„Жена на вятъра“ от Александър Секулов

ИК Хермес представя „Жена на вятъра“ от Александър Секулов

Това е спасителна книга, благодарствена молитва и химн на живота.

Очаквайте от 19 октомври!

За книгата

Това е спасителна книга, благодарствена молитва и химн на живота. В нея има мъж, жена, приятел, син и баща, който вижда през очите на сина си. Има пътуване без въпроси, в случайна компания, положила дните си в ръцете на капитана, който може да те отведе надалеч, но не може да те върне обратно. Има море, време и вятър.

Докато четете „Жена на вятъра“, може да ви се стори, че знаете нещо за това пътуване, защото всичко в тази иначе измислена история е вярно – преживяно, простено, предстоящо.

Думите на Александър Секулов докосват следобеда на живота с дълбока любов и оставят болезнени белези и предчувствия. Създават ритъм, който се слива с музиката на сърцето дълго след като затворите последната й страница.

Прочетете тази книга – ще я заобичате и ще имате нужда от нея, когато решите да се сдобрите със себе си и да се отпуснете сред вълните.

Аделина Радева, телевизионна журналистка 

Да останеш жив – и да продължиш да оставаш жив, независимо какво се случва, независимо дори от самия живот – е само по себе си история. И може би единствената, която има смисъл да се разказва. Такава история разказва Александър Секулов в „Жена на вятъра“. Със звънкия смях на спасителния курс през морето от сенки към светлината. С обич към човека, в когото само той си знае доколко вярва, но важното е, че вярва в обичта. И не талантът, не майсторлъкът, а тъкмо тя е за завиждане.

Елена Алексиева, писателка

За автора

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016) и „Дебелянов и ангелите“ (2019). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

Човек е раковина, в която морето сънува.

Интервю с Александър Секулов 

         Г-н Секулов, започваме разговора ни за новия ви роман… от последните изречения, в които разказвачът споделя: „Това е хрониката за онова лято, когато разбрах, че съм жив“. Как се роди идеята за тази книга?

         Човек получава живота даром, от Господ. Да осъзнаеш, че си жив е съвсем друга работа. Може да ти се случи, а може и не. Прииска ми се да разкажа за човек, към когото съдбата е проявила милост и му е подарила това преживяване.

         А как се появи жената – в историята и в заглавието? И защо Катерина?

         Както се появява всяка жена в живота на един мъж: като внезапна буря. Като вятър, който си играе със счупената лодка и прокъсаните платна на мъжките илюзии. А в името се съдържат няколко имена. Жената винаги е тълпа в мъжките очи.

         Останалите герои са много колоритни, а диалозите и разказите им са изпълнени с хумор. Създава се впечатлението, че преднамерено предлагате четене и разбиране на различни нива. Хуморът не е ли една от тези уловки?

         Преди време мислех, че не мога да създам смешни герои. Сега е обратното. Хубаво би било книгата да не е едноетажно бунгало. А най-хубаво е да е небостъргач. Но отговорът на този въпрос никога не е в сегашно време. 

         Телевизионната журналистка Аделина Радева определя „Жена на вятъра“ като „спасителна книга“. Къде се крие спасението – в морето или може би в пътуването? Или в търсенето на Бога?

         Спасението е в онова, което Бог мълви. Животът ни е даден да чуем и разберем. Човек е раковина, в която морето сънува.
Вие пишете още пиеси и поезия. Има ли литературна форма, която чувствате, че ви приляга най-много? Има ли нещо повече, което ви носи писането на романи?

         Литературната форма е дреха, която обличаш спрямо сезона или настроението си. С годините все повече обичам да ходя леко облечен по брега на морето.

Къде се нарежда „Жена на вятъра“ сред другите ви книгите? Ще открием ли сходства – в посланията, в стила, в атмосферата?

         Честният отговор е: не знам.

С какво послание бихте искали да оставите читателя след последната страница?

Господ е велик и милостив.

Откъс от „Жена на вятъра“ от Александър Секулов

Цял живот съм искал да се изгубя из островите на Егея, но винаги съм отлагал. С подобни мечти човек лъже предимно себе си.

Но онова лято не ми бе нито до лъжи, нито до себе си, просто защото ме нямаше. Лекарствата все още плуваха в кръвта ми, мозъкът ми бе мътен, но недотам, та да не разбера, че ако пътуването дотук е провал, то връщането ще е истинска катастрофа.

