„Една френска сватба” от Хана Тъниклиф – очарователен и игрив разказ за любов, желание, приятелство и тайни – пренася читателя сред екзотиката на френската провинция.
По книжарниците излезе „Една френска сватба” от Хана Тъниклиф – завладяваща и секси романтична авантюра на бреговете на Бретан. Сред изобилието от разточителни ястия от най-изисканата френска кухня масата предлага на читателя оплетени любовни връзки, стари приятелства, огнени изблици и отдавна пазени тайни.
Някои приятелства продължават с години. А когато шестимата приятели от студентските години на Макс се съберат отново, усещането е сякаш не са се виждали едва от вчера. Поводът този път е специален. Макс се готви да празнува четиресетия си рожден ден в красивата френска провинция и кани старата си компания за уикенда, за да пият шампанско и да ядат съблазнителните чудеса на френската кухня.
Той има и таен мотив – най-накрая, години по-късно, да разкрие чувствата си към най-добрата си приятелка Хелън. Хелън, която винаги е обичал и дори бурният живот на рокзвезда не го е накарал да забрави.
Макс има нужда от помощник в кухнята и това е майсторката на кулинарното изкуство Жулиет. Жулиет се е отказала от мечтата си да притежава собствен ресторант в Париж и се е върнала в родното си градче, за да се грижи за застаряващите си родители. Но домът ѝ се е променил, тежки времена са настанали за всички. Рожденият ден на богатия и разглезен от славата Макс може би е точно шансът, от който тя има нужда, за да стъпи отново на крака.
Но когато старите приятели се събират, малко по малко Жулиет напуска мълчаливата сигурност на своята кухня и неусетно се превръща в част от сложните им отношения. Макс не може да се отърве от старите си навици – алкохола, наркотиците и парада от жени без реално обвързване… и въпреки това той не е съвсем такъв, какъвто изглежда. Приятелите му пък имат собствени дилеми – несъгласия в брака, здравословни проблеми, несигурности за бъдещето.
Ще успее ли Макс да открие дългоочакваното щастие с енигматичната Хелън? И Жулиет ще остане ли наистина в сенките, или ще се поддаде на трепетите на собственото си сърце?
Едно е сигурно – омагьосващата романтична авантюра ще има не една и две неочаквани развръзки.
„Една френска сватба” е разкошен роман, който ще ви отнесе на възхитително пътешествие до френското крайбрежие, което аз лично изобщо не исках да напускам.
Елин Хилдебранд, автор на „Перфектната двойка” и „Зима в рая”
Из Хана Тъниклиф
Жулиет
Жулиет се събужда от мириса на увяхващи рози, розови, когато ѝ ги подариха, сега с цвета на загорял тен през лятото, а цветчетата им се отронват от дръжките. Закъснява. Повече, отколкото би искала, точно в този ден, сред всички останали. Хвърля поглед към стенния часовник, скача от леглото и ругае: Merde, merde, merde![1] Притичва покрай оклюмалите цветове и разпилява още листенца върху неоправеното легло и по пода, сякаш сватбени конфети.
Измива се набързо под душа, косата ѝ е вдигната небрежно на кок. Изсушава се набързо и недотам добре – кърпата ѝ е износена и се нуждае от подмяна. Измива си зъбите. Намръщва се на отражението си в огледалото – твърде бледо и сбръчкано от доста нощи, прекарани в кухнята. Грима поставя с бързи, леки движения, прекалено много е и той ще се намести в набраздената ѝ като географска карта кожа – реки, гранични бразди и бойни позиции. Маскара[2]. Руж – да оправи проблема с изморения и изпит вид. Разресва косата си, пораснала е до под раменете, с малко изтощени краища, също като нервите ѝ, но не се забелязва, когато я вдигне.
Жулиет закача с палеца си първия чорапогащник. Ругае отново, оглежда нокътя си, който е нащърбен. С втория чифт е по-внимателна, не бърза, макар че от това сърцето ѝ блъска припряно, лудо в гърдите ѝ. Нахлузва рокля и ботуши, излиза през вратата с преметната отпред през главата чанта, която се люлее като махало, с телефон в ръка. Докато тича надолу по стълбището, изпраща на Луи съобщение с извинения.
