Многобройните ценители на творчеството на Кейт Мортън ще имат удоволствието да прочетат последния ѝ роман – мистериозния епос „Завръщане у дома“. Проницателна и напрегната сага, разгърната в няколко времеви пласта и на няколко континента, изследваща семейните връзки, смисъла на понятието „дом“, неизбежните тайни и сложните маршрути, по които някои истини изплуват на повърхността. Книгата има номинация за любим трилър на публиката за 2023 година. Преводач на българското издание е Радосвета Гетова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

„Завръщане у дома“ въвежда читателя в имението на семейство Търнър в градчето Тамбила през един горещ следобед, когато местен жител прави зловещо откритие. Започва полицейско разследване. Шейсет години по-късно лондонската журналистка Джес търси сюжет за репортаж, когато ѝ съобщават, че любимата ѝ баба е в болница. Джес решава да се завърне в родната си Австралия, където тръгва по следите на някогашната трагедия. А тя се оказва свързана с живота на най-близките ѝ хора… Запознава се и с книгата, написана за случая в Тамбила от журналиста Даниел Милър, и с неговите наследници. С невъобразимо умение Кейт Мортън заплита и разплита различните възли на историята, изненадите и обратите неотклонно се следват, а развръзката сякаш постоянно се отдалечава. До самия край на книгата.

Определяна като наследничка на Дафни дю Морие, Кейт Мортън завършва английска филология в университета в Куинсланд, където насочва интереса си към викторианската трагедия.  Постига феноменален успех със своите бравурно заплетени „истории с атмосфера“, както ги нарича критиката. Сюжетите ѝ печелят с лекота сърцата на читателите, жадни за драматизъм, съдбовни обрати и романс. Първата книга на Мортън, „Къщата в „Ривъртън“, става бестселър на в. Сънди Таймс във Великобритания през 2007 г. и на в. Ню Йорк Таймс през 2008 година. Следват увлекателни истории като „Забравената градина”, „Пазителка на тайните” и „Отминали времена”, които се разпространяват в близо 40 страни, а общият им тираж отдавна надвишава 10 милиона екземпляра. На български език е издаден и романът „Дъщерята на часовникаря“, бестселър на „Ню Йорк Таймс”, който дълго време оглавява класациите за продажби.

По думите на проф. Милена Кирова подходът към творчеството на Кейт Мортън не трябва да бъде „жанров“, или поне не жанров в омаловажаващ аспект. Едва тогава ще ни стане ясно защо е продала десет милиона книги в десетки страни по целия свят.

Из рецензии и читателски отзиви за „Завръщане у дома“:

„Кейт Мортън ни предлага зловещ епос, свързан с мистериозната смърт на богато семейство в Южна Австралия… Завладяващото разследване на журналистката Джес води до изумителни разкрития. Пътят до тях е осеян с красиви описания на съответния регион и с находчиви прозрения за сплотената местна общност. „Завръщане у дома“ е най-доброто произведение на Мортън досега.“

— Пъблишърс Уийкли

„Покоряваща книга… Любителите на мистерии ще изпитат удоволствието да събират малки трохички от доказателства по пътя. Докато „Завръщане у дома“ се приближава към своя край, може би ще предчувствате развоя на събитията, а това предчувствие е едновременно ужасяващо и вълнуващо.“

— Букпейдж

„Епичният седми роман на Кейт Мортън е не само напрегната криминална история, но и нежен изблик на обич към родината ѝ… Възвишено четиво.“

— AWW Great Reid

„Безспорен претендент за роман на годината, „Завръщане у дома“ оправдава заявката си – представлява майсторски клас по разказване на истории.“

— Бетър Рийдинг

„Моля, прочетете тази книга… За да бъдете увлечени от разказ, който е майсторски изплетен, но се чете без усилие, и се разгръща толкова постепенно и толкова великолепно, че имаше моменти, в които исках да аплодирам на глас… Това е абсолютен – няма друга дума за това – шедьовър, с епичен размах и задоволителен обем от емоции. Най-добрата книга на Мортън досега.“

– Наташа Полишчук, Бук(иш)

Кейт Мортън – „Завръщане у дома“

ПРОЛОГ

Аделаидски хълмове, Южна Австралия, Нова година, 1959 г.

