Как и защо Османската империя се установява на Балканите през XIV век? На какво се дължи нейното постоянно разрастване в продължение на няколко века? С какво се отличават военните тактики и умения на османските воини пред тези на местното население на Балканите и в Европа? Отговорите на тези и на редица други въпроси, свързани с Османската империя в периода 1453–1683 г. научаваме от книгата „Османската експанзия 1453-1683 г.” (ИК „Сиела”) на историка Александър Стоянов.
В българската историческа памет Османската империя традиционно е свързвана с понятието робство и е определяна като феодална, изостанала монархия от авторитарен тип, която неспирно впряга в ярема своите поданици. Макар петвековното османско владичество по нашите земи да не носи никакви съществени ползи на българите, а дори напротив – да оставя болезнена рана в социалното, политическото и националното развитие на нашия народ, безспорен факт е, че Османската империя се установява трайно на Балканите и се разраства безспирно в рамките на цели 300 години. Ако наистина Полумесецът е толкова изостанал, на какво тогава се дължи този дългогодишен възход?
Историкът Александър Стоянов разглежда подробно установяването и постепенното разрастване на Османската империя – от Балканите до Северна Африка и части от Азия – в книгата „Османската експанзия 1453-1683 г.”. Изследването има за цел „да предложи синтезиран, изчистен обзор на основните събития, които формират историческия процес, извел малкия анадолски бейлик до ранга на Велика сила не само в европейски, но и в световен мащаб”.
В „Османската експанзия 1453-1683 г.” е отделено специално внимание на османската военна мощ – от редовната армия през йени-черите до военната структура на корпуса, флота, логистиката и снабдяването на цялата османска армия. Разгледани са подробно и ключови исторически периоди и събития за империята – Великолепният век (1520–1566 г.), войната с Персия (1578–1590 г.), Критската война (1646–1669 г.) и др.
Изследването на Стоянов съдържа карти и схеми, които онагледяват завоеванията на Мехмед II, Баязид II, Селим I и Сюлейман, както и на по-важните обсади (на Константинопол, Белград и др.), и на построението на османската армия при ключови битки.
За корицата е използвана картината „Влизането на Мехмед II в Константинопол” от Жан-Жозеф Бенжамен-Констан.
Александър Стоянов е основател и главен редактор на сп. „Военна история”. Учи профил История в НГДЕК „Константин-Кирил Философ“. Впоследствие завършва История в СУ „Св. Климент Охридски”, защитава магистърска степен по история на европейската експанзия и глобализация в Лайденския университет в Холандия, където е и докторант.
Откъс от „Османската експанзия 1453-1683 г.“, Александър Стоянов
Османската военна мощ в зародиш (1300 – 1362 г.)
Зараждането на османската военна система се свързва с имената на втория и третия владетел на малоазийската държава – Осман I и сина му Орхан (1326 – 1362 г.). Именно под тяхно управление малкият пограничен бейлик започнал да се издига като първостепенна сила сред държавиците, наследили стария Румски султанат. Комбинацията от умело ръководене, отлична стратегическа позиция и известна доза късмет довеждат до консолидирането на бейлика и издигането му в регионална сила в края на управлението на Орхан. За да придобием по-добра представа за значението на тези фактори, както и за тяхното влияние върху ранноосманската армия, си заслужава да им отделим известно внимание.
Позицията на османския бейлик е от изключителна важност за по-нататъшното развитие на държавата. Заемайки граничната област между турските държави и западащата Византийска империя, държавата има идеална изходна позиция за водене на т.нар. „свещени походи срещу неверниците“, или газават. Газаватът е основно занимание на тюркските племена още от IХ в. и се превръща в начин на живот както за селджушките държави, така и за техните наследници в Анадола. Накратко, газаватът се свързва с поредица от непрестанни рейдове в територията на неверниците, чиято цел е спечелването на чест, слава и военна плячка. Преди всеки поход свещените воини – гази, се събират във воинства, обединени от една обща цел под водачеството на харизматичен лидер, който всички доброволно избират да следват и на когото се подчиняват безпрекословно в рамките на рейда. По този начин се създават надетнически общности, доста сходни със структурата на първите казашки воинства. В унисон с тази теория идва и тезата на историка Кемал Кафадар, който посочва, че османският бейлик се ражда в контекста на газавата като обединение на воини, свързани от свещените походи под водачеството на поредицата харизматични лидери от Османовата династия, без между тях да съществува специфична етническа връзка, както се посочва в по-старите теории.[1] Подобна културнополитическа среда се оказва идеална за проявата на индивидуална инициатива и качества, които ранните османци използват с размах, за да постигнат своите цели. Либералният подход към покорените християнски територии и относително плавното инкорпориране на стратиотските погранични селища в рамките на бейлика вървят ръка за ръка с военното развитие на воинството от воини гази. [2]
Стратиотите представляват безценна добавка към вече консолидиращото се воинство от свещени воини. Двете прослойки воюват една срещу друга от векове и добре познават своите силни и слаби страни. Още повече че в една погранична война на взаимни набези и партизански бой двете групи воини имали сходен стил на воюване и синтезът между тях протекъл без сериозни катаклизми. Заедно с внедряването на стратиотите пограничната позиция на Османовия бейлик гарантира постоянен поток от нови воини гази, които се стичат под знамената на Осман и Орхан от съседните бейлици, тъй като само владенията на османците предлагат шанс за водене на свещена война с неверниците, особено след 1330 г.
