Еволюцията е „Най-великото шоу на Земята“, доказва Ричард Докинс

Произходът на видовете и еволюционната теория на Чарлз Дарвин продължават да вълнуват учени и философи, както и да дават повод за ожесточени дискусии. За тяхната неоспоримост обаче свидетелстват нови и нови открития на науката. И именно на тях обръща внимание един от най-големите учени и хуманисти – Ричард Докинс.

В ново издание се появява „Най-великото шоу на Земята“ – може би най-знаковата книга на еволюционния биолог, в която той кани читателите на увлекателно пътешествие из доказателствата за непроизволния естествен подбор. Доказателства, които излизат наяве и се допълват взаимно сред смайващите открития от всички клонове на съвременните научни изследвания.

Произлезли ли са хората от маймуните? По едно и също време ли се появяват всички живи същества на планетата? Какво ни свързва с животни и хора, съществували хилядолетия преди нас?

Авторът на „Делюзията Бог“, „Себичният ген“, „Магията на реалността“ и др. търси отговор на тези и други въпроси и оборва напълно всички антиеволюционни митове – от „стълбата на живота“, според която еволюцията стартира от един ствол, до някои от най-крайните религиозни вярвания.

За да даде детайлно и точно обяснение на всички разгледани доказателства, Докинс обръща внимание и на различните методи на датировка и как взаимно те се коригират, за да се получат относително точни цифри.

От живи примери за действителен естествен подбор в наши дни до следи от вкаменелости и примери от молекулярната генетика – в тези 456 страници се потвърждава онази „просто теория“, че  „ние сме заобиколени от безброй изключително красиви и чудесни форми и това не е случайност, а пряко следствие от еволюцията.“

Изчерпателна, увлекателна и написана на език, подходящ както за специалисти, така и за незапознати с материята читатели, „Най-великото шоу на Земята“ е блестящ разказ за еволюцията и за начина, по който тя е оформила нашия свят – „симфония“, която припомня чудото на живота, историята на планетата ни и ни кара да се замислим за нашето собствено място в нея.

ИЗ „нАЙ-ВЕЛИКОТО ШОУ НА ЗЕМЯТА“ ОТ рИЧАРД ДОКИНС

СЕДМА ГЛАВА

ЛИПСВАЩИ ХОРА? ВЕЧЕ НЕ ЛИПСВАТ

Колкото до човешката еволюция, вниманието към нея в „Произход на видовете“ се ограничава с единайсет пророчески думи: „Светлина ще бъде хвърлена върху произхода на човека и неговата история“. Това са точните думи в първото издание, изданието, което цитирам винаги, освен ако не трябва да уточнявам нещо друго. В шестото (и последно) издание Дарвин си позволява да разшири малко темата и изречението става: „Много светлина ще бъде хвърлена върху произ­хода на човека и неговата история“. Ще ми се да си представя писал­ката му, застинала над петото издание, докато великият мъж обмисля от всички страни дали да си позволи лукса да добави думата „много“. Но дори с тази добавка изречението е пресметнато да бъде твърде сдържано.

Дарвин умишлено отлага излагането на мнението си за човешката еволюция за друга своя книга, „Произходът на човека“. Може би не е изненадващо, че двата тома на този по-късен труд отделят повече място на темата на нейното подзаглавие, „Половият подбор“ (изслед­ван предимно при птиците), отколкото на еволюцията на човека. Не е изненадващо, защото по времето, когато пише Дарвин, няма никак­ви фосили, свързващи ни с нашите най-близки роднини сред човеко­подобните маймуни. Дарвин разполага само с живеещите в момента човекоподобни маймуни и (почти единствен) ги използва добре, обос-новавайки правилно, че най-близките ни живи роднини са африкан­ци (горилите и шимпанзетата бонобо не са признати като отделни от шимпанзетата по онова време, но те също са африканци), и следова­телно предсказва, че ако искаме да открием някога фосили на човешки предци, трябва да търсим в Африка. Дарвин съжалява, че фосилите са толкова оскъдни, но отношението му към тях излъчва непоколе­бим оптимизъм. Цитирайки Лайъл, негов наставник и велик геолог на своето време, той отбелязва, че „откриването на фосили от всички класове гръбначни животни е изключително бавен и зависещ от слу­чайността процес“, и добавя: „И не трябва да се забравя, че региони­те, където е най-вероятно да се намерят останки, свързващи човека с изчезнали същества от рода на човекоподобните маймуни, все още не са проучени от геолози“. Той има предвид Африка, а търсенето не се подпомага от факта, че неговите последователи пренебрегват този съвет и вместо това насочват усилията си към Азия.

