Наричана „кралицата на летните романи“, американската писателка Елин Хилдебранд бързо се превърна в хит сред българските читатели с нестандартните си сюжети, в които класическият плажен романс е обогатен с криминални истории, вълнуващи герои и семейни драми.

Сега обичаната писателка се завръща у нас с новия си самостоятелен роман „Златното момиче“, определян от New York Times като „най-добрата ѝ книга“, който разказва зряла и осмислена история за непреходната любов към близките ни, вторите шансове и неочакваните обрати на съдбата.

В един перфектен юнски ден – такъв, в какъвто започват всичките ѝ тринайсет плажни романа – писателката и майка на три деца Вивиан Хау е ударена от кола, докато тича близо до дома си на райския остров Нантъкет. Тя се издига в Отвъдното, където научава, че ѝ е дадено едно последно лято, в което може да наблюдава какво се случва с живота на близките ѝ.

Едно лято и три свръхестествени побутвания, с които да промени развоя на събитията на Земята и да помогне на децата си в трудни моменти. А такива определено не  липсват, както скоро ще разбере Виви – защото и тримата са имали своите тайни, които сега са напът да излязат на бял свят. Виви ще трябва добре да помисли къде да използва „побутванията“ си.

Междувременно в Нантъкет нейната смърт остава мистерия и разваля досегашното спокойствие на това райско място, тъй като нито тя, нито полицията имат идея кой е бил зад волана при фаталния инцидент. Най-голямото притеснение на Виви пък е как ще се приеме последната ѝ книга – „Златното момиче“, която съдържа тайна от собствената ѝ младост.

Когато скритите истини излизат наяве, близките на Виви ще трябва да се изправят лице в лице с грешките си от миналото и да решат всички натрупани проблеми – със или без помощ от небето. И докато те се учат да живеят без своето „Златно момиче“, Виви ще трябва някак си да приеме, че трябва да ги остави.

Вълнуваща, неочаквана и невероятно нежна, „Златното момиче“ повлича читателите във вихрен танц от емоции още от първата страница и ни кара да се запитаме: напускат ли ни наистина хората, които губим, стига да сме ги обичали истински?

Автор на над 25 романа, Елин Хилдебранд („Перфектната двойка“, „Опасни слухове“,„Зима в рая“, „Каквото се случи в рая…“, „Беди в рая“) още веднъж ни потапя в райското безвремие на остров Нантъкет, за да разкаже една по-различна плажна история. И да припомни, че дори в дълбините на зимата у нас съществува непобедимо лято.

Из „Златното момиче“ от Елин Хилдебранд

Въпросите, задавани най-често на Виви на авторските ѝ мероприятия и в интервюта, бяха: „Персонажите ви на истински хора ли са базирани? За случки от своя живот ли пишете?“. Виви често чувстваше, че читателите искат отговорът да е утвърдителен; копнееха измислицата да е истина. Виви обясняваше, че си служи с отделни детайли от своя живот: бялата ѝ каничка с бежовата черупка от мида, която купи от „Уийдс“ на Сентър Стрийт, се появява в три от романите ѝ. Виви носи бижутата на Джесика Хикс и същото важи за всичките ѝ героини. Савана, най-добрата приятелка на Виви, е прословута с остроумията си и Виви ги е заемала (крала) най-редовно. Но не беше същото, като да пише за познати хора или за собствения си живот. До тази година.

Сюжетът на „Златното момиче“ разказва за драматичните събития от последната ѝ година в гимназията, но единственият, който би се досетил за това, е тогавашният ѝ приятел Брет Каспиън, а Виви не го е виждала, нито е говорила с него вече над трийсет години. Преди да напише „Златното момиче“, Виви претърси интернет за някаква следа от Брет. Той не беше във фейсбук, туитър, инстаграм, снапчат или тикток. Нито пък в линкедин. Виви беше проверила указателя, но в района на Кливлънд нямаше регистриран никой с фамилията Каспиън. Неангажиращ имейл, пратен до единствените две приятелки от училище, с които Виви поддържаше контакт – Стефани Саймън и Джина Мариани, – потвърди, че Брет никога не е посещавал сбирките на класа (нито пък самата Виви, защото родителите ѝ бяха покойници, а къщата в Парма продадена). Макар Виви да се чудеше какво е излязло от него, стигна до заключението, че Брет Каспиън не е фен на социалните мрежи; където и да се намираше, нямаше представа, че тя е писателка, и никога не би осъзнал, че „Златното момиче“ разказва за него. За тях. С няколко дребни промени.

