В сезона на кино-наградите все по-трудно се навивам да седна и да изгледам някой от номинираните филми. През годините назад съм си правил много грешни избори и съм загубил много време в епични тъпотии. В последно време го правя все по-рядко и все по-трудно. „Подготовката“ за Златен Глобус (и разбира се предстоящите след това Оскари) за 2026г. върви точно толкова трудно.

„Грешници“ бе филм, който още от трейлъра изглеждаше, като не за мен. Твърде черен, твърде стар и твърде сбъркан. За да може човек да седне и изгледа филм от номинираните му трябва определена емоционална нагласа. Трябва да бъде психически съсипан или в депресия или твърде щастлив за да има сили да си скапе настроението и всичко…. „Грешници“ имаше минималната възможност да се окаже изключението тази година. За това и му дадох шанс. А също и защото е достъпен за всички потребители на HBO MAX.

Първата част на филма е прекрасна. Онази епоха от началото на миналия век е нещо, което винаги ме е привличало. Със своята простота. Със своят все още неопетнен от човешка намеса свят. Със своите коли. Първите автомобили. Особено онези, без покрив. С парните локомотиви и сложността на придвижването по онова време. С отношенията между хората и трудностите. Дори с нейните безумия, като класовото разделение, расизмът и излизането от робовладелческия строй. Епохата от началото на миналия век е момент някак на ръба между миналото и настоящето. Момент, в който светът все още е млад и красив, но и все още не се е превърнал съвсем в чудовището, което е днес.

Онази епоха притежава определени модели на поведение, спряло социалното положението на хората в него. Работниците на полето се държат по един начин, просяците на гарата по друг, заможните са властелините на света… Епохата, нейната красота и детайли са най-силния елемент в първата част на „Грешници“. Режисьорът, сценографите и операторът успяват да оплетат зрителя в нейната красота, реейки пред погледа ни всичко, което бихме били способни да обикнем. От безкрайното небе, през плантациите, които се простират до където стигне погледа ти, до хората и простичкия им живот. Такъв, какъвто в наши дни много от нас мечтаем да имаме. Без телефони, без интеренет, извън стените на домовете ни. Там, на открито, търсейки живия контакт, говорейки един с друг, забавлявайки се в компании, споделяйки, откривайки и обичайки. Така, както светът някога е функционирал. Когато е бил истински и когато всичко, е можело да бъде докоснато, вдъхнато, дори просто усетено.

„Грешници“ бавно и детайлно ни запознава с всички свои герои. Дава ни достатъчно време за всеки от тях, че да го опознаем, да започне да ни пука за него и да можем лесно да го различим във втората част на филма, когато всичко излиза извън контрол. Всеки герои има своята история. Много малко от тях имат своето бъдеще. Но всяка история е представена достоверно и леко по начин, по който зрителя да може да я преглътне лесно.

Достигайки до кулминацията на първата част, която е и средата на филма, някак прехода към безумията, които предстоят, идва като шамар. В него няма нищо плавно. Вървейки по тази бавна и натрапчива линия на прекрасното време и нуждата на тези хора да бъдат заедно, да се повеселят, да послушат музика, да потанцуват, да се докоснат, филмът завива и ни показва неща, които не съществуват тогава. Колкото и гениални или новаторски да са идеите и мислите на режисьора за появата на електрическата китара, рапърите и т.н.т. насред робовладелческото, западняшко увеселение с китара сред полята, зрителя много трудно може да улови смисъла. Идеята. Или каквато и да е причината, изискваща това. Можеше ли сцената да бъде разгърната без това първо безумие, служещо за преход- о, да!

Няколко минути по-рано, съвсем от нищото преживяваме сцена на първия сблъсък на първия вампир, който ще озари екрана. Да правилно прочете. Вампир. Ако не си гледал трейлъра и незнаеш, това е филм за вампири.

Връщаме се обратно на увеселението, за да започне същинската част на вечерта и филма. Атаката на учреждението изпълнено с вече уплашени хора отвътре и кръвожадни вампири отвън. Уловката е, че те не могат да влязат, ако не бъдат поканени. Една от тях успява да се промъкне и клането започва. След много битки, епични сцени, кръв, ухапвания, огън, каскади, секс, чесън, дървени колове и всичко, което може да роди главата ти за такъв тип филм, идва зората. Изгрява слънцето и филмът свършва. Или почти.

„Грешници“ започва с удобен похват. Виждаме сцена от денят, следващ денят на голямата веселба. След идването на зората и приключването на клането отново се връщаме там, където филмът започна. Само за да приключим около минута по-късно. И идват финалните надписи. И след минута идва сцена след тях. Която е по-дълга от самите финални надписи и ни показва бъдещето. Следствието от онова, което сме преживели до момента. И отново финални надписи. И край.

Идеята да смесиш тази епоха и нейната красота с кръвожаден, вампирски екшън е глупава. Най-близката асоциация, която идва в главата ми е „Каубои и извънземни“ с Даниел Крейг. Точно толкова безумна е и тази тук. Но за сметка на всичко, тя има уникална първа част и много добро изграждане на героите и предпоставката за големия екшън.

Много трудно мога да си обясня причината за 7-те номинации на този филм за „Златен Глобус 2026г.“, включително за най-добър филм и най-добър режисьор. Може би причината се крие в много тъмнокожи членове на Асоциацията на Чуждестранните Журналисти в Холивуд- които стоят зад Глобусите и гласуват за номинираните. Може би причината се крие в брилянтната сценография и изграждане на света, преди всичко да замине по дяволите. А може би просто 2025г. бе годината, в която филмите бяха толкова слаби, че един средно слаб филм, като този, трябва да бъде номиниран. Че иначе няма кой.

Майкъл Б. Джордан разбира се прави прилична роля. Но той толкова се слива с всички останали и до толкова играта му не блести с нищо кой-знае колко оригинално, че остава фон на безумията от втората част на „Грешници“. Дори няма да споменавам имената на номинираната за Оскар, Хейли Стейнфийлд, Омар Милър (8-та миля) и Делрой Линдо, които са част от общата масовка и почти нищо повече.

Филмът е сериозна загуба на време въпреки преимуществата му и със сигурност ще накара всеки зрител да се съмнява в трезвата си преценка защо всъщност не му е харесал. А не трябва. Това просто не е добър филм.