„Езикът на драконите“ от С. Ф. Уилямсън

Издателство Ибис представя „Езикът на драконите“ от С. Ф. Уилямсън

Добре дошли в Лондон… с дракони.

Дракони кръжат в небето, всеки ден по улиците избухват нови протести, напрежението в обществото е на ръба на експлозия, но Вивиан Федърсуалоу не се тревожи: ще спазва правилата, ще започне стаж по изучаване на езика на драконите и ще се погрижи малката ѝ сестра никога да не израсне като представител на Третата класа. Но до полунощ тя несъзнателно отприщва гражданска война.

С арестувани родители и изчезнала сестра, целият свят на сигурност, който Вив е градяла, се срива около нея. Затова, когато ѝ предлагат тайнствена работа в „Блечли Парк“, тя приема. Там тя открива, че е вербувана като дешифровчик в тайна мисия – трябва да разгадае мистериозен драконски език, за да помогне на военните. Ако успее, тя и семейството ѝ ще могат да се приберат у дома. Ако не – всички ще загинат.

В началото Вив вярва, че разгадаването на тайния език на драконите е постижимо. Но с напредването на разследването тя започва да поставя под въпрос всичко, което е знаела, дори самата цел на войната…

Запомняща се фентъзи история с невероятен свят в стил „мрачна академия“, бавно разгръщаща се романтика, както и сюжет, от който няма да можете да се откъснете – пълен с обрати, предателства и тайни самоличности.

ОТКЪС

ГЛАВА 1

Отново сънувам на драконски.

Дългите сложни изречения ми се удават по-лесно насън, отколкото наяве, и точно преди да отворя очи, умът ми се спира на една дума. Mengkhenyass.

Какво означава това?

Обръщам се и мъглата на съня се вдига бързо, щом слънчевите лъчи заструяват през прозорците. На пода, сред купчина одеяла, хърка братовчед ми Маркиз. Баща му пак разговаря цяла нощ с мама и татко, шепнеха си за стачки, протести и драконов огън. Присъствието на Маркиз в стаята ми започва да се превръща в нещо обичайно.

От кухнята долу се носи тракане на тенджери и тигани и аз ставам от леглото, а стомахът ми се свива от една мисъл. Ректорът на Академията за драконична лингвистика ще дойде на вечеря. Тук, в къщата на родителите ми.

Тази вечер.

Чакам този ден от седмици. Не, от месеци. Доктор Рита Холингсуърт ще дойде да се види с мама, за да обсъдят теорията ѝ за драконските диалекти, но може би ще имам възможност да я впечатля и – почти не смея да се надявам – да си осигуря един летен стаж в преводаческия факултет на Академията.

– Маркиз! – Хвърлям възглавница към главата на братовчед си. – Ставай.

Той сумти във възглавницата си.

– За бога, Вив. Мислех, че ще спим до късно.

– Имаме много работа. Трябва да съм в книговезницата до десет.

Обличам си халата и отивам до писалището, където лежи ново-новеничко препоръчителното писмо от моя професор. Вратата се отваря с трясък и Урса влита в стаята напълно облечена. Маркиз простенва, когато тя се хвърля върху него и притиска розовите си устни в ухото му.

– Братовчеде? – шепне тя високо. – Буден ли си?

– Вече е буден, меченце. – Засмивам се и отварям ръце да я прегърна. Тя е мека, топла и мирише на мляко и мед. – Къде отиваш?

– Не мога да ти кажа – отвръща Урса и ококорва очи. – Мястото е тайно.

– Тайно място? – Маркиз сяда и си усмихва дяволито. – Тези са ми любимите.

Урса се кикоти и ми позволява да разплета косата ѝ от разнищената панделка, на която виси класовият ѝ пропуск.

Урса Федърсуалоу

5 години

Втора класа 

Завъртам панделката в ръката си и възкликвам.

– Урса! Трябваше да помолиш мама да я замени с друга. Знаеш, че не бива да губиш пропуска си.

Посягам към своя пропуск, закачен на черна кадифена панделка, и го слагам на врата си. Мисълта, че Урса може да бъде спряна без класов пропуск, ме изпълва с ужас. Тези две думи – „Втора класа“ – са разликата между това да имаш нещо и да нямаш нищо.

