Издателство Обсидиан представя „Завръщането на Медичите“ от Стив Бери

През XVI век папа Юлий Втори взема огромна сума пари от Джулиано де Медичи и подписва Клетва в Христа – гаранция, че заемът ще бъде върнат. Пет века по-късно дългът все още не е платен. Стойността му вече възлиза на трилиони долари, а самият документ сякаш е изчезнал.

Днес Ватиканът се раздира от вътрешни борби за власт. Срещу негови висши служители се води процес за корупция и измами. Кардинал Рихтер е уличен в сериозни престъпления. А Котън Малоун, бивш агент от специален отряд „Магелан“, трябва да провери доколко верни са обвиненията в кражба и присвояване.

Една привидно лесна задача се оказва твърде опасно предизвикателство. Става дума за политически амбиции, жажда за влияние и пари. Намесени са тайни служби и наемни убийци. Всичко води към непознат епизод от историята на Медичите. Започнало в Германия и Англия, разследването стига до Сиена, Флоренция и картузиански манастир, криещ много тайни. От разкритията ще зависи кой ще е следващият министър-председател на Италия. И следващият папа. Ще се завърне ли прочутият род на Медичите на световната сцена?

ОТКЪС

Катедрала „Санта Мария Асунта“,
Сиена, Италия

9 май 1512 г.

Джулиано ди Лоренцо де Медичи съзнаваше, че то­ва е последният шанс на семейството му за спасение. Един-единствен опит. Само толкова щеше да позволи съдбата. Бяха поемали много рискове и бяха натрупали огромно наследство. Но напоследък търпяха само провали. Той беше на трийсет и три години, по всеобщо мнение глава на древния род на Медичите, правнук на Козимо де Медичи, син на Лоренцо Великолепни. Впечатляващ произход. И голямо постижение за трети син в семейството. От 1494 г. той и цялото му семейство живееха в изгнание, прокудени от своята любима Флоренция, лишени от всички права и титли като наказание за сериозната политическа грешка на по-големия му брат.

– Пиеро беше глупак – крещеше папа Юлий II. – Мекушав, арогантен, недисциплиниран. Ние го познавахме.

Оскърбление? Несъмнено. Но не беше лъжа.

Медичите на практика бяха управлявали Флоренция от началото на ХV в. Пиеро беше застанал начело на фамилията през 1492-ра след смъртта на техния баща Лоренцо. Две години по-късно френският крал Шарл VIII
беше преминал Алпите с войската си, твърдо решен да завоюва Неаполитанското кралство. Само че пътят му минаваше през Флоренция, затова той беше поискал от Пиеро да подкрепи претенцията му към Неапол и да пропусне армията му. Пиеро, този арогантен глупак, както беше казал и папата току-що, беше изчакал пет дни, преди да отговори, че Флоренция ще остане неут­рална в този конфликт.

И беше вбесил Шарл. Затова французите бяха нахлули в Тоскана.

Пиеро един месец беше оказвал отпор, но не беше получил почти никаква подкрепа от елита на Флоренция, който не обичаше да воюва. Накрая лично се беше срещнал с Шарл и беше приел всяко искане на французите, включително да им отстъпи контрола на големите флорентински градове и крепости. Опитите му да договори мир бяха посрещнати като оскърбление. Медичите се оказаха принудени да бягат, а внушителният им дворец във Флоренция беше ограбен и опожарен. Заради всичките си грешки Пиеро се беше сдобил с оскър­бителен прякор.

Злочестия.

Слабо казано.

– Брат ми почина преди девет години – спокойно отвърна Джулиано на папата. – Удави се след битката при Гариляно.

– А ти си бил в изгнание. Даровито момче, доколкото чувам, което обикаляло кралските дворове и търсело къде да се приюти.

– Така е, но вече съм голям и не възнамерявам да повтарям грешките на брат ми.

Папата изпъна показалец към него.

– Искаш отмяна на присъдата.

Джулиано подмина обидата и каза само:

– Просто искаме да се върнем у дома.

Медичите бяха започнали като фермери, родом от областта Мугело. Бяха притежавали лозя и добитък. Произходът на фамилното им име оставаше загадка. Medici беше множественото число на medico, „лекар“, обаче в рода им нямаше лечители. Те бяха станали банкери, невероятно заможни хора, свързани с повечето други елитни родове: Барди, Алтовити, Ридолфи, Кавалканти и Торнабуони, чрез бракове по интереси, делови партньорства или работа. Повече от сто години Медичите бяха спицата в колелото, gran maestro, не­официалните лидери на Флорентинската република.

До грешката на Пиеро Злочестия.

– Приближи се, Медичи – нареди Юлий.

Папата седеше на мраморна пейка под уникалния осмоъгълен амвон на катедралата. Осем гранитни и мраморни колони крепяха скулптурни сцени от живота на Христос и изпращаха послание за съд и спасение. Много уместно за разиграващия се в момента сблъсък.

Джулиано пристъпи напред, но спря на почетно разстояние. Бяха го посъветвали да не се приближава твърде много. Шпионите му бяха докладвали, че папата, който наближаваше седемдесет, страда от гуша и сифилис и го мъчат постоянни болки. Възрастният мъж беше увесил изтощено глава, но челото над щръкналия свадлив нос беше високо. Беше си пуснал брада – проява, както бяха обяснили на Джулиано, на личния му траур поради скорошната загуба на град Болоня в битка. Църковните закони от векове забраняваха брадите, но за Юлий беше обичайно да живее по различни правила.

Папата беше роден близо до Савона, в Генуезката република, в благородния, но беден род Дела Ровере, след това беше образован от чичо си, францискански монах. На двайсет и осем се беше издигнал до кардинал отново благодарение на чичо си, който беше станал папа Сикст IV, и след това беше расъл неотклонно в църковната йерархия през управлението на още трима папи, докато накрая, през 1503 г., беше седнал на пре­стола на свети Петър.

Воин в расо, така описваха Юлий. Италианците го наричаха Terribilità, вдъхващ страхопочитание. Той бе­ше една от най-динамичните личности, стигали до папския престол. У него нямаше нищо свещеническо освен облеклото и името. Не беше и голям дипломат, винаги подхождаше като воин. Прям до грубост, той беше от хората, които не знаят покой. Всяка минута, всяка мисъл бяха насочени към конкретна цел. Пиеше, ругае­ше, беше инатлив, груб, раздразнителен и неуправляем. Но беше и чужд на подлостта и отмъстителността и презираше доносниците. Навсякъде виждаше величие и се стремеше към него. Недостатъците му се дължаха на безкомпромисната му откровеност и неконтролируе­мия темперамент, а Джулиано трябваше да се пази и от двете.

– Медичи, хората ме ласкаят – каза Юлий, – говорят ми големи приказки, но аз не им вярвам. Мога да стоя прав само няколко минути. Ходенето стана мъка. Храната ми опротивя. Пътуването до тук днес изцеди всичките ми сили, а те и бездруго се топят с всеки изминал ден. Болката ми е постоянен спътник. Не ми остава много живот.

Джулиано не захапа въдицата. Знаеше, че Юлий не за пръв път е близо до смъртта – последният случай бе­ше отпреди няколко месеца, когато той уж беше на смъртен одър, а кардиналите открито бяха започнали да заговорничат кой да го наследи на папския пре­стол. Старецът обаче се беше оправил благодарение на прочутия си силен организъм. А много от кардиналите бяха уволнени или прогонени. Бяха научили по трудния начин, че човек с властта и физическата сила на Юлий няма да се даде лесно на смъртта. И че е най-добре да почакат тялото му да изстине и да бъде заровено в земята. С оглед на плановете си за семейство Медичи Джулиано се нуждаеше от Юлий жив, силен и всяващ страх.

– От Урбино или от Венеция идваш? – попита папата.

– От Венеция, Ваше Светейшество.

– Но домът ти не е там.

– Там живеят повечето ми близки. Исках да се посъветвам с тях.

– Как е дожът, водачът ви?

– Добре е. Изпраща поздрави.

Юлий се засмя тихо.

– Съмнявам се. Сигурен съм, че иска да умра, за да се отърве от мен.

Джулиано мълчеше, защото наблюдението на папата беше правилно. Венецианците не му бяха приятели.

– Винаги съм се чудел какво ще стане, когато застана пред портата на рая и най-сетне се изправя пред свети Петър – продължи Юлий.

Джулиано си представи неловката сцена. Папата мах­­на със сбръчканата си ръка.

– Ще му кажа, че съм направил повече за Църквата и за Христос от всеки друг папа преди мен. Присъединих и Болоня към Светия престол. Поведох армия и победих венецианците. Измамих херцога на Ферара. Прогоних французите от Италия, щях да прогоня и испанците, ако съдбата не беше решила тялото ми да грохне.

Несъмнено.

– Натупах всички европейски принцове. Скъсах много договори и изпратих могъщи армии на бойното поле. Издигнах дворци из цял Рим. Не дължа нищо на произхода или на младостта си, защото започнах на напреднала възраст. И на популярността не разчитам, понеже всички ме мразят. Ще кажа на свети Петър, че това е скромната истина и че за всички приятели в Рим съм по-скоро бог, отколкото човек.

– Дано свети Петър не се обиди – подметна Джулиано.

Юлий се усмихна леко.

– Честно казано, надявам се да се обиди.

Нямаше нищо чудно в перченето на този могъщ, безмилостен и жесток човек, който през последните девет години беше поддържал много сблъсъци и войни в Италия. Само че освен това Юлий беше въвел ред в Рим и беше превърнал папството във водеща политическа и военна сила в Италия. Също така имаше силен усет към изкуството и беше изградил близки, макар и доста бурни, приятелства с Микеланджело, Браманте и Рафаело. Бе­ше основал Швейцарската гвардия, беше поръчал изработването на великолепния купол на
Сикстинската капела, беше основал Ватиканските музеи и беше започнал строителството на най-внушителната базилика на света, посветена на свети Петър.

Забележителни постижения.

– Знаеш, че имаме едно и също собствено име – продължи Юлий. – Роден съм Джулиано дела Ровере, но отдавна не са ми казвали така. Означава „жизнен“. Аз все още се мисля за жизнен.

– Смъртта явно не ви иска – отбеляза Джулиано.