Петгодишният Джак живее в Стая и дори не подозира, че извън нея съществува свят като този в Телевизор. Един ден обаче токът спира и нищо за него и Мам вече няма да е същото…
„Една от най-въздействащите книги, който съм чел от много време насам.“
Джон Бойн, автор на „Момчето с раираната пижама”
„Силна, загадъчно красива и откровена.“
Майкъл Кънингам, автор на „Часовете”
„Стая” се чете на един дъх. След последната й страница светът ти изглежда същият, но нещо дълбоко в теб се е променило и това чувство продължава с дни.“
Одри Нифнегър, автор на „Пътешественикът във времето и неговата жена”
ОТКЪС
Подаръци
Днес съм на пет. Снощи, като си легнах в Гардеробчо бях на четири, а днес, като се събудих по тъмно в Креватчо, съм станал на пет, абракадабра. Преди това бях на три, по-рано на две, на една, на нула…
– А бил ли съм на минус години?
– Ъъъ? – Мам се протяга сънено.
– Горе, в Рая. Бил ли съм на минус една, минус две, минус три…?
– Не, числата започнаха едва когато ти се изтърси тук.
– През Прозорче? И ти си била много тъжна, докато не съм се случил в корема ти?
– Точно така. – Мам се пресяга да цъкне Лампа, за да съмне. Фиии-ууу, става много ярко. Стискам очи точно навреме, после отварям едното мъничко, после и двете. – Плаках, докато ми свършиха сълзите – разказва ми тя. – Лежах тук и броях секундите.
– Колко секунди? – питам аз.
– Милиони, милиони.
– Ама не, колко точно?
– Загубих им бройката вече – казва Мам.
– После съм почнал да раста от една мъничка яйцеклетка и ти си станала дебела?
Тя се ухилва.
– Усещах как риташе.
– Какво съм ритал?
– Мен, разбира се.
На това място винаги се смея.
– Отвътре, „бум-бум”. – Мам повдига пижамената си тениска и прави корема си да подскача. – Казах си: „Джак е напът”. И още на сутринта ти се изхлузи на чергата с ококорени очи.
Поглеждам Черга – цялата е на червени, кафяви и черни вълни една около друга. Ето го петното, което съм разлял, без да искам, докато съм се раждал.
– Отрязала си връвта и си ме освободила? – разказвам на Мам. – После съм се превърнал в момче?
– Всъщност ти вече си беше момче. – Става от Креватчо и отива до Термостатко, за да загорещи въздуха.
Май не е идвал снощи след девет, въздухът е винаги различен, ако е идвал. Не питам, защото тя не обича да казва за него.
– Я ми кажи, господин Петгодишен, сега ли си искаш подаръка, или след закуска?
– Какъв е, какъв е?
– Знам, че се вълнуваш, но гледай да не си сдъвчеш пръста, защото в дупката ще се промъкнат микроби!
– И ще ме разболеят както когато бях на три с повръщано и разстроено?
– Даже по-лошо. Микробите може да те накарат да умреш.
– И да се върна в Рая по-рано?
– Продължаваш да го дъвчеш. – Дърпа ръката ми.
– Извинявай. – Сядам върху лошата ръка. – Мам, кажи ми пак „господин Петгодишен”.
– Е, господин Петгодишен, сега или по-късно?
Скачам върху Люлящ, за да погледна Часовник, на който пише 07:14. Правя се, че карам скейтборд върху Люлящ, после скачам с вик „Ууу” върху Юрганчо и вече карам сноуборд.
– Кога е хубаво да се отворят подаръците?
– И в двата случая ще е весело. Искаш ли да реша вместо теб? – пита Мам.
– Ама нали вече съм на пет, трябва сам да реша. – Пръстът ми е пак в устата, мушкам го под мишница и го заключвам. – Избирам… сега!