По този начин първите османски владетели си осигуряват непрекъснато нарастваща армия от опитни авантюристи, които били склонни да следват бея на бойното поле в замяна на честен дял от плячката. Тези воини са конници, въоръжени по най-разнообразен начин според личните си предпочитания и възможности. Трудно би било да говорим за някаква стандартизация в снаряжението или еднозначна тактика на бойното поле. Силата на ранноосманската армия идвала от нейния опит, сравнително висок морал, подхранван от религиозно-героичните идеали на неортодоксалния анадолски ислям, както и от общия стремеж към обогатяване. Тези фактори задържат разнородните отряди от византийски ренегати и турски авантюристи и ги предпазват от разпадане. С по-голяма доза сигурност може да предположим, че газите разполагат с по няколко ездитни коня за всеки отделен воин. Също така употребата на късия кавалерийски лък като характерна черта на селджушката бойна техника също е важен елемент от тактиката на ранните османски сили. Използването на поредица от залпове и маневри, характерно и за кипчаците (куманите), е отличителен белег на анадолските конни воини още от времето на Алексий I Комнин (1080 – 1118 г.).[3]
Във всеки случай газите са средна или лека конница, която не притежава тежкото въоръжение, характерно за западните рицари или византийските катафракти.[4] Маневреността, възможността за бързи удари, прегрупиране и оттегляне от бойното поле са от изключителна важност в пресечения терен на Мала Азия, където рицарските армии имат ограничен успех. Що се отнася до нападателните оръжия за близък бой, то арсеналът на газите се допълва от различни видове мечове, саби, ятагани и секири. Всеки воин сам осигурява екипировката си и се грижи за нея. Често нови оръжия се придобиват като трофеи на бойното поле или след превземането на крепости и градове. По този начин всякаква стандартизация във въоръжението е невъзможна, което възпрепятства налагането на тактически схеми, базирани върху различни типове конница.
Противно на общата за Мала Азия картина Осман и наследниците му бързо осъзнават нуждата от поддържане на пехотни контингенти. Основната причина за това е промяната в типа завоевателни походи, които бейовете започват да водят след 1320 г. Ако в началото на XIV в. конните набези са основната форма на водене на война, със засилването на бейлика и неговото разрастване се появява все по-остра нужда от обсаждане и превземане на крепости и градове. Конниците гази са неподходящи за подобен вид дейност, ето защо Осман се обръща към създаването на един нов за държавата си род войски – пехотата. Тя се нарича яя и се набира на доброволен принцип както при газите – сред по-бедните прослойки на завладяното гръцко и турското население. Подобно на газите пехотата яя няма свое стандартизирано въоръжение, а се разчита, че всеки индивид ще осигури снаряжението си. За разлика от успехите на газите яя се оказва доста неефективна като цяло, тъй като отстъпва по качество на византийските гарнизони. Въпреки това поне до средата на XIV век този тип пехота остава единственият използван от османците. Това не бива да ни изненадва, тъй като поддържането на организирана, дисциплинирана и еднородна пехота изисква наличието на строга и добре функционираща администрация, която по това време не е налична не само в Османския бейлик, но и в Европа като цяло. Поддържането на някаква форма на редовна пехота щяло да струва скъпо на османците, а поне първоначално техните финансови ресурси са ограничени. Раздаването на земя в замяна на служба е добър начин за поддържане на конницата, но издръжката на пехота от същия калибър щяла да изисква повече земя, отколкото османските вадетели притежават или искат да отделят. Ето защо въпреки своята относителна ненадеждност яя се задържа като основна османска пехота поне до шестото десетилетие на XIV в.
[1] Според по-старата теория османците произхождали от племето кайъ. Кафадар отхвърля тази теза и залага на надетническия произход на османската държава. Според него Осман и потомците му използват широката и либерална структура на гази воинствата, за да включат в своето обкръжение всякакви полезни личности без оглед на техния произход. Като пример той посочва множеството византийски ренегати, странстващи арабски мъдреци и воини, произхождащи от различни части на Мала Азия, които съставляват ранноосманския „двор“. Това не означава, че Осман и директните му роднини не принадлежат към определено племе, а че това племе само по себе си е само един от елементите на формиращата се държава.
[2] Текстът няма за цел да омаловажава жестокостите на османското завоевание, но е факт, че османците предлагат доста по-либерална данъчна политика спрямо покореното население в сравнение с феодалния модел в късната Византийска империя. Това личи особено ясно по отношение на стратиотското съсловие, което след управлението на Михаил VIII Палеолог (1259 – 1282 г.) започва постепенно да се дезинтегрира и мнозина преминават на служба на турските бейове. По този начин организацията е интегрирана в обществото на газите, срещу които е създадена да се бори по времето на император Ираклий (610 – 641 г.).
[3] Използването на конни стрелци не е чуждо и на византийците. Те използвали този тип кавалерия още в началото на Средновековието под влиянието на хуните и сарматите. Конните стрелци на византийците изиграли решаваща роля по време на войните им срещу перси, вандали и готи.
[4] Катафракт – тежко брониран конник, въоръжен с копие и оръжие за близък бой – най-често сабя или боздуган. Първите катафракти се появили още преди Христа в армиите на партите и сарматите, а впоследствие придобили широка популярност в сасанидска Персия и Византия. Византийците използвали катафракти до 1204 г.