След като отхвърли (до известна степен) грижите си за Брет Каспиън, Виви беше особено развълнувана по по[1]вод новата си книга. Това беше най-доброто ѝ попадение досега и най-сетне се беше озовала сред водещите автори в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. За Виви постижението ѝ блестеше като звездата на върха на коледната елха. Последната ѝ книга „Интрига на Мейн Стрийт“ дебютира като номер три в списъка с твърди корици и номер две в комбинирания списък. Толкова близо! Беше се настроила – може би? – този път да стигне до първо място.

Виви осъзнава, че е твърде малко вероятно висшите сили да я оставят да се върне към живота си на Земята, та да премести тигана си със скъпо покритие от пътеката, да плати на озеленителката си или дори да промотира новия си роман.

 Ами нейната най-важна отговорност?

Първостепенно: грижи за децата. Лио е на осемнайсет, формално погледнато възрастен човек, но все така е момчето на мама. Харесва му как готви Виви и сутрин често се буди с въпроса какво ще има за вечеря; позволи на Виви да го заведе до „Мърис“, за да му купи дрехи за тържеството по случай завършването и за дипломирането му (и се довери на мнението ѝ, което двете момичета дружно пренебрегваха). Миналата зима Виви беше повалена от инфекция на 40 синусите и Лио изгледа заедно с нея епизодите от първите три сезона на „Короната“ един след друг, а не беше ли довело тъкмо това до възстановяването ѝ – едрият ѝ и силен син, сгушен до нея?

По-рано тази пролет, когато Лио заяви, че не успява да избере между Колежа на Чарлстън и Университета на Колорадо, двамата с Виви съставиха списък с плюсовете и минусите и те се оказаха разпределени поравно. Той попита Виви как трябва да постъпи според нея. Много себично Виви предпочиташе Чарлстън (имаше директен полет от Бостън и, ало, все пак това си беше Чарлстън!), но инстинктът ѝ подсказваше, че в Чарлстън може би нямаше да е чак толкова различно от Нантъкет, а според нея Лио би просперирал повече на напълно ново място – като например в голямо учебно заведение в Скалистите планини.

– Боулдър – обяви.

Лио издиша рязко и каза:

– Такъв е и моят избор, но мислех, че ще се натъжиш, ако замина толкова далече.

– О, мили – отвърна тя. – Ще се натъжа, ти си моето детенце. Но част от това да бъда родител, е да искам най-доброто за теб.

Виви беше планирала лично да закара Лио до Колорадо. Щеше да е истинско пътешествие с грижливо планирани спирки в крайпътни ресторанти и кичозни мотели, с живописни гледки и исторически паметници. Щеше да позволи на Лио да слуша музика, без значение колко страдаха ушите ѝ. Също така се надяваше, че като се озоват само двамата в колата единствено с пътя пред тях, ще могат да си поговорят истински. А после, щом Виви го оставеше (заедно с ламинираните инструкции на тема пране), щеше да се качи обратно в колата си и хубавичко да се наплаче. Последното ѝ дете, малкото ѝ момченце, щеше да е отлетяло от гнездото.

Виви не може да пропусне откарването на Лио в колеж. И има внуче напът. Всеки би се съгласил, че е откровено несправедливо да умре, без да е държала в ръце първото си внуче. И освен това в момента Карсън явно се нуждае от майка повече отвсякога. Виви не може да остави децата си там долу съвсем сами. Те са нейни деца. Тя им е майка.

Ще я прощават, но да умре, не е вариант.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 3 = 4