Сестра ми само се мръщи и сочи с пръст към стената зад писалището ми. Тя е украсена с какво ли не: скици на различни видове дракони, нарисувани от Маркиз, писмото, че съм приета в Лондонския университет, и една акварелна картина. Стягам се за въпроса, който Урса задава през повечето дни.

– Къде е Софи?

Обръщам се неохотно към картината и се опитвам да потисна тъгата, която ме изпълва. Собственото ми усмихнато лице ме гледа от стената, а до него е това на най-скъпата ми, най-стара приятелка.

– Вече ти казах – отвръщам и притискам лице към бузите ѝ. – Тя си отиде.

Не съм виждала Софи от лятото, откакто се провали на Изпита и беше понижена до Трета класа. Само за няколко седмици тя беше принудена да се откаже от мечтата ни да учим заедно в университета, да се изнесе от дома на родителите си в Мерилебън и да отиде в преходно жилище за Трета класа. Потрепервам при мисълта за деня, в който излязоха резултатите. За тихия вик на Софи, как се свлече на земята като спихнал се балон, за мрачното лице на баща ѝ, когато се наведе да прочете листа в ръката ѝ.

Вината се издига като приливна вълна и изкарва въздуха от дробовете ми.

– Софи вече е Трета класа, Урса – казва Маркиз и ме пог-лежда притеснено.

Свалям картината от стената.

– Урса! – вика мама отдолу. – Чакам те, скъпа.

Урса излита от стаята ми, без да погледне назад, и след няколко секунди вратата долу се затръшва. Хвърлям рисунката в кошчето за боклук и вадя дантелена блуза и панталони от гардероба си.

– Искам да се облека, ако обичаш – казвам на Марки, преди да е споменал името на Софи.

Той кима, събира си нещата и излиза от стаята. Аз оставям сълзите да потекат, горещи и неизбежни, докато прихващам с фиба косата си над челото. После примигвам гневно, за да ги прогоня. Това, което причиних на Софи, е непростимо, но е вече твърде късно да променя нещата. Аз направих своя избор – грозен, необходим – и сега трябва да живея с пос-ледствията. Мъката ми не може да се сравни с онова, което Софи сигурно изпитва.

След няколко секунди се чука. Отварям вратата и Маркиз ми подава ръка.

– Към книговезеца? – пита той с ведра усмивка.

Облечен е с тренчкот от камилска вълна и тъмната му коса е идеално сресана. Хващам го под ръка и тревогата ми отслабва. Денят се простира пред нас, приближава ни към момента, когато ще впечатля Рита Холингсуърт с моето портфолио. Усещам прилив на нетърпение. Ако довечера всичко мине по план, ще съм с една крачка по-близо до това да стана Вивиан Федърсуалоу, драконически преводач.

„Фицровия“ жужи от живот и аз се притискам към Маркиз, който ме води покрай сергиите на продавачите на сладкиши и дрънкулки. Много от тях се обръщат да го поздравят. Маркиз, чийто нехаен чар и остроумие ни носят всякакви привилегии още откакто бяхме деца, е обичан от всички. Група брадати мъже оглеждат колекция старинни книги и вдигат лупи, за да се възхитят на позлатените им ръбчета. Познатият български език е радост за ушите ми, а от една сергия в мен се взират светци, изрисувани по църковни икони.

– Дракони бунтовници са задържани в Дърам! – вика един продавач на вестници. – В опасност ли е Мирното споразумение?

Маркиз се обръща, за да прочете заглавията, и сумти.

– В опасност ли? Та то си е в сила повече от петдесет години. Сякаш няколко бунтовници могат да го прекратят.

Мирното споразумение между премиера Уейвърнмиър и британската кралица дракон позволява на хора и дракони да съжителстват в хармония. Без него и Класовата система още щеше да има пренаселване, бездомни и лов на човеци и дракони. Не разбирам каква е тази внезапна съпротива срещу него.

– Чух много сочна клюка вчера – казва Маркиз, докато пресичаме улицата към „Мерилебън“.

Прекрачвам една дълбока пукнатина в настилката, от удара на драконова опашка по време на войната.

– Сегашната приятелка на Хюго Монтекю каза, че зет ѝ видял дракон и самолет в небето по едно и също време, летели един до друг.

– Това е лъжа. Драконите и самолетите си имат специални маршрути, за да се избегне сблъсък – рецитирам аз, докато отварям вратата на книговезницата. Звънчето дрънчи силно.

