Издателство Ибис представя „Зимна приказка“ от Кари Елкс
Коледа е само веднъж в годината, но истинската любов е за цял живот.
Кити Шекспир е студентка по кинематография и е заминала от Лондон за Ел Ей с надеждата, че това ще е ключът към успешната ѝ кариера. Вместо желания стаж в прочутия град обаче се озовава насред нищото като детегледачка в семейството на влиятелен кинопродуцент. Положителното в цялата ситуация е, че винаги е обичала децата и се очертава снежна Коледа, пък и се надява да създаде сериозни контакти. Но това, което не е очаквала, е, че ще бъде въвлечена в семейните отношения на холивудския магнат, a още по-малко – че ще бъде привлечена от сексапилния му, но мрачен брат Адам.
Адам Клайн може и да е секси, но също така е навъсен и груб. Той обаче не може да откаже на молбата на русокосата англичанка да се погрижи за малкото кученце, което ще бъде коледната изненада за любимия му племенник. Любовта от пръв поглед не е за него и всичко, което иска, е да го оставят на мира и да се оттегли в хижата си насред гората. Но пътят към щастливия край никога не е гладък…
Вълшебна и приказна романтична история – идеалното четиво за студена зимна вечер с чаша горещ шоколад в ръка.
ОТКЪС
Глава 1
Не съм дошел да ти доставям радост
със своите отговори!
„Венецианският търговец“[1]
– Кити Шекспир – каза той и я погледна. Устните му се извиха в усмивка. – Много необичайно име. Откъде идва? – Дрейк Монтгомъри беше главен асистент на прочутия кинопродуцент Евърет Клайн. Резюмето ѝ лежеше в скута му като салфетка. Дългите му крака бяха кръстосани пред него, а лактите – опрени на облегалките на креслото. От едната му страна седеше красива жена, която бе представил като Лола, но без да намекне каква е длъжността ѝ и защо е тук. От другата беше Шерил – втората асистентка на господин Клайн. По-възрастна, с очила, които постоянно се плъзгаха по носа ѝ. Тя водеше неравна битка с тях посредством пръста си. Буташе ги нагоре, а те се плъзгаха отново. Почти хипнотична гледка.
Кити си пое дълбоко дъх и огледа стаята. Като всички други, в които я бяха интервюирали, и тази беше безлична и обикновена. Отдавна се бе отказала от надеждата, че ще я допуснат в офиса на продуцента, където със сигурност стените щяха да са покрити с плакати и фотографии на актьори, а лавиците – отрупани с грижливо почиствани от праха награди. Една обикновена стажантка – не, дори не стажантка, а кандидат-стажантка – не можеше да влиза в такова светилище и със сигурност нямаше да я представят на самия продуцент. Което в случая на Евърет Клайн, изглежда, беше по-скоро благословия. Той бе един от най-големите продуценти в Холивуд и се говореше, че всява ужас във всеки, който влезе в контакт с него. Имаше кошмарен нрав.
И разбира се, всички искаха да работят за него. Да стажуваш в „Клайн Продъкшънс“ беше все едно да получиш звезда на холивудската Алея на славата. Според нейния научен ръководител в Калифорнийския университет дори Бог замълчавал, когато Евърет Клайн си отворел устата.
С всяка изминала секунда тя усещаше как сърцето ѝ ускорява ритъма си. Мразеше интервютата. Мразеше да говори за себе си. Щом отвореше уста, усещаше, че лицето ѝ се зачервява и заприличва на зряла ягода. Нищо чудно, че още не я бяха взели никъде на стаж.
Дрейк вдигна резюмето ѝ пред очите си и се смръщи, сякаш за първи път четеше информацията в него. После го сложи на масата и сви ръцете си с красив маникюр в скута си. Огледа я внимателно. Дали видя изгризаните ѝ нокти? Тя се размърда смутено на стола и опита да скрие ръце под себе си, като се усмихваше дружелюбно.
– „Кити“ ме е нарекла по-голямата ми сестра, когато съм се родила. Била съм толкова сладка в креватчето си, че ме помислила за котенце. И така ми остана. – Вдигна очи към него, за да провери дали ѝ е повярвал. Все пак не беше съвсем лъжа, но истината не бе толкова трогателна.
В семейството твърдяха, че Луси, най-голямата от трите ѝ сестри, ѝ е дала това име, но всичко друго беше измислица. Всъщност майка им се върнала от болницата с новородената Кити на ръце и казала на сестрите ѝ, че има подарък за тях.
– Бебе ли? – попитала Луси с явно отвращение. Тя вече имала две сестри, защо ѝ е още една? На кого му трябват повече сестри, за бога? – Аз предпочитам „КитКат“.
