На 23 юни на български излиза дългоочакваната трета книга на Уилям Пол Йънг – „Ева“.
Тя се появява 8 години след излизането на романа сензация „Колибата“ – продал повече от 25 милиона екземпляра в света и преведен на над 40 езика, и 3 години след „Кръстопът“ – книгата, която затвърди огромния международен успех на автора си.
Почитателите на „Колибата“ ще могат да се насладят и на филм по едноименната творба на автора. Световната премиера ще бъде през март 2017 година. В главната роля е Сам Уортингтън , участвал в хитови продукции като „Аватар“ и „Терминатор: Спасение“.
В „Ева“, както и в „Колибата“ и „Кръстопът“, Уилям Пол Йънг се опитва да представи по един достъпен начин основните постулати на християнската вяра. Вплетени в романов сюжет, метафизичните въпроси за смисъла на битието, ролята на Бог в човешките дела и свободната воля звучат много по-смислено и разбираемо. Книгата е много добре написана и изключително провокативна.
ЗА КНИГАТА
Когато морски контейнер е изхвърлен на брега на остров между световете, Йоан Събирача открива в него млада жена – осакатена, измръзнала и полужива. С помощта на Лечителите и Учените той се грижи за възстановяването й и скоро разбира, че генетичният й код я свързва с всички познати човешки раси. За нея се говори в пророчество като за дългоочаквания Свидетел, който може да промени бъдещето на света.
Лили Фийлдс е ужасена от поверената й отговорност: нейните избори ще се отразят върху съдбата на цялото човечество. Но как може едно младо момиче, което е имало ужасна съдба и се чувства недостойно и незначително, да знае кой е правилният избор? Самата й душа е толкова увредена, колкото и тялото й. Само с помощта на Бог и на любящото присъствие на Ева, майката на всички живи същества, Лили ще успее да открие правилния път. Защото единствено любовта може да излекува наранените сърца и да възстанови единството на живота. И Лили разбира: когато отчаянието ни завладее, когато не виждаме друг изход и се смятаме недостойни, тогава Бог идва на помощ! И осъзнаваме: Той е бил там през цялото време, ние сме извръщали взор.
ЗА АВТОРА
Тъй като ти си важен, всичко, което правиш, е важно. Всеки път, когато простиш, Вселената се променя; всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот, светът се променя.
Уилям Пол Йънг
Уилям Пол Йънг е роден в Канада, но заедно с тримата си по-малки братя и сестра е отгледан от своите родители мисионери сред първобитно племе в някогашната Холандска Нова Гвинея (днешната индонезийска провинция Ириан Джая). По-късно семейството се завръща в Канада, където баща му е пастор в множество църкви. Преди да постъпи в Канадския библейски колеж, Пол посещава повече от десет различни училища. Завършва курс по богословие в Уорнър Пасифик Колидж в град Портланд, щата Орегон. Докато живее в Орегон, Пол се запознава с Ким и сключва брак с нея. Заедно се радват на Божията благодат, имат шест деца, две снахи, а вече и двама внуци. Животът му е изпълнен с множество изпитания: сексуално насилие, извънбрачна връзка, банкрут и загуба на цялото имущество, смърт на близки хора. Но както обича да казва Уилям Йънг: Фактите могат само да покажат какъв е бил животът на човека, но често пъти скриват какъв е той в действителност.
Фактите от живота ми – те не представляват дори малка част от истинската история. Пътуването беше и невероятно, и непоносимо, беше отчаян стремеж към духовност и пълноценност. Тези факти не могат да разкажат за болезнените опити за приспособяване към различни култури, разтърсващите загуби, които бяха изключително трудни за превъзмогване, скитанията покрай релсите нощем посред зима и виковете сред виелицата; за живота в оковите на срам, толкова дълбок и натрапчив, че бе заплаха за здравия ми разум; за мечтите, които не просто бяха разрушени, а напълно заличени от провала ми като личност; за надеждата, която бе толкова крехка, че само спусъкът на револвера предлагаше изход. Малобройните факти от биографията ми не говорят и за силата на любовта и прошката, за трънливия път на помирението, за изненадващата благодат и близостта между хората, за преобразяващото изцеление и неочакваното разцъфване на радостта.
Уилям П. Йънг
ОТКЪС
- Намерена
Понесен от приливните вълни на безмълвни утринни молитви и чисто удивление, Йоан Събирача седеше облегнат на едно дърво, заровил пръстите на краката си в хладината под нагретия на повърхността пясък. Пред него безбрежната океанска шир се разстилаше, леко надплена, чак до хоризонта, където се сливаше с ясното кобалтовосиньо небе.
Соленото морско ухание внезапно отстъпи пред аромата на евкалипт, смирна и хагения. Йоан се усмихна. Това винаги бе първата й прегръдка! Устоявайки на подтика да скочи на крака, той се помръдна, за да й направи място, сведе глава и пое дълбоко дъх. Минало бе доста време.