И наистина именно в Азия „липсващите звена“ започват да на­маляват. Но първите открити фосили са сравнително отскоро, отпре­ди по-малко от милион години, времето, когато хоминидите са били доста близки до съвременните хора и са мигрирали от Африка, до­стигайки Далечния изток. Наречени са „Човекът от Ява“ и „Човекът от Пекин“, на името на местата, където са намерени. Човекът от Ява е открит от холандския антрополог Южен Дюбоа през 1891 година. Нарича го Pithecanthropus erectus, демонстрирайки вярата си, че е ре­ализирал амбицията на своя живот и е открил „липсващото звено“. Несъгласието идва от два противоположни източника, които по-скоро доказват неговата теза: според единия фосилът е напълно човешки, а според другия е на гигантски гибон. По-късно в своя живот, изпълнен с доста огорчения и свади, Дюбоа се опълчва срещу твърдението, че по-наскоро откритите пекински фосили са подобни на неговия Човек от Ява. Изпълнен със силно чувство на собственост към своя фосил и ожесточено покровителствено настроен към него, Дюбоа вярва, че само Човекът от Ява е истинското липсващо звено. За да подчертае разликата от различните фосили на Пекински хора, той ги обрисува като много по-близки до съвременния човек, а своя Човек от Ява от Тринил – като междинно звено между човека и човекоподобната май­муна.

Pithecanthropus (Човекът от Ява) не е човек, а гигантски род, близък до гибоните, който обаче е по-висш от гибоните поради зна­чително по-големия главен мозък и способността си да стои и да ходи изправен. Има двойната цефализация (съотношение между размерите на главния мозък и размерите на тялото) на антропоид­ните човекоподобни маймуни като цяло и половината на човека…

Именно изненадващият обем на главния мозък – който е прека­лено голям за антропоидна човекоподобна маймуна и малък в срав­нение със средния, но не и по-малък от най-малкия човешки главен мозък – води до почти всеобщия възглед сега, че „Човекът-човеко­подобна маймуна“ от Тринил, Ява, е наистина примитивен човек. Морфологично обаче калварията (черепният покрив) прилича мно­го на черепния покрив на антропоидните човекоподобни маймуни, особено на гибона…

Няма как нервите на Дюбоа да не са се опънали, след като са му вменени думите, че питекантропусът е просто гигантски гибон, а не междинно звено между гибоните и хората, и по тази причина му е трудно да поддържа предишното си твърдение, а именно: „Все още вярвам, сега по-твърдо от всякога, че Pithecanthropus от Тринил е ре­алното „липсващо звено“.

Креационистите използват от време на време като политиче­ско оръжие твърдението, че Дюбоа отстъпва от позицията си, че Pithecanthropus е междинна форма на създанието човекоподобна май­муна-човек. Креационистката организация Answers in Genesis („Отго­вори в „Битие“) обаче го прибавя към списъка си от дискредитирани аргументи, които сега смята, че не трябва да се използват. Трябва да им се отдаде заслуженото, че изобщо поддържат подобен списък. Как­то казах, вече е показано, че спесимените* Pithecanthropus и от Ява, и от Пекин са доста млади – на по-малко от един милион години. Сега са класифицирани заедно с нас в рода Homo, запазвайки видовото име, дадено от Дюбоа, erectus: Homo erectus.

