бунт. Всеки един, дръзнал да се опълчи срещу суровите закони бива елиминиран. Единствената пътеводна светлина за протестиращите е надеждата. Катнис е едновременно объркана и изумена от случващото се. Тя не може да осъзнае, че името й се е превърнало в лек за страданието на живеещите в „робство”, а постъпката й – в пример за подражание. Президентът Сноу (Доналд Съдърланд) е наясно със заплахата и последствията, ако бунтът не бъде потушен в зародиш. Нужен е план, който да възвърне реда и дисциплината в окръзите. Наследникът на Сенека – Плутарх Хевънсбий (Филип Сиймур Хофман) се заема с изпълнението на тази мисия. Идеята му цели да премахне ореола, сияещ около Катнис и да я унищожи без да изцапа ръцете си. Но как? Започват 75-те, юбилейни, Игри на глада. Провеждани веднъж на 25 години и с неочаквани правила, те са на път да променят Панем завинаги. В жребият ще участват оцелелите през годините трибути от всички окръзи. Катнис Евърдийн не е на себе си. Ами Гейл (Лиъм Хемсуърт)? Какво ще се случи с любовта помежду им? А семейството й? Малката й сестричка Примроуз (Уилоу Шийлдс)? Как ще оцелеят без помощта й? Часът удари! Няма време за сбогуване. Предстоят тренировки и оценка на уменията преди големия старт. Непознати противници с неподозирани възможности. Катнис и Пийта опознават останалите играчи. Съюзници? Необходими ли са? 75-те Игри на 
глада са вече тук. Остават десет секунди. Моля, заемете местата си! Налице са нови изпитания, които ще тестват издръжливостта на трибутите от „окръг 12”. Вън от арената, бунтът е в разгара си. Президентът Сноу усеща горчивия вкус на своята безпомощност. Хората искат да се борят за бъдещето си, за по-добър начин на живот, за свободата си. Катнис Евърдийн – Огненото момиче е ключът към промяната, тя е единствената надежда за Панем.
4. Още няколко думи
Режисьорът Франсис Лоурънс полага усилия, за да заслужи бурните аплодисменти. „ИГРИТЕ НА ГЛАДА: ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕ” отговаря на очакванията ми и представя успешно втората книга от хитовата поредица на Сюзън Колинс. Без съмнение, вълнуващ сюжет, наситен с напрежение, неочаквани обрати и искрени чувства. Отлична актьорска игра от Дженифър Лоурънс, Уди Харелсън, Лени Кравиц, Лиъм Хемсуърт и Доналд Съдърланд. Интригуваща поява на дълбоко уважаваният от мен Филип Сиймур Хофман. Въпреки, че не е попаднал на правилната арена, той се сражава смело, използвайки безспорния си талант като поразяващо оръжие. Продукцията ме очарова също с качествени визуални ефекти и операторски похвати. Смея да твърдя, че тя е една от все по-рядко срещаните сполучливи екранизации. На какво се дължи?
1. режисьорска интерпретация – важни са начинът, по който той ще възприеме книгата и избликът на чувства, провокиран от текста. Те оформят скелета на бъдещата продукция. Достатъчно ли е това?
2. режисьорско решение ( операция „голяма ножица”) – в повечето случаи, обемът на текста надхвърля възможностите му, т.е. режисьорът трябва да реши какво от съответната книга е важно, за да бъде включено в екранизацията.
Според мен, Франсис Лоурънс се е справил блестящо с възложената му задача. Не е тайна, че в момента работи по следващия филм – „Сойката присмехулка”, разделен на две части. Феновете ще тръпнат в очакване на продължението. „ИГРИТЕ НА ГЛАДА: ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕ” достига до впечатляващ резултат – 9,5/10. Заслуга за сладката победа има и режисьорският коментар относно понятието „надежда”. Подразбирано като дар, като стимул да продължиш напред, като спасение и като начин на живот, то се оказва основна движеща сила в лентата на Лоурънс. В дни на грохот, хората се нуждаят от лъч светлина в края на тунела. Когато душите им дишат свободно, а устните им изговарят „Надежда!”, те са готови – готови, за да тръгнат по следите на промяната. Бунт, неподчинение, смазване на закона, кръвопролитие, опит за заличаване на действащата система. Не ви ли напомня за…? Да! Възможна е аналогия с 
обстановката в страната, но тук липсва съществена част от „революционния” пъзел. Надеждата е непознато усещане, отмъщението е мисия, а незаинтересоваността – диагноза. Загубата ви в продължаващите вече 25 години „Игри на глада и срама” е гарантирана, уважаеми играчи! А правилата са си все същите! Продукцията излиза на екран в подходящ момент. Надявам се на правилната й консумация. Нека „ИГРИТЕ НА ГЛАДА: ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕ” да не се възприема като пример за подражание. По-логично и по-ценно е схващането й като доказателство за наличие на надежда.
Предишна рецензия:
„ШЕСТИЯТ ДЕН” – мигът, който промени живота ми завинаги
Очаквайте:
