ИК Хермес представя „Завръщане в Кафенето на края на света“ от Джон П. Стрелеки

Продължение на бестселъра „Кафене на края на света“

За книгата

Животът и мирогледът на Джон се променят кардинално, когато една вечер се изгубва и случайно попада в крайпътно кафене със странното име Защо си тук. Вълнуващите разговори и достигнатите прозрения му вдъхват смелост да загърби потискащата рутина на ежедневието и да възприеме нов подход към живота.

Десетина години по-късно Джон кара колело по живописен маршрут на Хавайските острови, когато за негово огромно изумление вижда край пустия път кафене Защо си тук. Там са и старите му познати – сервитьорката Кейси и собственикът Майк. Към тях обаче ще се присъедини нов посетител – работохоличката Джесика, която е изгубила пътя и обхвата на телефона си. Тя неохотно се съгласява да остане за малко в кафенето, където получава традиционното меню с три въпроса на гърба.

Вече преживял духовна трансформация, Джон на свой ред ще се постарае да помогне на Джесика да постигне хармония със себе си. Той обаче не подозира, че самия него го очакват вълнуващи предизвикателства, които ще го насочат по нов път.

За автора 

Джон П. Стрелеки определя себе си като експерт в това да помага на хората да живеят пълноценно. След като изоставя уреденото си, но монотонно ежедневие и за една година обикаля света с раница на гърба, той написва Кафене на края на света. Кратката вдъхновяваща история е преведена на повече от 35 езика и е заемала първо място в класациите на три континента над 156 седмици. Джон П. Стрелеки е автор на още няколко заглавия, като общият тираж на книгите му надхвърля 3 милиона екземпляра.

Чрез своите книги и чрез изявите си в телевизията и радиото Джон Стрелеки успява да предаде посланията си на милиони хора, като ги вдъхновява сами да вземат решения за своя живот. Заедно с имена като Опра Уинфри, Тони Робинс и Дийпак Чопра, той е смятан за един от стоте най-влиятелни хора в областта на лидерството и личностното развитие.

Правилата на сърфирането и как може да ги приложим в живота 

Десет години след вълнуващото си посещение в „Кафене на края на света“, Джон Стрелеки се завръща с втората си книга, в която отново попада на симпатичните хора от кафенето и си припомня наученото от тях. Докато слуша седемгодишната Ема да обяснява правилата на сърфирането, Стрелеки си дава сметка, че малките и големите уроци са свързани, защото всичко, което тя казва, може да бъде отнесено към живота.

Ето как можете да ги приложите в живота си според Стрелеки:

Избери вълна

Това е все едно да избереш къде искаш да отидеш. Това е смисълът на съществуването. Или, в моя случай, петте неща, които искам да направя, а след това и моят смисъл на живота, тъй като смисълът на живота отначало ми се стори нещо прекалено голямо.

Позиционирай себе си и дъската, за да уловиш вълната

Това е все едно да се позиционираш така, че да живееш живота, който искаш. Да подредиш мислите, емоциите и действията си в синхрон с намеренията. Да харчиш в зависимост от това как искаш да живееш. Дори физически да бъдеш на правилното място, за да изживееш онова, което искаш. Или да намериш правилната среда и правилните хора, за да имаш възможно най-големи шансове за успех.

Започни да гребеш

Започни да действаш. Дай старт на приключението. Опитвай! Толкова пъти съм срещал хора с прекрасни мечти. Те обаче не предприемат нищо, за да осъществят тези мечти.

Когато почувстваш енергията на вълната, не спирай. Направи още няколко загребвания, за да яхнеш вълната

Много често виждам хора, които се отказват точно на ръба на възможността да преживеят нещо невероятно. Обземат ги страхове или леността спъва действията и намеренията им. Вълната е пред тях, но те спират непосредствено пред нея. Впоследствие трябва да вложат много енергия, за да започнат отначало.

Яхни вълната

Забавлявай се! Ако само гребеш, гребеш и гребеш, животът става скучен, а ти се изтощаваш. Идеята не е непрекъснато да се готвиш да се радваш на живота, а наистина да му се радваш. Да яхнеш вълната.

Това е всичко. Толкова е просто. Толкова е елементарно. И този урок бе преподаден от едно седемгодишно дете.

Откъс от „Завръщане в кафенето на края на света“

Денят беше прекрасен. Небето бе великолепно синьо, беше топло, но не задушно. Чувствах се като в рая. И в известен смисъл наистина бях. Хаваите създават такова усещане.

Единственото ми намерение за деня беше да карам колело. И толкова. Нямах график, нямах определен маршрут, нямах план. Просто исках да карам дълго, да въртя педалите по случайно избрани пътища, да следвам интуицията си. Само аз, моят велосипед и раят, който ме очакваше.