Високата стройна жена с абаносова кожа прие безмълвната покана и се настани до него, разрошвайки сребристочерната му коса на тила с нежността на майка. Закачливото докосване изпрати успокояващи тръпки към раменете и гърба му и облекчи бремето, което той подсъзнателно носеше.
Искаше му се да остане така още дълго, но посещенията й винаги имаха някаква цел. Той предпочете да сдържи надигащото се любопитство и се остави на кроткото доволство от нейното присъствие.
Накрая проговори с неохота.
– Майко Ева?
– Йоане? – Без да поглежда към нея, той усещаше широката й усмивка. Предвечна и могъща, тази жена излъчваше заразителната радост на дете. Тя го придърпа с една ръка към себе си и го целуна по главата.
– Ти си тук… – започна тя.
– …от точно сто години – довърши той. – Ако това е причината за посещението ти, благодаря.
– Отчасти това е причината – отвърна Ева. – Сто години където и да е са повод за празнуване.
Той се надигна и се отърси от пясъка, преди да подаде ръка на Ева да се изправи. Тя любезно прие помощта му, макар да не й бе нужна. Гъстата й бяла коса обгръщаше като венец лицето й, набраздено от бръчките на несчетни години, скулптурен шедьовър на радостта и болката. Тя сияеше по-скоро като дете, отколкото като матриарх, и в махагоновите й очи искреше очакване.
Въпросите му заплашваха да се отприщят във всички посоки, но тя вдигна ръка да го спре.
– Един добър въпрос струва колкото хиляда отговора, Йоане – провокира го тя. – Избери го внимателно.
Трябваше му само миг.
– Докога? – попита той мрачно. – Докога ще чакаме края, кога най-после ще сме се изцелили напълно?
Той се пресегна, взе ръката й и я постави на сърцето си.
– Много по-скоро е, Йоане, отколкото бе, когато за първи път попитах същото.
Той пое дълбоко дъх и кимна, загледан в кехлибарената светлина, изпъстряща очите й.
– Но аз съм тук заради днешния ден, Йоане. Днес детето ми ще се роди в твоя свят.
Йоан се намръщи.
– Детето ти? Майко Ева, нима не сме всички твои дъщери и синове?
– Разбира се, че сте – отговори тя. – Но ние отдавна знаем, че ще има три от вас, които ще се откроят и ще представляват всички ни. Тази, на която бе дадено обещанието за семето; тази, чието семе ще смаже главата на змията; и тази, с която семето ще се свърже завинаги. Майката, Дъщерята, Невестата. Появата на това момиче бележи началото на края.
Йоан бе толкова зашеметен, че едва забеляза как Ева взима от земята камъче и тръгва към брега. Той я последва, смутен и завладян от емоции. Тя подхвърли камъчето високо във въздуха и пред погледите им то прониза гладката като стъкло повърхност на морето почти без да цопне.
– Едно камъче и една вълничка могат да променят океана на вселената завинаги, Йоане.
Йоан почувства как леките талази гъделичкат краката му и дълбаят пясъка под тях. Присъствието на Ева винаги му действаше едновременно изцеляващо и объркващо.
Писклив глас прониза въздуха.
– Йоане, размотаваш се.
Той се обърна. Полъх откъм океана надигна косата на тила му в мига, в който уханията на Ева погалиха лицето му.
Лети бе дошла, Ева си бе отишла. Йоан въздъхна.
– Чистачите те търсят повече от час и тъй като ти си единственият събирач на стотици мили от тук…
Йоан отново се обърна към океана и като избра друго гладко камъче, го подхвърли във въздуха. То се понесе по ръб и проряза повърхността с приятен звук. Пълна загадка бе защо такъв незначителен успех винаги го радваше.
– Какво са се разбързали? – промърмори той, когато Лети застана до него. Той взе още едно камъче.
Тя беше дребна старица, висока малко повече от метър, с бастун и шал, обута в различни чорапи, които се свличаха над различни обувки. Приличаше на ябълка, оставена на слънце прекалено дълго, запазила формата си, но сбръчкана. Имаше пронизващи черни очи, гърбав нос и почти беззъба, смръщена физиономия. Бастунът й, който лесно можеше да мине за жезъл, сега сочеше право към Йоан.
Той усети напрежението в погледа й и пусна камъчето.
– Лети?
Думите й бяха премерени.
– Голям метален контейнер бе забелязан рано тази сутрин в морето, изтеглиха го на брега и го отвориха. Учените установиха, че е стигнал дотук от Земята в реално време.
– Това се е случвало и преди – каза Йоан.
– Отворихме го и открихме останките на дванайсет човешки същества – с изключение на един мъж, останалите са жени.
– Исусе! – промърмори той.
Прозвуча едновременно като молитва и възклицание.
– Изглежда са използвали контейнера за превозване на хора на далечни разстояния, вероятно на голям плавателен съд или кораб. Тъй като покрай контейнера нямаше плуващи останки от кораб, предполагаме, че е бил умишлено изхвърлен, но не преди да екзекутират момичетата в него. Ако изобщо може да има някакво милосърдие в подобна трагедия… – Гласът й стана несигурен от пробилото си път вълнение.