– Е – продължава Маркиз, – може би бунтовниците вече постигат своето. Може би са по-близо до отхвърлянето на Мирното споразумение, отколкото си мислим.

Изсмивам се.

– Ако твоите приятели вярват, че правителството ще позволи на бунтовниците да превземат небето, значи са по-големи тъпаци, отколкото си мислех.

– Просто ревнуваш, защото Хюго Монтекю си има ново момиче.

– О, млъквай – сопвам се аз. – Той беше начин да взема изпита по математика, нищо повече. Бива го за учител.

Маркиз се смее.

– Обзалагам се.

Ровя в чантичката си за монети, с които да платя на книговезеца, и бузите ми започват да пламтят. Моите романтични връзки – дори неискрените – трябва да са така тайни, както тези на братовчед ми.

– Да, ти сигурно знаеш – промърморвам тихо. – Гаджетата ти са повече от копринените ми шалчета.

Книговезецът ми подава портфолиото и аз му благодаря тихо. Под скъпата кожена корица лежат последните ми преводи и аз усещам тръпка на гордост.

При всеки превод нещо се жертва – тази сурова истина ме накара да се влюбя в това. Не съществува пряка връзка между думите в единия и другия език и нито един превод не може да е напълно верен на оригинала. Затова, макар че може донякъде да се прескочат пролуките между езиците чрез думи, винаги някакво по-дълбоко значение остава неизказано, тайна, невидима за онези, които имат само един език, с който да се движат през света.

Преводачът, от друга страна, е същество, което „лети“ с няколко чифта криле.

Стискам портфолиото под мишница и следвам Маркиз навън, към дома, като минаваме покрай Лондонския университет. Студенти сме тук вече от два месеца, като аз прескочих последната година в училище, за да кандидатствам по-рано. Обичам го толкова много, че уикендите ми се струват скучни. Още завиждам на Маркиз, че му позволиха да получи стая там, защото е мъж, но знам, че някои университети изобщо не приемат жени.

Трябва да виждаш хубавото във всяка ситуация – каза ми чичо Томас.

И аз го правя. Лондонският университет, с неговите слънчеви кампуси, сгради с кули и голяма библиотека, е всичко, за което някога съм мечтала.

Мечти и сънища… мисля си за онази драконска думи, която сънувах.

Mengkhenyass.

Тя е на комодонийски, драконски език, който не се говори много в Британия, освен от търговците, които пътуват до Сингапур. Английският ѝ превод е на върха на езика ми, но още не мога да си го спомня.

– По-бавно – казвам внезапно на Маркиз.

Тълпа хора марширува по една от улиците, които излизат от „Фицровия“. Поглеждам табелата, покрай която минават, докато се изливат на площада.

„КАМДЪН ТАУН“ – ТРЕТОКЛАСЕН КВАРТАЛ

Тук е преходното жилище, където е Софи.

– Мирното споразумение е порочно! – вика някой.

Сред групата раздърпани хора има мъже с бели униформи и каски.

Пазители на мира.

Посягам инстинктивно към класовия си пропуск и усещам как Маркиз прави същото.

– Освободете Третата класа! – вика с цяло гърло една жена.

Тя и хората с нея държат табели над главите си.

ЧОВЕШКО-ДРАКОНСКАТА КОАЛИЦИЯ НА БРИТАНИЯ

НАСТОЯВА ЗА РЕФОРМА! ЗАЩИТЕТЕ ДЕМОКРАЦИЯТА!

ИЗБОРИ ВЕДНАГА!

Потрепвам, когато тя е съборена на земята и тълпата зад нея се устремява напред и я прегазва.

– Справедливост за драконите! – крещи друг глас.

Още Пазители се появяват, всички държат сребърни палки. Аз отскачам встрани, когато поредната група протестиращи притичват зад мен и една от табелите се удря в бузата ми. Посягам към ръката на Маркиз, когато двете групи се събират и се разливат по площада.

– Хайде – казва Маркиз и ме дърпа към дома.

Бързаме по паветата, когато някакъв проблясък привлича погледа ми. Сребърна палка се вдига високо и засиява на слънцето само на няколко крачки от нас.

– Долу Уейвърнмиър!

Закънтяват писъци, когато палката се спуска към тълпата. По палтото ми и по портфолиото пръсва кръв.

– О…