Феновете на фантастичния жанр у нас имат предколеден повод за радост – едно от знаковите произведения на руснака Дмитрий Глуховски излиза с обновени редакция и оформление. Новото издание на романа „Здрач” (ИК „Сиела”), което ще бъде по книжарниците до дни, съдържа и впечатляващи илюстрации от руския художник Антон Гречко.
След преработените издания с нови корици от поредицата „Метро” – „Метро 2033” и „Метро 2034”, дойде ред за ново издание и на още едно добре познато произведение на руския фантаст Дмитрий Глуховски. Романът „Здрач” излиза с корица от Живко Петров и илюстрациите на Антон Гречко от оригиналното руско издание.
Апокалиптичният трилър, в който са преплетени елементи на магически реализъм, разказва историята на млад преводач, който в опита си да изкара допълнителни пари се наема да превежда от испански фрагменти от стар ръкопис. Оказва се обаче, че това са части от мистериозен испански текст на 5 века, който разказва за експедиция на испански конкистадори от 1562 г., които поемат из неизследвана област на полуостров Юкатан. Преводачът скоро започва да осъзнава, че митовете са истински, а мистични богове могат да пробият тъканта на времето и пространството, за да се изпълни древното пророчество за края на света.
Междувременно из улиците на Москва броди чудовище, което погубва всеки, докоснал се до мистериозния ръкопис…
Преводач на „Здрач” от руски е Антоанета Бежанска.
Дмитрий Глуховски (1979) е сред емблематичните имена на съвременната фантастика както в родната си Русия, така и по света. Журналист, радио и телевизионен водещ, Глуховски не се свени да излага своята антивластова позиция във всеки удобен момент, включително и в произведенията си – например в сборника „Разкази за Родината”, който излезе на български през пролетта. Освен със „Здрач”, на българския читател авторът е известен и с романа „Бъдеще” и трилогията „Метро”.
Откъс от „Здрач“, Дмитрий Глуховски
Capítulo II[1]
Да се вникне в смисъла на десетте начални реда, беше сложно. Поне една пета от думите ги нямаше в речника, а без негова помощ успявах да разбера едва две-три от всяко изречение. При това всеки нов абзац задължително започваше с думата „Че“. Като от време на време се отвличах от чудноватия жълтеникав рисунък, с който столетията бяха покрили листовете на книгата, аз прилежно изписвах разбраните от мен думи. После някои се наложи да ги заменя, тъй като първият вариант на предлагания превод се оказваше неверен; изобщо нужното значение най-често се оказваше със съкратената забележка „остар.“.
Още от първия абзац ставаше ясно – и тази хипотеза се потвърди по-късно, когато започнах да затъвам в разказваната от автора удивителна история – че текстът представлява летопис на някаква експедиция в гористите долини на Юкатан, предприета от малоброен испански отряд. Датите открих на следващите страници: описваните събития са се случили преди почти пет столетия. Средата на шестнайсети век… Покоряването на Южна Америка от конкистадорите, спомних си аз.
Текстът в този вид, в който го цитирам тук и по-нататък, естествено, е плод на старателното прочистване и на няколко редакции. Онова, което се получаваше в началото, беше прекалено сурово и неясно, за да се реша да го покажа на някого, без да стана за смях.
„Че по указание на брат Диего де Ланда, настоятел на манастира в Исамал и глава на францисканския орден в Юкатан, се насочихме към една от отдалечените от Мани провинции, за да съберем и докараме обратно в Мани всички манускрипти и книги от двата храма, разположени в тази местност.
Че с мене тръгнаха благородните сеньори Васко де Агилар и Херонимо Нунес де Балбоа от Кордоба и под наше подчинение до четирийсет пеши и десет конни воини, и с нас още две каруци, запрегнати с коне, в които трябваше да докараме в Мани всички манускрипти и книги, и водачи от покръстените индианци, които трябваше да ни покажат къде се намират храмовете, а също и брат Хоакин, монах, известен със светското си име Хоакин Хереро, когото присъедини към нас брат Де Ланда.
Че пътят ни вървеше на югозапад – в местност, зле изследвана, и че достоверни карти още нямаше съставени, заради което брат Диего де Ланда беше се разпоредил да тръгнат с нас толкова войници, рискувайки даже отбраната на Мани. И че водачи той беше изпратил най-надеждни – от своите собствени тълмачи; и тримата брат Диего де Ланда беше кръстил сам; и че първият се казваше Гаспар Чу, вторият – Хуан Начи Коком, а третият – Ернан Гонсалес; двамата от народа на маите, който живееше в Юкатан, а третият – Ернан Гонсалес – мелез, баща му – испанец, а майка му – от маите.
Че преди нашият отряд да тръгне от Мани, покани ме при себе си брат Де Ланда и ми обясни моята мисия и важността й и че нашият отряд е само един от многото, които бе разпратил брат Де Ланда във всички краища от Мани с наредбата да се намерят и съберат всички книги и манускрипти, написани от индианците и съхранявани в различни места. И че брат Де Ланда провери после не стои ли някой зад вратата, подслушвайки разговора ни, и тихо ми каза, че на нашия отряд се възлага най-отговорното поръчение; че верни хора му донесли за слухове, че даже покръстените индианци продължават в отдалечените места да се кланят на своите стари божества и техните книги ги подбуждали да се отвръщат от Христос. И затова, каза брат Де Ланда, той взел решение да отнеме от индианците всичките им манускрипти, а след това и идоли, тъй като чрез тях дяволът душите им съблазнява. И че ако сега не се възпрепятства това, скоро разпокъсаните маи отново могат да се сплотят и като отхвърлят Христа, да се обърнат пак към своите сатанински идоли. И че тогава испанците до един ги чака нова война, в сравнение с която всичките немногобройни схватки при покоряването на Юкатан са нищожни. И че са безмерни хранилищата на манускриптите на северозапад и североизток, в изоставените градове на маите, ала по съобщения на верни хора най-важните се намират на няколко седмици път на север от Мани, каза брат Диего де Ланда.
Че натам ме праща брат Де Ланда, мене и сеньорите Васко де Агилар и Херонимо Нунес Балбоа, и с нас и брат Хоакин. И понеже местността още не е разучена, сложи да ни съпровождат онези най-верни хора, които му бяха разказали за храмовете на югозапад.
Че нашият отряд излезе от Мани в отбелязания ден, 3 април 1562 година от Рождество Христово, и се отправи на север, без да знае за това какво ще му поднесе съдбата, и как малцина от петдесетимата души ще успеят да се върнат от похода живи.“
[1] Глава II (исп.). – Б.пр.