Ботушите ѝ топуркат по стълбите – Туп! Туп! Туп! Сякаш и те ѝ се карат.
Мадам Дешамп отваря своята врата, когато Жулиет забързано минава покрай нея. Загръща халата си и отстъпва назад. Жулиет няма време да спре и разменя любезности, ботушите ѝ трополят по архаичното спираловидно стълбище и през входната врата я отвеждат на улицата.
Навън утрото е мрачно, прихлупено, светът мирише на бетон и кучешка урина, а от близката пресечка ухае на хляб и Жулиет не може да се въздържи да обърне нос натам. Тя знае, че Анри е в boulangeri[3], потънал в пот и брашно, знае, че е открехнал задната врата, за да влиза малко въздух независимо от миризмите навън, за да усеща прохладната милувка по розовата си настръхнала кожа. Тя знае, че той отпива еспресо без мляко и захар, наслаждава му се, сякаш е целувка, и виква на всеки от персонала, който го доближи: Foutre le camp[4], докато привърши, докато дойде на себе си. Жулиет, разбира се, е добре дошла, разговарят за брашно, мая и живот без цигари, за кучето на Анри, което е неговият свят и е с болен крак. Ако не закъсняваше толкова, тя би могла да се присъедини към него, да придърпа една пластмасова щайга, да поседи с него, да жали за цигарите и да хвали кучето. Но не и днес.
Жулиет минава покрай продавачите, които подреждат сергиите, някои я поздравяват, други просто кимат. Отварят се кашони, колите с товари от риба и раци са в очакване, както и тези с ранни пролетни ягоди, връзки пресен киселец, шоколад, сирена, зехтини и оцет във високи зелени бутилки, цветя със сладко ухание, пъстри като в някоя сладкарница. Жулиет отстъпва встрани заради един разсеян турист с фотоапарат на врата. Не е далеч пеша до станцията на метрото „Плас Монж“, преди втората пресечка. Жулиет вади билета си доста преди да стигне входа, обозначен с метална стрелка, буквите са извити като мустачета на лоза, а стъпалата под него са нашарени с черен спрей с ругатни и обиди. Тя инстинктивно притиска чантата към себе си. Това е петият градски район. Това е Париж. Човек никога не може да е достатъчно сигурен. Единствена е на перона, когато влакът навлиза стремително със задушна, топла струя въздух. Качва се, сяда и сега усеща как я стягат новите ѝ ботуши. Бе си пожелала нещо хубаво, нещо ново за днешния ден. Нови ботуши, които да я накарат да се чувства като нова. Нова, специална и значима, че пишат за нея. Въпреки че косата ѝ не е перфектна, нито пък ноктите ѝ или бръчките по лицето ѝ, които разкриват, че минава четиресетте и е толкова уморена.
Мъж на седалката срещу нея вдига поглед от вестника и ѝ се усмихва.
– Жулиет!
Косата му е гъста, посребрена, устните – месести, потрепват.
– Леон… – казва тя в отговор и се опитва да звучи ведро.
Той става от мястото си, прекосява и се настанява до нея. Една жена с пъстроцветен шал на главата ги наблюдава безизразно. Роклята ѝ е осеяна с цветя и листа – оранжеви, кафяви, черни и жълти. Ще ѝ се да бе седнала до нея.
– Знаех си, че си ти – казва той и накланя глава. – Изглеждаш чудесно. Tres jolie.[5]
– Merci, Леон. Благодаря ти – отвръща Жулиет.
Той сгъва вестника и го поставя в чантата си.
– Рано ли започваш?
Тя кимва.
– Работиш твърде много.
Жулиет знае, че това е по-скоро стратегическо обезсърчаване, отколкото загриженост. Леон не е от нейните хора, той е конкурент.
– Ах! Днес е голям ден, нали? – отбелязва той.
– Откъде…
Той се удря по челото.
– Знам. Чувам ги тези неща. Интервю с…
Ухилва се разбиращо.
– Gault et Millau[6] – измърморва Жулиет.
Тя избягваше да споменава на глас името, за да не ѝ донесе лош късмет.
Усмивката на Леон изразява задоволство.
– Dussollie.[7]
– Oui, Дюсолие.
– Хм, тя е костелив орех.
– Да, чувала съм – отвръща Жулиет.
