Преди месец се впуснахме в разискване на качествата и недостатъците на първата книга от трилогията Живият Хаос на Патрик Нес, „Не пускай ножа“. Ако сте пропуснали, наваксайте от тук.

ВНИМАНИЕ, МАТЕРИАЛЪТ СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ ЗА ИСТОРИЯТА! ЧЕТИ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ!!!

Втората книга е със заглавие „Въпросът и Възражението“. Брилянтно подбран превод на „The Ask and The Answer“ или иначе казано оригиналното, англоезичено заглавие. И все пак, в самата си идея Въпросът ( и това, което стои зад него) и Възражението ( и това, което стои зад него) някак ми куцат и са неоправдани, като понятия. Защо? Защото Въпросът нищо не пита. А възражението, може би възразява срещу нещо, но това са свободни спекулации на читателя… Но да не задълбавам.

Старта на „Въпросът и възражението“ всъщност е като спирачка за действието. Има и нова конструкция на писане- четем глави от гледната точка на Тод и глави, от гледната точка на Виола (да тя е жива, не вярвам това да е новина, за когото и да било). Първите сцени и при двамата силно ми напомнят на разпита на Джеймс Бонд от… Мадс Микълсън в „Казино Роял“. Да същия Мадс Микълсън, който ще изиграе ролята на кмета Прентис, изигра злодея в първия филм, с Даниел Крейг в ролята на Бонд и там имаше брутална сцена на разпитване. Имаше махане на чувал, мъчения… Тук във „Въпросът и възражението“, вече знаейки кой ще играе кмета, неговото лице бе постоянно в съзнанието ми. И разпита бе брутален, изтънчен и новаторски за историята. И след приключването му… тя спира.

Някак първи 300 страници (от малко под 520 общо) са като спирачка на действието. Историята спира. Зацикля. И то брутално зацикля. Тод си ходи на работа с коня. Виола си лекува хора. И така 300 страници. Дори и след като тя бяга и се присъединява към Възражението и започват да се подготвят за атаката, а Тод преживява емоционалния срив и промяната в характера си, историята отново не потегля. Тя е коренно различна. Динамиката, движението и действието от първата книга спират и всичко се случва в рамките на града. В първата книга научавахме детайли за света, за функционирането на Прентистаун, за тайните от миналото, за първите заселници и т.н. Сега не научаваме нищо. Сега имаме директно съпоставяне с един тиранин- кмета… извинете президента Прентис с друг. И това е ВСИЧКО. Едва, когато стигнах последните 100-120 страници нещата започнаха да се случват. И всъщност събитията в тях осмислиха цялото зацикляне от преди това.

Градацията в отношенията между Виола, госпожа Койл и Възражението биха били НЕВЪЗМОЖНИ, ако не сме прекарали цялото това време с тях и ако не сме се научили да разпознаваме героите. Градацията в емоционалния колапс на Тод, отношенията му с Дейви и особено на пръв поглед безсмислената работа в Манастира би била немислима, ако не бяхме преживели и изстрадали цялото това, толкова БАВНО случващо се действие. Финалните 120 страници носят всичко онова, което ни накара да се влюбим в първата книга.

Кой е добър и кой е лош? Възражението ли е доброто или Въпросът? Госпожа Койл ли е с правилните доводи или президента Прентис? Или никой? И в ситуация в която по-скоро няма добри и лоши, как избираш страна?!

Хвърлянето на Лий в историята носи нужното напрежение в главата на Виола и в подсъзнанието на читателя. Немислимо е, ако в даден момент, когато героите успеят да узреят достатъчно триъгълникът Виола, Лий и Тод не бъде разгърнат и противопоставен.

Мадс Микълсън в ролята на кмета Прентис

Начинът, по който г-жа Койл успява да носи информация на президента Прентис, лъжейки Виола и позволявайки и „да му я занесе лично“ е брилянтен. Лукавостта и опита на тази жена я превръща в достоен опонент на другия тиранин.

Кметът Прентис разгръща потенциала си и окончателно превръща шумът в контрапункт на Силата от Междузвездни войни, за митологията в „Живият хаос“. Неизбежно бе, чрез шума да започне да се говори. Неизбежно бе- шумът може да бъде ползван за оръжие. Шумът, може да удря, ако го контролираш достатъчно изкусно. И кметът може. На финала на книгата… не само той.

И точно този финал, точно финалната среща на Виола и Тод е първия момент който в продължение на десетки страници ще ви държи на ръба. Ще се откаже ли Тод от нея? Ще се откаже ли тя от него? Или преживяното ще вземе връх и те „ще си простят“? Та тя си позволи да бъде маркирана, за да го спаси, а той не загуби вяра в нея дори, след случката в Манастира.

И точно безумната на пръв поглед случка в манастира осмисля финалния обрат и изненада. Да събереш такава масовка на едно място, в манастира. Да вложиш толкова много в изграждането на множеството, на погледите им, на цъкането им, на маркирането им, на бунта им и в крайна сметка просто ей така да ги избиеш БЕЗ да ги употребиш? За пореден път Патрик Нес обаче доказва, че нищо не се случва напразно в неговия свят. Всяка случка има своята цел и в бъдещ момент тя ще предизвика действие, което да разчекне ченето ни.

Финалната битка между Тод, Кмета и Виола е връхната точка на книга втора. И се случва точно там, където всичко започвав книгата. Както Люк разгръща способностите и Силата си, тук Тод разгръща своите и за първи път използва силата на шума. Точно това му е нужно, за да срази кмета и да достигнем до кулминацията, но и там Патрик Нес ни е подготвил обрат. Третата армия НЕ Е тази на новодошлите заселници. Тя е друга, по различна и безумното действие в манастира е отключило нейното пристигане. Виола Тръгва за кораба, Тод остава да Пази кмета, трите армии пътуват за Ню Прентистаун, а президента се изправя. И точно по най-кинематографичния възможен начин се усмихва (Ханибал Лектър), очите му блесват, той потрива ръце и изрича финалната дума в книгата: „ВОЙНА!!!“

Няма как след този финал да не затворя книгата усмихнат и обнадежден. Няма как да изкривя душата си и да не призная- финалните 120 страници бяха брилянтни и в духа на първата книга. Но няма как и да не запитам себе си, в крайна сметка дали книгата ми хареса? И 120 страници може ли да оправдаят 300, които са ме измъчили. Отговорът е да! Преди 10-тина година третата част от една друга трилогия, „Игрите на глада“ ми подейства по сходен начин и безумно случващите се неща в нея ме накараха да поставя под съмнение дали съм я одобрил. Истината е, че „Въпросът и възражението“ е най-слабата от трите книги, но тези 120 страници и миговете на ръба на любопиството, които ми дадоха те КАТЕГОРИЧНО осмислиха и заличиха усещането от предходните 300. Книгата е добра. И си струва. И тя постила за… най-доброто в цялата трилогия. Тя постила за зверското начало на „Живият хаос: книга трета“ или иначе казано „Чудовищата на войната“, която започва …. като смесица от усещания- чудатостите на „Аватар“ и мащабите на „Властелинът на пръстените“. Пишейки тези редове съм глътнал едва 80 страници от третата книга, и тя вече е най-доброто, което се е случвало в цялата поредица. УАУ! Но за това- следващия път!

„Въпросът и възражението“ е книга втора от поредицата „Живият хаос“ на Патрик Нес. Книгата е на родния пазар, благодарение на издателство Artline Studios.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 32 = 34