„Законът на невинността“ от Майкъл Конъли

ИК БАРД представя „Законът на невинността“ от Майкъл Конъли

Един от най-добрите съдебни трилъри от последното десетилетие!

Пийпъл

Законът на невинността

Вечерта, в която празнува голяма победа, адвокатът Мики Холър е спрян от пътен полицай, който намира труп на негов бивш клиент в багажника на линкълна му. Холър незабавно е обвинен в убийство и не може да плати огромната гаранция от 5 милиона долара, определена от отмъстителен съдия.

Мики решава да се представлява сам и е принуден да гради защитата си от своята килия в затвора. Като служител на съдебната система той е постоянна мишена.

Но много по-голям е заговорът срещу него. Холър знае, че е набеден от нов или стар враг. С помощта на Хари Бош Холър трябва да използва всичките си умения в съдебната зала, за да обори уличаващите доказателства.

Мики знае, че дори да получи оправдателна присъда, тя няма да е достатъчна. За да бъде напълно оневинен, той трябва да открие кой е извършил убийството и защо. Това е законът на невинността!

ОТКЪС

Понеделник, 28 октомври

Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.

– Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? – попитах.

Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.

В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно – питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството – което означаваше безплатен бар – започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.

Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.

Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.

– Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? – попита той.

Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.

– Разбира се, полицай Милтън – казах. – Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.

– Книжката – повтори Милтън. – Талон. Застраховка.

– Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?

– Да започнем с книжката.

– Няма проблем.

Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал „Секвоя“ за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата.

Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.

– Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? – попитах. – Сигурен съм, че не съм…

– Излезте от колата, господине – каза Милтън.

– О, я стига, човече. Наистина ли?

– Моля, излезте от колата.

– Както кажете.

Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.

– За ваша информация – казах, – прекарах последните четири часа в „Секвоя“, но не съм близнал ­алкохол. Не съм пил повече от пет години.

– Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.

– Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.

Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.

– Искате ли да вървя по права линия? – попитах. – Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.

Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.

– Разбирате ли защо ви спрях, господине? – каза той. – Колата ви няма регистрационна табела.

Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.

– По дяволите – изругах. – Ъ… това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише „ОПРАВДАН“ и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне.

Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от „Секвоя“ преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо… можеше да е всеки.

– Проверете в багажника, може да е вътре.

– Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника – казах. – Ще се обадя по телефона, за да видя дали..

– Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.

– Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.

Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.

– Телефонът ми е в колата – обясних.

Тръгнах обратно към отворената врата.

– Господине, веднага спрете – нареди Милтън зад мен.

Обърнах се.

– Какво?

Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.

– Това кръв ли е?

Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.