Издателство Ибис представя книга седма от поредицата „Бриджъртън“ – „Заради неговата целувка“ от Джулия Куин
По романите от поредицата БРИДЖЪРТЪН е заснет едноименният сериал по Netflix, предизвикал сензационен зрителски интерес.
Гарет Сейнт Клеър е в затруднено положение. Баща му, който го ненавижда, е решен да пропилее семейните имоти и да не остави никакво наследство на сина си. Единственото, с което Гарет разполага, за да осуети намеренията му, е стар семеен дневник, съдържащ тайни от миналото… и който може да се окаже ключ към бъдещето. Проблемът е, че е написан на италиански – език, който младият мъж не владее.
Висшето общество е единодушно – няма друга като Хайъсинт Бриджъртън. Тя е дяволски умна, неприлично пряма и според Гарет – най-добре да се внимава, когато се общува с нея. Но в Хайъсинт има нещо пленяващо и очарователно. Освен това тя знае италиански и би могла да му помогне с превода…
И докато Гарет и Хайъсинт разкриват старите тайни, описани в дневника, започват да разбират, че отговорите, които търсят, се крият в тях самите…
„Изобилие от блестящо остроумие и незабравими герои.“
– БУКЛИСТ
ЗА АВТОРА
Джулия Куин е трикратна носителка на престижната награда „Рита“, присъждана от Romance Writers of America. Преведени на над трийсет езика, нейните книги редовно оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“. Отличителните им черти са неповторимият хумор и забавните диалози.
ОТКЪС
ПРОЛОГ
Четири принципа ръководеха отношенията на Гарет Сейнт Клеър с баща му, позволяващи му да запази доброто си настроение и душевно равновесие.
Първи: да не разговаря с него, освен ако не е крайно наложително.
Втори: всички разговори да бъдат възможно най-кратки.
Трети: в случаите, когато не се изискваше нищо повече от обикновен поздрав, винаги трябваше да присъства и трето лице.
И накрая четвъртият: за да се постигнат гореизброените правила, се налагаше Гарет да се постарае да получи колкото е възможно повече покани от приятелите си, за да прекарва училищните ваканции с тях.
С други думи – да бъде по-далече от дома.
И по-точно от баща си.
Като цяло, смяташе Гарет, когато благоволяваше да се замисли за това, което понастоящем не беше често, тъй като бе усъвършенствал своята тактика, издигайки я до почти научни висоти, тези принципи прекрасно го устройваха.
Явно устройваха и баща му, защото Ричард Сейнт Клеър харесваше по-малкия си син точно толкова, колкото и въпросният син харесваше него. Ето защо Гарет бе толкова изненадан, когато баща му го повика да се прибере у дома.
По-точно недвусмислено му заповяда: Гарет трябваше незабавно да се яви в „Клеър Хол“.
Всичко това беше изключително дразнещо. Оставаха само два месеца до завършването на обучението му в „Итън“ и животът му в колежа беше вълнуваща смесица от занятия и спортни игри, и разбира се, тайни набези в местния публичен дом, винаги късно през нощта и винаги включващи вино и жени.
Животът на Гарет беше точно такъв, за какъвто си мечтаеше всеки младеж на осемнайсет. И той предполагаше, че ако успее да остане встрани от полезрението на своя родител, и на деветнайсет години животът му щеше да бъде все така блажен. През есента трябваше да постъпи в „Кеймбридж“ заедно с най-близките си приятели, където възнамеряваше да продължи обучението и социалния си живот с не по-малко усърдие.
Гарет огледа преддверието на „Клеър Хол“ и изпусна продължителна въздишка, която би трябвало да изрази раздразнението му, но се получи по-скоро нервна. Какво, за бога, искаше от него баронът, както бе свикнал да нарича своя баща? Ричард Сейнт Клеър отдавна бе заявил, че не желае да има нищо общо с по-малкия си син и плаща за обучението му само защото това се очакваше от него.
Което всъщност означаваше, и всички го знаеха, че би изглеждало зле в очите на приятелите и съседите им, ако Гарет не бъде изпратен да учи в уважавано училище.
Когато пътищата на Гарет и баща му се пресичаха, баронът обикновено се впускаше в пространни размишления за това какво разочарование бе за него по-малкият му син.
А това на свой ред изпълваше Гарет с желание още повече да разочарова баща си. В крайна сметка очакванията трябва да се оправдаят.
Гарет нетърпеливо потропваше с крак, чувствайки се по-скоро като чужденец в родния си дом, докато чакаше икономът да осведоми барон Сейнт Клеър за неговото пристигане. За изминалите девет години бе прекарал толкова малко време в този дом, че му бе трудно да изпитва някаква привързаност. За него това беше само купчина камъни, принадлежаща на баща му, която накрая щеше да бъде наследена от по-големия му брат Джордж. Нито къщата, нито богатството на Сейнт Клеър щяха да бъдат достояние на Гарет и той разбираше, че се налага сам да си пробива път в живота. Предполагаше, че след като завърши „Кеймбридж“, ще постъпи в армията; единственото друго приемливо поприще беше духовното, а той знаеше, че не бе създаден за това.
