Жената на прозореца“ бе може би един от най-чаканите филми от мен за 2020г. Това се прехвърли към 2021г. Netflix купиха правата и най-сетне премиерата бе факт в петък (14.05.2021г.) Филмът е базиран на едноименния роман на Ей Джей Фин от 2018г., издаден на родния пазар от ИК Сиела. (мнение за книгата, тук)

„Ана Фокс (Ейми Адамс) страда от агорафобия и се е затворила у дома си в Ню Йорк, налива се с алкохол, гледа стари филми и шпионира съседите си. Сред тях е перфектното на вид семейство Ръсел. Ана става свидетел на нещо, което не е трябвало да види – насилие. Нещата започват да стават твърде опасни.“

Ужасно трудно е да дадеш оценка на филм, чиято история се гради върху финален обрат и тайности. Ужасно трудно е, когато вече си прочел книгата и всичко това го знаеш. За това може би е редно да дадеш оценка на книгата и след това просто да оцениш как тя е пресъздадена на екран.

Ейми Адамс е брилянтна в ролята на Ана. Актрисата изгради с годините умение да създава обикновени, отрудени и проблемни жени. В сериала „Отворени рани“ тя изигра сходен персонаж с изключителна достоверност. Тук обаче нейната Ана е гръбнак на цялата история, целия филм. Ана е фокусът на всичко, а Ейми се потапя и оставя същността си някъде далеч в миналото. Нейната Ана е истинска развалина. Сценографията, костюмите и гримът помагат на изпълнението и много, но Адамс успява до такава степен да рухне на екран и да се превърна в тотална развалина и пияница, каквато Ана всъщност е. Моментите на прозрение, в които тя поема ролята на психолог са прекрасни и Ейми успява да се отърси от „заспалостта“ на Ана и да вкара живот в героинята.

Краткото участие на Джулиан Мур ще ви се стори безумно. Ролята НЕ отива на актрисата, носител на Оскар. Тя е някак пресилена и силно, ама силно преиграна. Това е усещането, което носи цялото и екранно време в „Жената на прозореца“. Обаче след разплитане на финалния обрат и разбулване на мистерията около нея, поведението и , както и актьорската и игра придобиват смисъл и всъщност за пореден път доказват едно- Джулиан Мур разбира своите георини. Тя знае, как трябва да изглеждат и да се държат. И подхожда с разбиране и внимание към всяка от тях. Включително към тази тук.

Всички останали роли са приятни и ненатрапчиви. Гари Олдман в ролята на бащата Алистър е достатъчно суров, особен и мистериозен. Дженифър Джейсън Лий в ролята на г-жа Ръсел е истинска особнячка. Уайът Ръсел в може би най-прекрасната си роля, преди тази на новия Капитан Америка/US Agent прави изключително впечатление. Неговият Дейвид е по-суров, по страховит и по-съмнителен от онзи в романа.

Има обаче една роля, която изпъква над всички останали и тя може би е съизмерима, да не кажа дори на моменти по-добра от тази на Ейми Адамс. Това е малкия Фред Хехингер в ролята на Итън Ръсел. Още с първата си поява на екран и първия разговор с Ана, Итън поставя огромна въпросителна в главата на зрителя. На това дете нещо не му е в ред. То някак не е там.

ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕРИ!!! ДО КРАЯ НА СТАТИЯТА ИМА СПОЙЛЕРИ ЗА ФИЛМА И НЕГОВИЯ ФИНАЛ!!! ЧЕТИ НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ.

С напредване на историята Итън задобравя още и още за да избухне с пълна сила във финалната част. При голямото разкритие преди сблъсъка му с Ана, Итън е истински лунатик. Лицето му, очите му, празния му поглед. Итън е олицетворение на истинската лудост, каквато някога ни даде Крисчън Бейл в „Американски психар“. Битката на покрива е истински апотеоз на лудостта и психопатщината. Дори на ниво книга, тя бе толкова кинематографична, че още тогава си виках- това на екран ще е зрелищно. Създателите на филма не са пожалили пари, не са пожалили нерви и не са пожалили зрелище. От финалното появяване на Итън и сблъсъка му с Дейвид до падането през стъкления покрив, филмът се превръща в истинско зрелище. И да сте се отпуснали преди това, в тази си част той ще ви сграбчи за шията и няма да ви пусне до самия финал.

Има няколко елемента, който „Жената на прозореца“ НЕ УСПЯВА да предаде така добре, както книгата успява да ги внуши. Разговорите преди убийството с героинята на Джулиан Мур, с бащата Алистър и синът Итън са пълни с объркващи и съмнителни реплики. Тук част от тях бяха приложени, но основната част липсваха. А аз ги помнех още от времето на книгата и очаквах с нетърпение да ги чуя изречени от героите.

Споменът с катастрофата е представен на 50%! Във филма тя е добра, обяснителна и деликатна. Случката в хотела преди това и най-вече… събитията след катастрофата, пазенето на телата, падащия сняг, падащата батерия, липсват.. Усещането за несигурност, широкия свят над нея, откритото пространство… Причината за отключването на болестта и отсъства. След края на филма зрителя НЕ МОЖЕ да си отговори на въпроса, кое е отключило това усещане у нея. След края на книгата, читателя знае всичко.

Зрителя остава без директен отговор, за проблема на Итън. За увлечението му към по-възрастни жени. Сцените със споменаването на Пам загатват нещо в тази посока, но то остава мъгливо и на ниво гадаене. Сблъсъкът на Алистър и Ана, в който той завършва със „Стой на страна от сина ми. Моля те!“ звучи добре, ако знаеш какво стои зад тази молба. Акцентът върху – той е малко момче, а ти си зряла жена, това НЕ Е добра идея, от книгата… ясно се отпечатва в съзнанието ни след нейния финал.

От друга страна това е похвата на книгата. В екранизацията има нещо, което тотално отсъства и е невъзможно да го има в романа. Актьорската игра на Итън Ръсел. Хлапето има толкова празен поглед и толкова хахаво изражение, че ако към актьорската му игра добавим репликите от романа, чисто ще изтървем възможността за обрат.

Може би най-липсващия ми елемент бе двора. Не си представях къщата на Ана и тази на семейство Ръсел по този начин. Представях си ги с двор. С ливада. С разстояние. Това поне ни даде книгата. Преди всичко именно прекосяването на двора с чадъра бе онзи епичен момент, който филмът така провали.

Прекосяването на двора веднага след убийството на героинята на Джулиан Мур в книгата е титанично. Това е една от най-болезнените сцени, а чадъра, който да служи за неин покрив ще събуди умиление у всеки зрител. В книгата усещането е за война. Във филма, в тази сцена, усещането свършва преди да почне. Двор няма, време за прекосяване няма. Кинематографичното решение с колата е добро, но усещането отсъства и една от най-запомнящите се сцени от книгата буквално е „препляскана“ в адаптацията.

Жената на прозореца“ носи всички добри елементи от романа, но пропуска няколко изключително необходими детайли. Филмът неглижира и някои герои, като психотерапевта на Ана. Въпреки това адаптацията е изключително добра и достоверна, а Итън Ръсел е изгряващата и звезда.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

20 − 16 =