И разбира се, щеше да има обедно парти, за да се отпразнува Новата година. По-скромно празненство, само за семейството, но Томас щеше да настоява за всички екстри. Бе немислимо да постъпят другояче: в семейство Търнър се държеше на традициите, а с идването на Нора и Ричард от Сидни не можеха да се избегнат нито разточителството, нито блясъкът.

Тази година Изабел бе решила да разположи масата в друга част на градината. Обикновено сядаха под ореха на източната морава, но днес я привлече тревната площ в сянката на кедъра на мистър Уентуърт. Беше минала оттам, когато по-рано отиде да набере цветя за масата, и остана поразена от красивата гледка на запад към планините. Да, реши тогава. Тук ще е много добре. Появата на тази мисъл, собствената ѝ решимост я опияняваха.

Казваше си, че всичко това е част от новогодишното ѝ решение  – да подходи към 1959 г. с нов поглед и нови надежди, – но все пак едно тихо вътрешно гласче я питаше дали няма по-скоро да подразни мъжа си с внезапното нарушаване на протокола. Откакто бяха открили снимката в цвят сепия на мистър Уентуърт и на викторианските му приятели с бради, подобни на неговата, насядали в елегантните дървени шезлонги на източната морава, Томас оставаше непоколебим в убеждението си, че това е най-превъзходното място за угощения.

Изабел не можеше да определи точно в кой момент бе започнала да изпитва гузно удоволствие, когато предизвикваше появата на малката вертикална бръчка между веждите на съпруга си.

Един внезапен порив на вятъра заплаши да изтръгне от ръцете ѝ връвта със знаменцата и тя се хвана здраво за най-високото стъпало на дървената стълба. Тази сутрин бе донесла сама дотук стълбата от градинската барака, наслаждавайки се на положеното усилие. Когато най-напред се изкачи догоре, я връхлетя един спомен от детството – еднодневната екскурзия до Хампстед Хийт с майка ѝ и баща ѝ. Тогава се беше покатерила на една от гигантските секвои и пред очите ѝ се бе разкрила гледка към Лондон.

– Виждам „Сейнт Пол“ – извика тя на родителите си, когато съзря познатия купол през смога.

– Не се пускай! – извика в отговор баща ѝ.

И точно в момента, в който бе изрекъл тези думи, Изабел изпита перверзното желание да направи точно това. От желанието направо ѝ бе спрял дъхът.

От върха на банксията с най-дебелото стъбло се стрелнаха няколко гали в розово-сив панически полет и Изабел замръзна. Там имаше някой. Открай време инстинктът ѝ за опасност беше силно развит. „Сигурно имаш гузна съвест“ – казваше ѝ Томас в Лондон, когато се познаваха съвсем отскоро и все още бяха очаровани един от друг. „Глупости – отвръщаше му тя, – просто съм необикновено чувствителна.“

Изабел остана неподвижна на върха на стълбата и се заслуша.

– Ето там, гледай! – прошепна някой. – Побързай да я убиеш с пръчката.

– Не мога!

– Можеш! Трябва да го направиш! Дал си клетва.

Бяха просто децата – Матилда и Джон! Добре че са те – каза си Изабел. Въпреки това запази мълчание, за да не се издаде.

– Просто ѝ счупи врата и приключи.

Това беше Иви, най-малката – на девет години.

– Не мога.

– О, Джон! – обади се зрялата за възрастта си четиринайсетгодишна Матилда.

– Хайде, давай! Не бъди толкова досаден!