Гарет имаше малко спомени за майка си, която бе загинала в резултат на нещастен случай, когато той бе на пет години. Но помнеше как тя рошеше косите му и се смееше, че той никога не бил сериозен.
– Какво малко дяволче си ми ти – обичаше да казва тя, а сетне шепнешком добавяше: – Винаги остани такъв. Каквото и да правиш, винаги остани такъв.
И той съвестно бе последвал съвета ѝ. Затова се съмняваше, че Англиканската църква щеше да го приветства в своите редове.
– Господин Гарет.
Гарет вдигна глава, когато чу гласа на иконома. Както обикновено Гилфойл говореше кратко и безстрастно.
– Вашият баща ще ви приеме сега. Той е в кабинета си.
Гарет кимна на възрастния иконом и закрачи надолу по коридора към кабинета на баща си, най-малко любимото му помещение в къщата. Там баронът четеше своите нравоучения, там му предричаше, че той никога няма да постигне нищо в живота. Там ледено размишляваше на глас, че никога не е трябвало да има втори син, че Гарет само прахосва семейното богатство и петни името на фамилията.
Не, помисли си младежът, докато чукаше на вратата, това място не бе пълно с щастливи спомени.
– Влез!
Гарет бутна тежката дъбова врата и пристъпи вътре. Баща му седеше зад бюрото и драскаше нещо върху лист хартия. Гарет разсяно си помисли, че родителят му изглежда добре. Всъщност той винаги изглеждаше добре. Би било по-лесно, ако се бе превърнал в пълен и червендалест старец, но не, лорд Сейнт Клеър беше здрав и силен мъж, който изглеждаше с двайсет години по-млад от своите петдесет години.
Приличаше на мъж, когото юноша като Гарет би трябвало да уважава.
И това правеше болката от отхвърлянето още по-жестока.
Гарет търпеливо чакаше баща му да вдигне глава. Той не го направи и Гарет прочисти гърлото си.
Никаква реакция.
Гарет се прокашля.
Отново нищо.
Гарет стисна зъби. Това беше обичайното поведение на баща му – да го пренебрегва достатъчно дълго, напомняйки му за сетен път, че е само едно нищожество, недостойно за височайшото му внимание.
Гарет се замисли дали да не каже „сър“ или може би „милорд“. Дори за миг се зачуди дали да не изрече „татко“, но накрая просто се облегна небрежно на рамката на вратата и започна да си подсвирква.
Баща му тутакси вдигна глава.
– Престани! – рязко нареди.
Гарет повдигна вежда и спря да подсвирква.
– И се изправи. Мили боже – сприхаво продължи баронът, – колко пъти съм ти казвал, че е невъзпитано да се подсвирква?
Гарет изчака секунда и попита:
– Длъжен ли съм да отговоря на това, или въпросът беше риторичен?
Лицето на баща му доби пурпурен оттенък.
Гарет преглътна. Не биваше да го казва. Знаеше, че преднамерено шеговитият му тон ще вбеси барона, но понякога беше толкова дяволски трудно да си държи устата затворена. Прекарал бе години, опитвайки се да спечели обичта и благоразположението на баща си, но накрая се бе отчаял и отказал.
И ако изпитваше известно удовлетворение от това да направи баща си толкова нещастен, колкото старецът правеше него, така да бъде. Все пак човек трябваше да се наслаждава на удоволствията, когато това бе възможно.
– Изненадан съм, че си тук – отбеляза баронът.
Гарет объркано примигна.
– Ти ме помоли да дойда – отвърна.
И срамната истина беше, че той никога не се бе опълчвал на баща си. Не и в действителност. Дразнеше го, ядосваше и добавяше нотка на безочливост в думите и действията си, ала никога открито не му се бе противопоставял.
Нещастен страхливец, това беше той, горчиво признаваше Гарет пред себе си.
В мечтите си той винаги достойно му отвръщаше. В мечтите си Гарет казваше на баща си точно какво мислеше за него, но в действителността неподчинението му се ограничаваше до подсвиркване и начумерени погледи.
– Да, така е. – Баща му леко се облегна назад на стола. – Както и да е, когато те помоля за нещо, никога не очаквам да изпълниш правилно желанието ми. Ти толкова рядко го правиш.
Гарет не каза нищо.
Баща му стана и отиде до близката масичка, където стоеше гарафата с коняк.
– Предполагам, че се чудиш за какво е всичко това.
Гарет кимна, но баща му не си даде труд да го погледне, затова той добави:
– Да, сър.
Баронът със задоволство отпи от коняка и остави Гарет да чака, докато очевидно се наслаждаваше на кехлибарената течност. Накрая се извърна, огледа сина си със студен преценяващ поглед и рече:
– Най-после открих как да бъдеш полезен на семейство Сейнт Клеър.
Главата на Гарет потрепна от изумление.
– Наистина ли, сър?
Баща му отпи още една глътка и остави чашата на масичката.
– Наистина. – Извърна се към сина си и за пръв път от началото на разговора го погледна право в лицето. – Ще се ожениш.
