ИК „Колибри“ представя една от най-необичайните, изненадващи творби на Д. Х. Лорънс – „Пернáтата змия“!
Макар действието да се развива в Мексико, самият автор я определя като „истински американски роман“. „Пернáтата змия“ (превод: Венцислав К. Венков, цена: 15 лв., 512 стр.) е хипнотичен разказ за самоунищожителния опит на една жена във водовъртежа от страсти, интриги и езически ритуали в Мексико. Кейт е овдовяла ирландка, която заминава за тази екзотична страна да дири нов живот, но е въвлечена в революционно движение, обладано от идеята да възроди древната религия на ацтеките.
Вдъхновен визионер и ярък представител на модернизма в английската литература, Дейвид Хърбърт Лорънс оставя внушително литературно наследство – романи, разкази, есета, критика, стихове и лични писма, за да се окаже един от най-талантливите и подценявани приживе творци от световна величина. Неговата проза се явява трескав размисъл върху дехуманизиращите ефекти от индустриализацията, но и жизнеутвърждаваща апология на естествеността, индивидуалното израстване и сексуалната свобода. През 2010 г. „Колибри“ издаде „Дъгата“ – роман от 1915 г., който с появата си предизвиква невъобразим скандал, а днес е признат за паметник на английската литература от 20 век.
Д. Х. Лорънс „Пернáтата змия“
Беше неделята след Великден – денят, в който закриваха бикоборския сезон в Мексико Сити. За случая бяха докарали от Испания четири специални бика, тъй като тамошните са по-зли от мексиканските. Според Оуън липсата на „плам“ в местните животни вероятно се дължала или на надморското равнище, или просто на духа на западния континент.
Макар Оуън – заклет социалист – поначало да не одобряваше борбите с бикове, именно той каза:
– Досега не сме гледали такова нещо. Длъжни сме да отидем.
– Да, и според мен трябва да се види – рече Кейт.
– А и друга възможност няма да имаме – добави Оуън.
И хукна към билетопродавачите да запази места. Заедно с него тръгна и Кейт. Но когато излезе на улицата, сърцето й пропадна. Сякаш някакво човече в нея се дърпаше и съпротивляваше. Нито тя, нито Оуън бяха добре с испанския, около касата беше гъмжило, някакъв неприятен индивид се появи и взе да им говори на американски.
Очевидно трябвало да си купят билети „на сянка“. Те обаче възнамеряваха да пестят, поради което Оуън заяви, че предпочита да седи сред тълпата, та напук на билетопродавача и зяпачите си купиха запазени места „на слънце“.
Представлението се проведе в неделя следобед. Всички трамваи и ужасни автобусчета „Форд“, на които тук им викаха камионес, бяха окичени с надписи „Тореро“ и се бяха устремили към Чапултепек. У Кейт се появи онова внезапно мрачно чувство, че не желае да присъства.
– Нещо не ми се ходи – каза на Оуън.
В описваните от Д. Х. Лорънс времена (средата на 20-те години на XX век) главната арена за борби с бикове в Мексико Сити се казва „Торео“, а не „Тореро“. А просторният парк Bosque de Chapultepec (букв. „Хълмът на скакалеца“ на науатл – езикът на ацтеките) е една от забележителностите на града.
– Защо не? И аз не ги одобрявам по принцип, но никога не сме били на подобно нещо, затова смятам, че сме длъжни да отидем.
Оуън беше американец, а Кейт – ирландка. Това, че „никога не сме били на подобно нещо“, означаваше „длъжни сме да отидем“. Но по някаква си американска логика, а не по ирландска, така че Кейт неохотно се предаде.
Вилиърс, естествено, беше навит. Но и той беше американец, и той не беше ходил на такова нещо, така че повече от всички останали смяташе, че е длъжен да отиде.
Натовариха се в едно такси „Форд“ и заминаха. Таратайката се понесе по широката неприветлива улица – асфалт, камък и неделна пустота. Каменните сгради в Мексико поначало се отличават с една особено твърда, суха пустота.
Таксито спря в една пряка под огромното желязно скеле на стадиона. Покрай канавките някакви доста гадни на вид мъже продаваха сок от агаве, бонбони, сладки, плодове и мазни ястия. Пристигаха луди автомобили, после се отдалечаваха, кретайки. Около един вход се навъртаха войничета в избелели сиво‑розови униформи. А над всичко бе надвиснала желязната плетеница, оформяща рамката на огромния, грозен стадион.
Кейт имаше чувството, че я вкарват в затвор. Оуън обаче се втурна развълнуван към указания на билета му вход.
Дълбоко в себе си и той не изпитваше желание да ходи. Но бидейки американец по рождение, не можеше да пропусне нито едно шоу. Та нали в това се заключава самият Живот.
Мъжът, който пое билетите им на входа, изведнъж препречи пътя на Оуън, положи длани върху гърдите му и бавно опипа отпред цялотому тяло. Оуън се стресна, сепна се и за миг се вцепени. Мъжът отстъпи встрани. Кейт остана вкаменена.
После Оуън възстанови с потръпване самообладанието си, а човекът им даде знак да вървят.
– Проверка за оръжие! – каза Оуън и весело развълнуван, забели очи към Кейт.
Тя обаче още не можеше да се отърси от шока на ужаса, че онзи може и нея да заопипва.
Тунел ги отведе в черупката на железобетонния амфитеатър. Някакъв с вид на истински уличник провери по отрязъците от билетите къде са им местата. Посочи с глава долните редове и се повлече нанякъде. А Кейт си даде сметка, че е попаднала в капан – огромен бетонен капан за бръмбари.