Карах в продължение на няколко часа и бях изгубил представа къде се намирам. Всъщност точно това исках.

Припомних си една от любимите си песни. В нея Джана Стенфийлд пее: „Не съм се изгубил, аз проучвам“. Това пасваше идеално на моето колоездачно приключение. Всъщност пасваше идеално на повечето ми приключения.

Изведнъж си спомних една вечер преди много години. Тогава обаче не се чувствах като изследовател. Чувствах се изгубен. Онази нощ промени живота ми. Прекарах я в малко крайпътно заведение, което носеше името Защо си тук. Посетителите му с любов го наричаха „Кафене Защо“.

Толкова много неща се промениха след онази нощ. Дори ми е трудно да си спомня какъв беше животът ми по онова време. Сякаш беше друго съществуване. Друг Аз.

След един широк завой на пътя зърнах океана. Такава невероятна синева. Помислих си за морските костенурки. Още един спомен, свързан с онази вечер в кафенето.

Странно. Кафенето реално никога не ме е напускало. Но отдавна не беше се появявало в мислите ми с такава яснота и настойчивост.

Още два завоя. Още две впечатляващи гледки.

Хаваите са невероятно съчетание от цветове. Тъй като островите имат вулканичен произход, те са осеяни с катраненочерни магмени скали. И сякаш природата е искала да постигне съвършен контраст, когато вулканичните камъни се раздробят, в новата почва поникват най-яркозелените растения. Добавете тюркоазеното синьо на океана и безбройните оранжеви, червени и други ярки нюанси на цветята, които цъфтят навсякъде, и ще получите невероятно пиршество за очите.

„Изумително – казах си. – Просто изумително.“

Последните десет месеца от живота ми бяха наистина изумителни. Гледах китовете покрай бреговете на Южна Африка, отидох на сафари в Намибия, помагах на новородени морски костенурки да достигнат водата в Централна Америка. Пътешествието ми завърши с тримесечен велопоход през Малайзия и Индонезия. На път към дома се отбих до Хаваите за няколко седмици.

Все пак, когато си толкова близо до рая, не е зле да поостанеш малко.

Това не беше първата ми изследователска обиколка из света. След онази вечер в кафенето преди много години възприех нов подход към живота. Работя една година, след което пътувам една година. Работя още една година, после пътувам още една година. На повечето хора това им се струва странно. Те се тревожат за сигурността и безопасността. При мен обаче се получава. Установих, че когато си добър в това, което правиш, винаги ще си търсен. За мен никога не е било проблем да си намеря нова работа.

Хората, които смятат живота ми за странен, често ми казват, че биха искали да живеят като мен. С редки изключения обаче, никой от тях не го прави. Дори онези, които твърдят, че би било много забавно да пътуват с мен само за няколко седмици, никога не идват.

Предполагам, че за тях това е твърде голям скок в неизвестното.

Продължавах да въртя педалите. Пред очите ми се разкриваха нови невероятни гледки. Сладкото ухание на цветя изпълваше въздуха. Едно от нещата, които обичам на Хаваите, е ароматът на цветята. Сякаш не дишаш, а пиеш нектар. Природата в най-чистия й вид.

Още две мили и се озовах в една част на острова, където не бях идвал нито веднъж. Тук беше по-равно. Вдясно се чуваше прибоят. Пътят се разклоняваше. Трябваше да реша дали да тръгна надясно или наляво.

„Тръгни по по-запустелия път – казах си. – Винаги избирай по-запустелия.“[1] Това означаваше да поема надясно. Така и сторих. Асфалтът отстъпи място на чакъл и аз усетих как мускулите ми се напрягат от новото предизвикателство. Чувството ми харесваше, независимо дали се пораждаше в мозъка или в краката. Благодарение на него разбирах, че това е приключение. Усещах нещо ново, нещо вълнуващо и предизвикателно.

Докато въртях педалите, виждах водата между дърветата. „Може после да поплувам“, казах си.

След като бях карал двайсетина минути по чакълестия път, внезапно придобих усещане за дежавю. Чувството беше особено. Със сигурност не бях идвал в тази част на острова. И все пак…

Все още се опитвах да осмисля това усещане, когато го видях. Малко по-нагоре по пътя, вдясно. Неголяма бяла постройка с паркинг, посипан с чакъл, и син неонов надпис на покрива.

[1]      Препратка към стихотворението „Пътят, по който не поех“ на американския поет Робърт Фрост, преведено на български от Теменуга Маринова. – Б. пр.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

38 − 33 =