„Земя на номади“ е може би най-различния филм тази година. Обикновено в мненията, които ви споделям започвам с леко въведение, представям историята и започвам да анализирам. Със „Земя на номади“ това е невъзможно. Не бих могъл да ви разкажа, за какво се разказва този филм. Той няма сюжет. Някои биха казали, че той олицетворява живота на определена прослойка хора. Други биха казали, че това е нейната история и битка с нищетата. Трети биха казали, че това е бавен филм, без действие, скучен и монотонен. Аз бих казал всичко това и нищо от това. „Земя на номади“ е филм за усещанията.

Историята е дошла в ръцете на Франсис Макдормънд. Нейна мечта е на стари години да грабне караваната и да запраши из пустите американски пътища. За това се е влюбила в нея от първия път. Франсис е причината Клои Жао да седне на режисьорския стол. Тя е гледала предходен нейн филм и е била силно впечатлена. Тя и се е обадила. Тя я е извикала. Успехът си сега, Клои дължи на Франсис.

Да не задълбавам в странични размисли. Жао е изляла душата си в този филм. Точно, както Анг Лий някога изля своята в „Планината Броукбек“ и създаде филм, неподвластен на времето и пространството, тук Клои е постигнала същото. Тишината на „Земя на номади“ е оглушителна. Точно както мълчанието на „Планината Броукбек“ ни впечатли. Филмът има достатъчно диалог и достатъчно актьори, но в най-силната си част той залага на просто на кадри. Няколкото сцени, в който героинята на Франсис просто върви сред лагера, а Клоуи я следва с камерата, са зашеметяващи и напомняха силно на постигнатото от Анг Лий тогава. Огромни, мащабни моменти изпълнени със земя и 1 човек и над тях- 3/4 от кадъра е небе. Чисто, необятно, красиво, събуждащо се небе. Нещо, което всички имаме и нещо, към което всички обръщаме поглед от време на време. Небето е толкова неизменна част от „Земя на номади“, колкото и природата. Течаща река, бизон край пътя, унищожителен залез, пленителен изгрев. Шезлог в ливадата и човек насред тишина, който се наслаждава на галещите лъчи на слънцето.

Красотата с която Жао изпълва своя филм е неговата най-силна черта. Абсолютен контрапункт на тези мир и хармония е животът на главната героиня, която трябва да живее и оцелява в света на хората. Жесток и безкомпромисен. Искащ и не даващ. Изпиващ всяка капчица желание за връзка с природата и отнемаш всяка възможност да погледнем в тази посока. Светът в който тя живее е жесток. Той не приема различните. Той я нарича БезДомна. А тя не е БезДомна, тя е просто БезКъщна. Има огромна разлика. Нейният дом е нейната каравана. Където е караваната там е и тя. Нищетата, в която тя живее и богатството на дните извън караваната са в непрекъсната битка едно с друго.

Пустите пътища в Америка, кризата смазала родния и град и причинила нуждата тя да напусне и остави всичко са фитилът, който отприщва поредица от събития. Финалът на които е преоткриването на същността на главната героиня и смисълът, който тя намира във всичко.

Франсис Макдормънд прави поредна вцепеняваща роля. За всеобща изненада или не, тук тя НЕ Е Милдред Хейс от „Три билборда извън града“. Тя не е силна, непоколебима, решителна и безкомпромисна жена. Тук тя е различна. Тя е ранима. Тя е човечна. Тя е мила и внимателна и наистина отговорна. Особено, когато се захване с някоя работа някъде. Франсис прави драстична промяна от последното изключително амплоа, в което сме я гледали. И точно това фокусира вниманието на зрителя върху образа и. Ние търсим детайли, пропуски, нещо, по което тя да е повторила Милдред. Няма такова. Тя просто е различна. Много.

Огромна част от хората и местата, на които филмът е сниман са сред истински Номади. Много от тях дори не са знаели, колко известна актриса е Франсис. И може би точно това носи тази неподправеност и натуралност на сцените. Силата на най-обикновените нужди, като някой да те закара до града, като спукаш гума и нямаш резервна, избухва със страшна сила в „Земя на номади“. Филмът е семпъл, красив и естествен. Точно като самия живот. Точно, като нас хората, които в самата си същност сме именно това- естествени и семпли. Градовете и ежедневията ни ни превръщат в неща, които силно ни отклоняват от изначалната ни същност- да сме в пряка връзка с природата. „Земя на номади“ се опитва да ни припомни това.

В огромна степен филмът успява. Успява да ни накара да погледнем небето и залеза по начин, по който само лятото, на плажа се сещаме да ги погледнем. Успява да ни припомни каква сила носят миговете на тишина сред поляните. И да, най-вероятно той ще се стори бавен, скучен и труден на много зрители. Непредубеденото око и чистото съзнание ще открие в него красотата, която е привлякла Франсис и Клои към него.

А тя се корени тук- хората са част от природата и  природата е част от хората. Нашата същност е да се връщаме към природата и винаги да търсим нейната прегръдка и докосване. „Земя на номади“ ни дава точно това. Филмът е една топла прегръдка от природата.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

3 + 4 =