Да, Кити не смяташе да споделя това с Дрейк Монтгомъри с идеалната прическа.
– О, ти си британка? – попита той, сякаш акцентът ѝ и отбелязаното място на раждане в резюмето не бяха достатъчни.
Тя усещаше издайническите капки пот, които избиваха по челото ѝ. Защо кракът ѝ не спираше да се тресе? Наистина трябваше да се концентрира.
– Точно така. Родена съм в Лондон. Преместих се тук миналата година, за да специализирам кинематография. – Усети, че смущението я залива отново. Преглътна с усилие, устата ѝ беше суха като пустиня. Всички се взираха така втренчено в нея, че се чувстваше като научен експонат.
– А преди това си работила с деца? – Той се смръщи и показа идеално белите си зъби.
– Да, бях бавачка няколко години – кимна тя енергично. Дали не прекаляваше? Скоро щеше да ѝ се завие свят от хипервентилация. – След като завърших бакалавърската си степен, не знаех какво искам да правя, затова започнах работа при едно семейство американци, които живееха в Лондон.
За разлика от състудентите си в Калифорнийския университет, тя не беше постъпила в курса направо след бакалавърската степен. Не можеше да си го позволи. Цели две години спестяваше, за да плати магистратурата тук.
– Сигурно е било интересно – каза Шерил, другата асистентка, и се усмихна съвсем леко. – Предполагам, че е като да се грижиш за актьор.
– Само че децата не са толкова капризни – обади се Лола със съвсем сериозен глас.
– Е, да. – Дрейк се прокашля, после бързо смени темата, сякаш тази беше заразна. – Защо реши да учиш тук?
Кити взе чашата вода, която Шерил любезно бе сложила на масата пред нея, и я вдигна, за да навлажни устните си. Усещаше, че сърцето ѝ бумти в гърдите, докато се опитваше да си спомни думите, които беше репетирала толкова пъти пред огледалото. Как да обясни, че филмите я спасиха като дете? Потапяше се в тях и намираше утеха сред тези непознати, които се преструваха, че са някой друг. Мечтаеше си да има холивудско семейство, което съществува само в приказките.
Тя преглътна водата и докато оставяше чашата на масата, видя, че Дрейк я гледа с очакване.
– Винаги съм искала да правя филми – каза тихо. – От най-ранна възраст много ги харесвам. Не само самите истории, но и как се правят. – Усмихна се съвсем леко. – Искам да пренасям хората в друг свят, да ги откъсвам за час-два от тревогите им. Искам да ги вдъхновявам и да ги забавлявам; да излизат от киното с желанието да се върнат отново.
Това звучеше много по-добре от подготвените пред огледалото реплики. Като начало гласът ѝ дори не потрепна. И тя не се въртеше на твърдия пластмасов стол.
Лола си погледна телефона, после прошепна бързо нещо в ухото на Дрейк. Кити не можа да чуе какво. Дрейк отвори широко очи.
– Кажи ѝ, че съм зает – рече той. Взе своя телефон и го погледна. Преглътна с усилие, докато четеше нещо на екрана. Натисна бутона отстрани и изключи звука. Момичето сви рамене и отвори съобщение на своя телефон, без да вдига поглед.
Ръцете на Кити започнаха да треперят в скута ѝ. Колко такива интервюта вече беше минала? Изгуби им бройката. Писмата с отрицателните отговори се трупаха на бюрото ѝ в апартамента в Мелроуз, в който живееше с още три момичета. И това бяха писма само от компаниите, които си правеха труда да отговорят. Сега беше дори по-зле – като че ли съвсем забравиха за присъствието ѝ. Капчицата пот в косата над челото ѝ се спусна по пламналото ѝ лице.
В напрегнатата тишина на стаята се чу жужене. Дрейк погледна отново екрана на телефона си и се смръщи, когато видя кой се обажда.
– По дяволите! – прошепна, явно не искаше да го чуят. – Сега пък звъни.
Прокашля се и погледна към Кити.
– Трябва да отговоря. – Плъзна пръст по екрана и вдигна телефона до ухото си. – Дрейк Монтгомъри. – Замълча, докато слушаше. – Не, господин Клайн днес е на снимачната площадка, не може да бъде безпокоен. Остави изрични инструкции да не бъде свързван с никого. – Още една пауза и пак се смръщи. Явно човекът отсреща не остана доволен от този отказ. – Разбирам, госпожо Клайн, наистина разбирам. Сигурно е ужасно, но все пак не мога да ви свържа.
Виковете, които последваха, отекнаха дори в стаята. Дрейк отдръпна телефона от ухото си и на лицето му се изписа паника.