Дюбоа избира неподходящата част от света за целенасоченото си търсене на „липсващото звено“. За един холандец е естествено да се насочи първо към холандската част на Индия и Индокитай, но човек с неговата всеотдайност би трябвало да последва съвета на Дарвин и да отиде в Африка, защото, както ще видим, Африка е мястото, където еволюират нашите прадеди. Какво тогава правят въпросните спесиме­ни Homo erectus извън Африка? Изразът „извън Африка“ е взаимстван от Карен Бликсен*, за да се насочи вниманието на големия Изход на нашите предци от Африка. В действителност обаче има два Изхода и е важно да не ги бъркаме. Относително скоро, може би преди по-малко от 100 000 години, скитащи групи Homo sapiens, приличащи много на нас, напускат Африка, като от тях се зараждат всички раси, кои­то виждаме по света днес: ескимоси, индианци, коренни австралийци, китайци и т.н. Изразът „извън Африка“ се използва обикновено във връзка с този скорошен Изход. Съществува обаче още един, по-ранен Изход от Африка, и тези erectus пионери оставят фосили в Азия и Европа, в това число спесимените от Ява и от Пекин. Най-старият из­вестен фосил извън Африка е открит в централноазиатската държава Грузия и получава прякора „Грузинеца“: дребно същество, чийто (до­ста добре запазен) череп е датиран посредством друг метод отпреди 1 800 000 години. Наречен е Homo georgicus (от някои таксономисти, въпреки че други не го признават за отделен вид), за да укаже, че из­глежда по-примитивен от останалите ранни бежанци от Африка, ко­ито всички са класифицирани като Homo erectus. Някои ка­менни сечива, незначително по-стари от Грузинеца, са открити в Малайзия и пораждат ново издирване на фосилни кости в този полуостров. Но във всеки случай всички тези ранни ази­атски фосили са твърде близки до съвременните хора и днес са класифицирани в рода Homo. За да открием по-ранните си пред­ци, трябва да отидем в Африка. Но първо нека поспрем и да се запитаме какво би трябвало да очакваме от понятието „липсва­що звено“.

Да предположим, че при­емем сериозно първоначално обърканото значение на термина „липсващо звено“ и потърсим междинна форма между шимпанзетата (вижте рисунката) и нас. Ние не произлизаме от шимпанзетата, но може спокойно да се обзаложим, че общият ни прародител с тях е приличал повече на шимпанзе, отколкото на нас. Главният му мозък не е бил толкова огромен като нашия, най-вероятно не се е движел изправен като нас и със сигурност не е имал толкова напреднали човешки характеристики като говор. Следовател­но, макар да трябва да останем твърди пред лицето на всеобщото нераз­биране, че не произлизаме от шимпанзетата, пак не вреди да попитаме как би изглеждала междинната форма между нас и шимпанзетата.

Космите и езикът не се запазват във вид на фосили, но можем да добием доста точна представа за размерите на главния мозък от черепа и добра представа за походката от целия скелет (включително черепа, защото foramen magnum, процепът за гръбначния мозък, сочи надолу при двуногите и по-назад – при четириногите). Евентуалните кандидати за липсващи звена биха могли да се отличават с което и да е от следните свойства:

1. Междинни размери на главния мозък и междинна походка: може би нещо като приведена тромава походка вместо гордо изправената стойка на старшините.
2. Главен мозък с големина като на шимпанзе и изправена като при човек походка.
3. Голям, по-подобен на човешкия мозък, движещ се на четири крака като шимпанзе.

И така, като имаме предвид тези възможности, нека огледаме ня­кои от многобройните африкански фосили, с които разполагаме днес, но, за жалост, не са били открити по времето на Дарвин.