Клеър Макинтош, автор на бестселъровите психологически трилъри „Оставих те да си отидеш“, „Игра на лъжи“ и „Донорът“, се завръща по книжарниците с нов смразяващ трилър. Една жена се бори да спаси семейството си на 10 000 метра над земята в „Заложници“.

Стюардесата Мина Холбрук ще лети на борда на първия директен пътнически полет от Лондон до Сидни, който се очаква да продължи цели 20 часа и широко се рекламира като истинско постижение за модерната гражданска авиация. Тя е свикнала с претенциите на пасажерите, научена е да се справя с най-различни кризисни ситуации и е спокойна, че това ще бъде просто поредният полет. В крайна сметка по-лесно е да се справя с капризите на пътниците в бизнес класата, отколкото да мисли за проблемите в бързо разпадащия ѝ се брак.

Мина е убедена, че съпругът ѝ Адам спи с бавачката на петгодишната им дъщеря София. Бавачката, която наскоро е напуснала работата си при тях. Дългите полети са чудесен начин да се разсее.

Но няколко часа след началото на полета всичко се обърква. Мина получава бележка, която я изправя пред невъзможен избор. Ако съдейства, ще жертва живота на пътниците и може би на още много хора на земята. Ако откаже, дъщеря ѝ ще загине.

Кой от 353-мата пасажери е замесен? Сам ли действа? Помага ли му някой от екипажа? Как са успели да се доберат до дъщеря ѝ? И може ли тя сама да неутрализира заплахата на 10 000 метра над земята, или всички ще полетят към бездната ?

Остават 20 часа до кацането. За 20 часа могат да се случат много неща.

Кралицата на психологическия трилър Клеър Макинтош пренася читателите в смразяващ кръвта свят, в който обратите се сменят по-бързо и от най-смелите очаквания, а една майка е принудена да направи най-трудния избор – дали да спаси стотици животи, или този, който има най-голямо значение.

„Хипнотизиращо добър. Трябва да стане хит. Би могъл да се превърне в класика.“

Лий Чайлд

Из „Заложници“

Клеър Макинтош

ГЛАВА 1

МИНА

  • Престани, ще паднеш.

Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.

Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми. Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.

И аз не харесвам птиците.

Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.

– Откъде го е наследила тогава? – пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. – Не е от мен.

Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.

– „Сейнсбърис“ – казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-значимите моменти за мен.

От устата ѝ излизат малки облачета пара.

– Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… – казва напевно тя и не изрича следващите думи, докато не се изравняваме с него, – … плодове и зеленчуци. – От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци. Господи, обичам това момиче. Много го обичам.

Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното?

Кажи ми още веднъж, как ще стигнем дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.

Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.

С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.

– Ще влезе в училището, без дори да погледне назад – увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.

Усмихнах ѝ се в отговор.

– Знам. Глупаво е, нали?

Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо повече от преструвка заради София.

Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.

– Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.

– Тази рокля не ми е удобна. – Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.

– Това е чудесно, скъпа.

Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на звънеца!, казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.

– Какво следва? – попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.

– Полицейският участък! – заяви триумфално тя. – Полицейският участък на тате.

Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а всеки униформен полицай е приятел на тате.

– Сега трябва да изкачим хълма.

София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности – неща, които не бях забелязала – легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на крака според страната, която миеше в момента.

Това е да си родител в общи линии.

Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен, Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.