– Имаш ли представа колко трудно се намира тук бавачка? – крещеше жената. – Искам Евърет да пусне малко връзки. Свържи ме веднага с него, Дрейк, преди да съм превъртяла. Ситуацията е на живот и смърт.
Лола се изсмя тихо и Дрейк я погледна ококорен.
– Изчакайте малко, госпожо Клайн, в среща съм. Нека изляза, за да говоря отвън. – Той стана и покри с ръка микрофона на телефона. Кити не смееше да срещне погледа му, страхуваше се, че и тя ще се разкикоти.
– Много съжалявам, но трябва да тръгвам. Мисля, че вече имаме всичко необходимо, за да вземем решение – каза той. Гледаше я извинително. – Шерил ще те изпрати. Благодаря за отделеното време. – Излезе и затвори вратата. Кити се взираше зяпнала в двете жени, които останаха в стаята.
Погледна си часовника – бяха изминали само десетина минути. Това беше нов рекорд. Без съмнение отказът щеше да пристигне скоро в пощенската ѝ кутия и тя щеше го сложи на купчината.
Официално вече можеше да започне да се паникьосва.
* * *
Живееше в Лос Анджелис от година и все още не беше свикнала с умерения климат. Когато излезе от лъскавата офис сграда, където се намираше „Клайн Продъкшънс“ и докато вървеше към закрития паркинг, слънцето галеше кожата ѝ. В началото на декември температурите още бяха около осемнайсет градуса – достатъчно топло, за да излезеш без яке. Тя не помнеше кога е валяло за последно. Тук за лошо време се смятаха няколко рехави облачета, които понякога закриват слънцето. Нищо чудно, че всички изглеждаха толкова здрави и с хубав загар. Беше почти невъзможно да не си такъв.
В отчаян опит да изглеждат празнично магазините и офисите по улицата бяха украсили витрините и прозорците си с изкуствен сняг и гирлянди, а дърветата блещукаха със стотици светлинки. Но дори това не успяваше да създаде коледно настроение. Тя си помисли за Лондон – за мокрите улици, за мрака, който се спуска още преди четири следобед, за сергиите с печени кестени и горещ шоколад – все коледни гледки и аромати.
Но тук нямаше такива.
Наистина беше странно, че град, който всъщност печели от продажбата на идеята за съвършената американска Коледа, се налага да я имитира.
Тя се качи в малкия си фиат и усети, че нещо вибрира в джоба ѝ. Плъзна ключовете, но не запали колата, а вдигна телефона, за да види кой се обажда.
Ческа.
Винаги, когато видеше името ѝ на екрана, Кити се усмихваше. Като най-малка от четирите сестри, тя винаги бе взимала пример от тях и се радваше да ги чуе.
– Ало?
– Кити? Как са нещата при теб? – попита топло Ческа. – Тук е ужасно. Казах на Сам следващия път да снима на някое топло място с плаж.
– Мислех, че е приключил с филми за спасители на плажа. – Сам Карлтън – гаджето на Ческа – беше актьор, известен най-вече с ролята си в „Летен бриз“ – филм за секси разбивач на тийнейджърски сърца. Бяха се срещнали миналото лято, когато и двамата отседнаха в една вила в Италия. Ческа тогава обясняваше с часове на сестрите си по телефона колко е арогантен и как не може да го понася, но те знаеха, че си е паднала по него. Останалото беше направо холивудска история. Той ѝ се обясни в любов по телевизията, после отиде в Лондон и я грабна.
Животът в Лос Анджелис беше най-хубав, когато Ческа и Сам бяха там. За жалост, напоследък идваха рядко в града на звездите.
– Няма да понеса още филми за мрачни герои в дъждовни градове. Искам да виждам Сам по червени шорти и нищо друго.
– Милион американски момичета ще се съгласят с теб – каза Кити усмихната. – Надигна се голямо възмущение, когато той реши да не се снима повече в „Летен бриз“.
– Да, е, никой не е незаменим, дори Сам. Обаче няма да му казвам за милионите американски момичета, че ще му се завърти съвсем главата. – Тя сниши леко глас: – А ти как си? Откри ли вече някакъв стаж?
– Тъкмо излязох от поредното интервю – каза Кити. Облегна глава на седалката и протегна крака към педалите.
– Как мина?
– Като предишните. Което означава ужасно. Пак се изпотих и паникьосах, и говорих глупости. Дори измислих безумна история как Луси ме е наричала „котенце“. – Беше време да се изправи пред истината – наистина не я биваше на интервютата. – Всеки път, когато ме попитат нещо, се чувствам като актриса, която си е забравила репликите.
[1] Всички цитати от пиесите на Шекспир са в превод на Валери Петров. – Б. пр.