Първото островче, на което слязох, бе толкова малко, че даже го няма на картите. Отбелязано е като точица; прашинка без име. Типографска грешка.

Иначе се нарича Агиос Спиридонас.

Залив като подкова, бетонен кей, на който фериботът спира само от външната страна; миниатюрно пристанище с десетина рибарски лодки; стотина къщи, нахвърляни ветрилообразно по склон, вдаден в морето като нос на вкаменена акула, силует на полуразрушена църква и гробище с кръгла ограда, боядисана в бяло, на върха на хълма. И четири наблюдателни кули край дерето на пресъхнала река, чието устие разсича плажа.

Продължавам да мисля за това островче не като парче суша с варовикови хълмове, а като руина от империя. Без значение коя. Просто – от последната империя. В края на краищата всички останки от империи лежат върху една погрешно чута, погрешно произнесена и погрешно разтълкувана вест за безсмъртие.

Стоях с пътна чанта в краката и все още се колебаех дали да остана, когато фериботът изсвири, отдели се от кея и се стопи в синкавия полумрак. Нямах идея какво ще правя на това място ден и половина до следващия курс. Наех стая, спах без сънища.

На сутринта синдикатите в Гърция обявиха транспортна стачка. Всичко спря за неопределено време. Свикналите с подобни ситуации местни жители за часове опразниха единствения магазин за месо, единствената бакалия за хранителни стоки, единствената бензиностанция и единствения банкомат. Устройството за разплащане с карти в единствената таверна чудодейно отказа за безкрайно учудване на единствения сервитьор и двамата собственици. Жената, от която наех стаята, ме събуди с искане да платя предварително заявените нощувки. В джоба ми останаха само двеста и трийсет евро.

Стоях пред бездиханната метална кутия, монтирана на стената на кметството, когато ме обзе внезапната веселост на самоубийците в последните им часове; не точно веселост, а безкрайна яснота; ударих с юмрук по банкомата и казах:

• Мамка ти!

Отговорът също долетя на български:

• Няма кеш, майка!

Обърнах се.

Носеше червена памучна шапчица, нахлупена до веждите, под която се подаваше русоляв перчем, сплъстен от сол. Имаше дълга прошарена брада на монах. Прав нос. Усмивка като ятаган: зъбите му светеха, очите му искряха, бузите му червенееха от придошлата кръв.

Изпечен от слънце, брулен от вятър, стърган о камък.

Ходеше, сякаш въздухът му е по мярка; не го разместваше, а го разсичаше. На здравите си рамене носеше мрежеста блуза, панталоните му бяха с асиметрична дължина – десният крачол стигаше до глезените, а левият – малко под коляното. На краката си имаше мръсни еспадрили с разнищени подметки. Всичко по него беше скъпо, показно и крайно мръсно, като галапагоски папагал, избягал от луксозна клетка. Малка кожена чанта бе препасана по диагонал на гърдите му. В ръката си държеше късо въже, на което бе вързано куче с цвят на пустинен пясък.

• Късмет! А, майка?!

Наричаше ме така през цялото време, прекарано заедно, до раздялата в Хиос. Никога не попитах защо. Не вярвам да не е запомнил как се казвам, още повече – да е забравил. Да наричаш някого по име е знак за обвързване, а на него подобна мисъл и през ум не му минаваше. Не знам дали е добро, или лошо. Просто така бе решил.

Много неща от случилото се през онези дни не знаех и не разбирах. Днес, макар да знам почти всичко, продължавам да не ги разбирам.

• Как се казваш?
• Кирил. Кирил Ганц.
• Ганц?
• Ганц.
• Не ми изглеждаш като човек, който се казва Ганц.
• Как изглежда човек, който се казва Ганц?
• Във всеки случай – не като теб.
• Защо?
• Не изглеждаш като германец.
• Половин германец съм.
• Как така?
• Баща ми е германец. Ганц. Ще престанеш ли?
• Как да те наричам? Кирил?
• Ганц. Става ли?
• Добре. Ганц. Добре. Нямаш ли кратко име, за приятели?
• Имам. Ти приятел ли си?
• Да. Как е то?
• Ганц.
• Може ли да ти казвам Ханс?

–       Мога да те накарам да забравиш собственото си име, ако продължаваш!

• Ганц. Чудесно име!
• Имаш ли кеш?
• Защо питаш?
• Защото аз нямам.

Така се запознах с Кирил.

Или Киро.

По-скоро – Кирцата.