Най-добър български филм на София Филм Фест. Най – добър филм на фестивала във Вилнюс „Нова Европа – нови имена“. Специалната награда на журито в конкурса за младежки филми („Children and Youth Films Competition”) и „Youth on Marche” в Минск. Награда за дебют на фестивала за българско игрално кино „Златна роза“ във Варна. Засега това са най – престижните награди, които „Жажда“ получи, а за него тепърва ще се пише и говори. Филмът със сигурност няма да остане във периферията. Има сериозна рекламна кампания около него, а и изброените по – горе награди няма да останата незабелязани от зрителите. От петък, 22 април, е вече по кината, благодарение на Art Fest.
Вниманието ни е е концентрирано върху семейство (майка, баща и син), които живеят на хълм в края на селото. Те живеят в сговорчивост и се препитават като перат чаршафите на хотелите. Водата спира непрекъснато. Идват двама сондьори (баща и дъщеря), които трябва да оправят проблема. Хармоничният свят на семейството започва да се пропуква.
Жаждата в заглавието е метафора – героите са жадни за любов. Персонажите във филма са без имена. Те обитават, отчуждено от цивилизацията място, някъде в България и липсата на любов ги кара да пестят думите, да не се доизказват. Най – важнотo е, че техните отношения са просмукани от песимизъм. Затова донякъде филмът би могъл да се разглежда и като антиутопия на човешките взаимоотношения. Всеки един от персонажите е отчужден по своему.
Бащата (Ивайло Христов) е смирен и почтен човек, опитващ се да избяга от еднообразието като поправя домакински уреди, дори и когато няма нужда да го прави. Майката (Светла Янчева) рядко се усмихва, примирена с живота, който води. Тя коли и беси в семейството, тя държи ключа за хармонията в семейството. Момчето (Александър Бенев) е наивен 16 – годишен тийнейджър, който просто иска да изживее младостта си, появата на дъщерята на сондьора (Моника Найденова) е като свеж полъх в сивото му ежедневие. Момичето е твърде здраво стъпило на земята и много по – зряла от него. То е с „проклет“ характер, защото винаги казва само и единствено истината, което в крайна сметка ще се окаже фатално за всички. Сондьорът (Васил Михайлов) е мълчалив човек, който цял живот живот отглежда дъщеря си без съпруга. Между него и майката се заражда сексуална връзка.
Режисьор на филма е Светла Цоцоркова. Това е първият й пълнометражен игрален филм. С няколко от късометражните й филми („Екзекуция“, „Живот със София“, „Майка ми“) печели престижни награди от редица фестивали.
Изпълнителите на главните роли са просто чудесни. Учениците Александър Бенев и Моника Найденова играя по добре и от някои професионални актьори. Ивайло Христов доказа, че киното за него е всичко – може едновременно да режисира („Каръци“) и паралелно с това да се снима. Светла Янчева респектира с това, че може да изиграе различни по вид персонажи. За пример – може да я погледнете в „Аз, графинята“ и „Разследване“. За легендарния български актьор Васил Михайлов, каквото и да се каже ще е малко. Малко са в българско кино актьорите с неговата харизма. Дори и когато получава роли, в които приказва малко, въздейства по особено магнетичен начин.
Най –голямото качество на лентата е операторската работа на младия Веселин Христов. И на него това му е първи пълнометражен игрален филм. Във документалните филми „Моряшки истории” (реж. Стефан Командарев) и „Известният непознат” (реж. Светослав Овчаров) работа му също е впечатляваща. Атмосферата в „Жажда“ е суха. Суха е и в средата, и в отношенията между хората. В много голям аспект именно на него се дължи отлично изградената атмосфера на „Жажда”. Българската кинематография може да се гордее с своите оператори – Емил Христов („Каръци“), Рали Ралчев („Кецове“), Крум Родригес („Урок“), Веселин Христов. Без никаква куртоазия казвам, че са на световно ниво.
„Жажда“ е пример за това как от един неособено добър сценарий може да се направи добър филм. Все пак сценаристите са цели трима (Светла Цоцоркова, Светослав Овчаров и Венцислав Василев). За филм от час и половина това е много – личи си, че гласът на сценариста не е еднороден. Именно заради това откъм сценарий „Жажда“ е клиширан – стереотипни персонажи и предвидим финал. Имах чувството, че този сблъсък на характери съм го гледал и другаде. Финалът на филма е абсолютно предвидим – колизията между героите накрая е неизбежна. Все пак „Жажда“ е доказателство, че сценарият е само скелето на филма, вътрешната обвивка на творба. Отличната актьорска игра, режисура и операторско майсторство ни карат просто да не му обръщаме внимание. „Жажда“ все пак трябва да се гледа , защото от визуална гледна точка и актьорска игра, е един от най – красивите български филми през последните няколко години, а и защото е доказателство, че в т.нар. ново българско кино има хляб.
