Очаквайте на 18 март „Зора“, книга 1 от „Ксеногенезис“ – прочутата трилогия за пътя на човечеството обратно към себе си!
„Зора“ (превод: Росен Рачев , стр. 276, цена: 16 лв.) е фантастичен роман за физическа, психологическа и социална промяна на човечеството и ни запознава с извънземни същества, които притежават изключително напреднало познание в областта на генното инженерство. Лилит Аяпо оплаква смъртта на съпруга и детето си в Андите, когато война унищожава Земята. Векове по-късно тя е върната към живот от изумително способните извънземни, които се наричат Оанкали. Водени от непреодолима нужда да изследват другите, те спасяват нашата умираща планета, а след това се свързват генетично с човечеството. Сега Лилит е обречена да дели света с тези причудливи чуждоземци…
Октавия Е. Бътлър (1947 – 2006) е един от най-значимите, най-зрели представители на американската и световната фантастика от последните трийсет години. Нейните герои населяват светове, които стават жертва на един или друг апокалипсис, и неминуемо поемат по пътя на промяната. Трилогията „Ксеногенезис“ включва романите „Зора“, „Ритуали на зрялата възраст“ и „Имаго“ и заема централно място в творческата й кариера. Бътлър е ненадмината в умението си да хипнотизира почитателите на жанра, извеждайки ги от „зоната им на комфорт“. Като един истински визионер тя трансформира познатото и удобното в разтърсващ имагинерен свят, белязан от дух на пророчество и хуманност, но лишен от дидактика и мелодрама.
Писателката е носител на „Хюго“ за разказа „Звуци“, а през 1985 г. с новелата „Блъдчайлд“ печели отличията „Небула“, Хюго“ и„Локус“, както и наградата за най-добра научна фантастика на „Сайънс Фикшън Кроникъл“.
„Смятам Октавия за най-важната писателка фантаст след Мери Шели.“ Стивън Барнс
На 19 март 2013 г. „Колибри“ събира поклонниците на фентъзи и фантастични четива в Суингинг Хол на бул. „Драган Цанков“ № 8 за представяне на книгите от библиотека „Галактики“.
Вижте повече за събитието !
Откъс
Октавия Е. Бътлър „Зора“, книга 1 от „Ксеногенезис“
Жива!
Все още жива.
Жива… отново.
Пробуждането беше трудно както винаги. Най-голямото разочарование. С мъка пое достатъчно въздух, за да прогони кошмарното усещане за задушаване. Лилит Аяпо лежеше задъхана и тялото й се тресеше от усилието. Сърцето й биеше твърде учестено, твърде силно. Тя се сви на топка като зародиш, безпомощна. Кръвообращението започна да се връща в краката и ръцете й на вълни, с краткотрайни, остри болки.
Когато тялото й се успокои и се примири с реанимирането, тя се огледа наоколо. Стаята беше слабо осветена, въпреки че при другите Пробуждания нямаше никаква светлина. Стаята не само изглеждаше осветена, наистина беше осветена. При едно предишно Пробуждане бе решила, че реалността е това, което се е случило, което е успяла да долови. Беше й хрумнало – за кой ли път – че може да е луда или дрогирана, болна или
ранена. Нищо от това нямаше значение. Не можеше да има, докато беше затворена по този начин – безпомощна, сама и в неизвестност.
Тя седна, като се олюля замаяна, а после огледа останалата част от стаята.
Стените й бяха светли – може би бели или сиви. Леглото й беше същото както винаги – солидна платформа, която сякаш беше израснала от пода и потъваше леко при докосване. В отсрещната страна на стаята имаше врата, която вероятно водеше към тоалетната. Обикновено й осигуряваха тоалетна. На два пъти това не се случи и тя беше принудена да кляка в някой от ъглите на тесния кюбикъл без врата и прозорци.
Отиде до вратата и надзърна в полумрака, като този път отбеляза със задоволство, че има баня. В тази не само имаше тоалетна и мивка, но също така и душ. Лукс.
С какво друго разполагаше?
С много малко. Имаше друга платформа, с около стъпка по-висока от леглото. Можеше да се използва за маса, въпреки че нямаше стол. На нея имаше разни неща. Тя видя първо храната. Беше обичайната каша на бучки или някакво вариво с неразпознаваем вкус, сипано в купичка, която също ставаше за ядене, но щеше да се разпадне и изчезне във въздуха, в случай че изядеше само храната.
До купичката имаше още нещо. Не можеше да го види ясно, затова го докосна с ръка.
Плат! Сгъната на купчинка дреха. Сграбчи я, изпусна я в нетърпението си, вдигна я отново и започна да я облича. Светло на цвят, стигащо до бедрото яке и широки дълги панталони, направени от някаква хладна, извънредно мека материя, която я накара да мисли за коприна, въпреки че по някаква неизвестна причина знаеше, че това не може да е коприна. Якето прилепна върху нея от само себе си и остана затворено, след като се загърна в него, но се отвори лесно, когато дръпна предните лицеви капаци. Начинът, по който се разделиха, я накара да мисли за велкро, но такова не се виждаше. Панталоните се затваряха по същия начин. Не й бяха давали дрехи от първото Пробуждане до сега. Много пъти беше молила за това, но без резултат. Вече облечена, се почувства в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било по време на пленничеството си. Това чувство беше лъжливо, но тя се бе научила да се наслаждава на всяко удоволствие, на всяка добавка към нейното самоуважение, до която можеше да се докопа.