– Сър? – слиса се Гарет и едва не се задави.
– Това лято – потвърди лорд Сейнт Клеър.
Гарет се вкопчи в облегалката на стола, за да не падне. Та той беше на осемнайсет, за бога! Прекалено млад, за да се ожени. Ами „Кеймбридж“? Нима можеше да учи там като женен мъж? И къде щеше да живее с жена си?
И, милостиви Боже, за кого трябваше да се ожени?
– Това е отлична партия – продължи баронът. – Зестрата ще възстанови финансовото ни състояние.
– Финансовото ни състояние, сър? – едва успя да прошепне Гарет.
Лорд Сейнт Клеър изпитателно се втренчи в сина си.
– Задлъжнели сме до гуша – рязко уточни. – Още една година и ще изгубим всичко, което не е унаследено.
– Но… как?
– „Итън“ е доста скъпо учебно заведение – отряза баронът.
Но със сигурност не чак толкова, че да разори семейството, отчаяно си помисли младежът. Тази катастрофа не би могла да е изцяло по негова вина.
– Независимо че се оказа огромно разочарование – рече баронът, – аз изпълних дълга си. Получи образование, полагащо се на един джентълмен. Имаше кон, дрехи и покрив над главата си. А сега е време да постъпиш като мъж.
– Коя? – едва доловимо прошепна Гарет.
– Ъ?
– Коя? – изрече малко по-високо. За коя трябваше да се ожени?
– Мери Уинтроп – спокойно заяви баща му.
Гарет имаше чувството, че кръвта се отцежда от тялото му.
– Мери…
– Дъщерята на Рутам – поясни баща му.
Сякаш Гарет не го знаеше.
– Но Мери…
– Ще бъде прекрасна съпруга – продължи баронът. – Послушна, а ти можеш да я зарежеш в провинцията, ако искаш да гуляеш из града с глупавите си приятелчета.
– Но татко, Мери…
– Аз вече направих предложението от твое име – прекъсна го баронът. – Всичко е решено. Брачният договор е подписан.
Гарет едва смогна да си поеме въздух. Това не бе истина. Със сигурност не можеше насила да накараш някого да се ожени. Не и в наши дни.
– Рутам иска сватбата да е през юни – додаде баща му. – Аз му казах, че не възразяваме.
– Но… Мери… – задъха се Гарет. – Аз не мога да се оженя за Мери!
Една от рунтавите вежди на барона се повдигна почти до средата на челото му.
– Можеш и ще го направиш.
– Но татко, тя… тя е…
– Малоумна? – довърши баронът вместо него и се изкиска. – Няма да има значение, когато се озове под теб в леглото. А и няма да е нужно да имаш друга работа с нея. – Пристъпи до сина си, озовавайки се неудобно близо до него. – От теб се иска единствено да се появиш в църквата. Разбра ли?
Гарет остана безмълвен. И неподвижен. Едва успяваше да диша.
Познаваше Мери, откакто се помнеше. Тя беше с една година по-голяма от него, а именията им граничеха едно с друго повече от век. Двамата играеха заедно като деца, но скоро бе станало ясно, че Мери не е съвсем наред с главата. Гарет я бе защитавал винаги, когато си беше у дома; бе разкървавял носа на не един грубиянин, осмелил се да я нарича с обидни имена или опитал да се възползва от добротата и наивността ѝ.
Но не можеше да се ожени за нея! Та тя беше като дете. Това би било грях! А дори и да не беше, никога нямаше да го понесе. Как би могла горката изобщо да разбере какво трябва да се случи между един мъж и една жена?
Той никога не би могъл да легне с нея. Никога.
Гарет просто се втренчи в баща си, напълно лишен от дар слово. За пръв път в живота му не му хрумваше подходящ отговор, нито някоя дръзка забележка.
Нито една дума не му идваше наум. Просто нямаше думи за подобен момент.
– Виждам, че се разбираме – усмихна се баронът, явно доволен от мълчанието на сина си.
– Не! – избухна Гарет. Единствената сричка едва се откъсна от устата му. – Не! Не мога!
Баща му присви очи.
– Ще бъдеш там, дори да се наложи да те завържа.
– Не! – Гарет имаше чувството, че в гърлото му е заседнала огромна буца, ала някак си успя да го каже. – Татко, Мери е… Ами, тя е дете. Тя никога няма да порасне. И ти го знаеш. Аз не мога да се оженя за нея. Това би било грях.
Баронът тихо се засмя, прекъсвайки напрегнатата тишина, когато бързо се извърна.
– Да не би да се опитваш да ме убедиш, че ти, точно ти от всички хора, изведнъж си станал вярващ?
– Не, но…
– Няма какво да се обсъжда – прекъсна го баща му. – Рутам беше изключително щедър със зестрата. Господ е свидетел, че така и би трябвало, щом като се опитва да се отърве от една идиотка.
– Не говори така за нея – пророни Гарет. Може и да не желаеше да се ожени за Мери Уинтроп, но я бе познавал през целия си живот и тя не заслужаваше подобно обидно отношение.