Изабел разбра какво правеха. От много години играеха на лов на змии. Идеята им бе дошла от една книга – антология на буш-баладите, изпратена от Нора. Изабел им я четеше на глас и децата бяха луди за нея. Подобно на много от историите там, това бе приказка предупреждение. Изглежда, че по тези земи съществуваха ужасно много страховити неща: и змии, и залези, и гръмотевични бури, и суши, и бременности, и трески, и горски пожари, и наводнения, и бесни бикове, и врани, и орли, и странници – „скитници с бандитски лица“, излизащи от буша с мисъл за убийство.

Понякога на Изабел ѝ се струваше, че броят на смъртните заплахи бе потресаващо голям, но децата бяха същински австралийчета и се вълнуваха от тези приказки, наслаждаваха се на играта; ловът на змии беше едно от малкото занимания, на които можеше да се разчита, че ще увлекат всички, въпреки различните им възрасти и наклонности.

– Хванах я!

– Браво.

Последва екзалтиран смях.

– Сега да тръгваме.

Тя обичаше да ги слуша как ликуват и се веселят, и все пак затаи дъх и изчака играта да ги отведе по-надалече. Понякога, макар че никога не би се осмелила да го признае гласно, Изабел се улавяше, че си представя какво би станало, ако можеше да ги накара да изчезнат. Само за малко, разбира се; щяха да ѝ липсват ужасно, ако продължеше по-дълго. Да кажем за час, може би за ден, най-много за седмица. Просто за да има време да помисли. Времето никога не ѝ стигаше и със сигурност не ѝ бе достатъчно, за да проследи някоя мисъл до логичния ѝ завършек.

Ако някога споменеше нещо такова, Томас я поглеждаше, сякаш бе ненормална. Той имаше доста закостенели представи за ролята на майката. И на съпругата. Както изглеждаше, в Австралия съпругите често бяха оставяни сами да се справят със змиите, пожарите и дивите кучета. Когато Томас започваше да говори на тази тема, очите му се озаряваха от блясъка на романтика, очарован от родния фолклор. Обичаше да си я представя като жена на заселник от граничните райони, която понася трудностите и поддържа домашния огън, докато той обикаля света и си живее живота.

Някога тази идея я вълнуваше. Беше още по-забавно, когато си казваше, че той се шегува. Но той бе прав, когато ѝ припомняше, че бе приела грандиозния му план – всъщност беше прегърнала възможността да започне нещо различно. Войната беше дълга и злощастна, а когато завърши, Лондон беше отчайващо мизерен и съсипан. Изабел бе изтощена. Томас беше прав и когато изтъкваше, че животът им в разкошната им къща нямаше нищо общо с живота на заселниците от граничните райони. Все пак тя разполагаше с телефон, електричество и имаше ключалки на всички врати.

Което не означаваше, че понякога, когато децата си легнеха, не ѝ ставаше самотно и така ужасно тъмно. Дори четенето, открай време извор на утеха, сякаш започваше да я изолира от света.

Без да отделя ръце от стълбата, Изабел се наведе, за да провери дали извивката на висящата гирлянда щеше да остави достатъчно място за масата отдолу. Улучването на точната височина се оказваше по-сложна задача, отколкото си бе представяла. Когато Хенрик се занимаваше с това, винаги изглеждаше лесно. Би могла – всъщност трябваше – да го помоли да помогне, преди да е приключил работата си предния ден. Не се очакваше дъжд; знаменцата можеха да си висят през нощта. Но не можа да поиска това от него. Неотдавна нещата помежду им се бяха променили – от момента, в който бе попаднала на него в офиса онзи следобед, когато бе останал да работи до късно, докато Томас беше в Сидни. Сега ѝ беше неловко, когато го молеше да върши разни дребни неща из къщата – беше смутен и изглеждаше толкова уязвим.

Просто трябваше да го направи сама. Вятърът обаче наистина беше опасен. Беше взела решението за западната морава, преди да започне да духа; забравила бе, че това е по-изложената страна на градината. Но Изабел имаше упорит характер; открай време си беше такава. Един мъдър приятел веднъж ѝ бе казал, че хората не се променяли с възрастта, просто остарявали и ставали по-тъжни. Тя бе заключила, че по отношение на първото не може да направи нищо, но второто бе твърдо решена да не допуска. За щастие, тя беше по природа позитивен човек.