Внезапно усеща, че не е толкова jolie, хубава, както я описа Леон. Ще ѝ се да си бе запазила час за фризьор предната седмица. Пропусна много уговорки напоследък. Срещи с приятели, часове при лекаря, не е посещавала зъболекаря от две години, а знае, че има нужда от пломба.
– Срещал ли си се с нея? – пита го тя, сякаш не би искала да научи нещо повече.
– Разбира се – кимва Леон.
Влакът спира на следващата станция, вагонът се пълни с хора, които се устремяват на рояци към свободните места. Бременна жена остава права, а тези, които вече са се настанили, избягват погледа ѝ. Местата между Жулиет и жената в рокля на цветя са заети от друга жена, която е отворила пудриерата си и нанася червило, стиснала черната си чантичка под мишница, и младеж със скейтборд. Той хвърля сърдит поглед към Жулиет.
– Ще се справиш чудесно – насърчава я Леон и тупа коляното ѝ, а ръката му се задържа малко повече.
Навежда се към нея и прошепва:
– Дюсолие повече лае, отколкото хапе. Всички са такива, нали? Критиците? Те просто искат да се чувстват важни.
Жулиет кимва.
– Знаеш ли каква е уловката? – прошепва Леон.
Тя не отговаря. Лицето му е твърде близо до нейното и мирише силно на лосион за бръснене. Да се изпречиш по този начин пред Леон, не е най-приятното нещо. Тя го избягва при всякаква възможност – бизнес срещи, откривания, когато идва в ресторанта ѝ „Делфин“ с някой инвеститор, когото се опитва да ухажва. Не че само ѝ е конкурент, става въпрос за много повече. Усеща, че около него има много тайни, като змии в стомаха ѝ са. Гърчат се настрани по този хлъзгав начин, по който змиите го правят.
– Трябва просто да ги караш да се чувстват специални. Нали разбираш?
Леон поставя дланта си върху ръката на Жулиет. Тя поглежда към нея, златната гривна, после към него строго. Преди очите ѝ да срещнат неговите, ръката му вече е оттеглена, но това е достатъчно. Влакът спира рязко, пътниците се олюляват. Жената с роклята на цветя поглежда в пролуката към нея. Жулиет се чувства спокойна заради това, че тя е там. И наблюдава.
– Разбирам. Merci – отговаря му кратко.
– Ще мине чудесно – повтаря Леон, мазен като разтопен шоколад, разстлан на тезгяха, за да бъде обработен.
Жулиет се изопва, окуражена от присъствието на жената в цветната рокля, и все още усеща неприятното, парещо докосване на Леон върху дланта си.
– Как е Селин? – пита го и усеща как престорено прозвучава името. – Жена ти? Момичетата?
Усмивката му е сдържана.
– О, добре, да. Те са добре.
– Поздрави всички от мен.
– Да – отговаря предпазливо Леон.
Жулиет поглежда през прозореца, влакът намалява и нейната гара вече се вижда.
– Аз слизам тук – обяснява тя и махва с ръка с неискрено съжаление.
Хвърля поглед към жената отсреща, сякаш тя би могла да прочете мислите ѝ. Сякаш би могла да прозре неизречената признателност към нея, макар че и самата Жулиет не знае точно за какво. Тя се изправя, докато влакът спира твърде бързо и залита към жената с чантичката, която вече е нанесла червилото си.
– Bonne chance[8] – казва мазно Леон. – С интервюто.
– Сигурна съм, че ще се справя – отвръща набързо тя, кима и слиза.
В стомаха ѝ змиите съскат, а острите им езици пръскат отрова.
[1] Мамка му! (фр.). – Б. пр.
[2] Марка туш за мигли. – Б. пр.
[3] Пекарна (фр.). – Б. пр.
[4] Разкарай се! (фр.). – Б. пр.
[5] Много хубава (фр.). – Б. пр.
[6] Голт и Мило (англ.); Го и Мийо (фр.) – френски гид за ресторанти. Основан е от двама критици на ресторантите – Анри Голт и Крисчън Мило през 1965 г. – Б. пр.
[7] Hendrick Dussollier – режисьор на късометражни филми, номиниран за наградата „Сезар“ през 2006 г. – Б. пр.
[8] Успех! (фр.). – Б. пр.