Само че ветровитите дни носеха със себе си тревожност. Във всеки случай напоследък я предизвикваха у нея. Беше сигурна, че невинаги бе усещала тази топка в корема си. Някога, в един друг живот, бе известна с железните си нерви. А сега без определена причина внезапно я обземаше паника. Чувството, че е застанала сама върху стъклено дъно, което всеки момент ще се счупи. Дишането помагаше. Не знаеше дали да пие билкова тинктура или чай. Нещо за успокоение, за да може поне да спи. Дори беше мислила да се съветва с лекар, но не и със съпруга на Мод Маккендри от главната улица. Боже опази!

Но по какъвто и да е начин щеше да се справи. Това бе второто ѝ новогодишно решение, макар че го пазеше в тайна. Даваше си още една година, за да си възвърне равновесието. Време беше, имаше хора, които зависеха от нея.

На идния си рожден ден щеше да стане на трийсет и осем години. Практически на четиресет! Възраст, която не бяха достигнали нито баща ѝ, нито майка ѝ. Може би затова напоследък я обземаха спомени от детството. Сякаш бе изминала достатъчно разстояние, за да може да се обърне и да вижда ясно миналото през необятния океан на времето. Трудно ѝ беше да си спомни как бе прекосила този океан. Беше нелепо да се чувства самотна. Живееше в тази къща от четиринайсет години. Бе обградена от по-голямо семейство от всякога – Бог знаеше, че не можеше да се освободи от децата, дори и да искаше. И все пак имаше моменти, в които изпитваше ужас от празнотата в себе си, от глождещото чувство, че е изгубила нещо, което не може да назове и следователно не може да се надява да намери.

Беше нелепо да се чувства самотна. Живееше в тази къща от четиринайсет години. Бе обградена от по-голямо семейство от всякога – Бог знаеше, че не можеше да се освободи от децата, дори и да искаше. И все пак имаше моменти, в които изпитваше ужас от празнотата в себе си, от глождещото чувство, че е изгубила нещо, което не може да назове и следователно не може да се надява да намери.

Долу, при завоя на автомобилната алея пред къщата, нещо се раздвижи. Тя напрегна очи, за да види. Да, някой идваше, не си бе въобразила. Някакъв странник? Разбойник, препускащ по алеята на коня си като в поемите на Банджо Патерсън?

Когато видя по-ясно очертанията на увития в кафява хартия пакет в ръцете му, тя реши, че е пощальонът. На първи януари! Едно от предимствата на живота в малкия провинциален град, където всеки знаеше всичко за другите, бе обслужването в извънработно време, но това сега беше уникално. Обзе я внезапно вълнение и пръстите ѝ несръчно се защураха, опитвайки да завържат наниза от флагчета – искаше да успее да слезе и да приеме доставката. Надяваше се, че това бе пратката, която бе поръчала преди няколко седмици. Освобождението ѝ! Не очакваше, че ще пристигне толкова скоро.

Но връвта се беше омотала и вятърът я заплиташе около флагчетата. Това я влудяваше. Изабел се мъчеше и тихо проклинаше, поглеждайки през рамо, за да следи докъде е стигнал пощальонът.

Не искаше да ѝ доставят пакета в къщата.

Когато той достигна до най-близкия завой на автомобилната алея, Изабел разбра, че ако иска да слезе навреме по стълбата, ще се наложи да пусне връвта. За миг изгуби равновесие, после извика и замаха с ръка:

– Привет! Тук съм!

Човекът погледна изненадано нагоре и когато поредният порив на вятъра я накара да се хване здраво за стълбата, Изабел разбра, че се е заблудила. Защото, макар да носеше пакет, човекът на алеята съвсем не беше пощальонът.