Ще започна от там! Спрях да харесвам военни филми много отдавна. Изчерпаха се. Жанрът им приключи. МНОГО отдавна. Има проблясъци. Има „Спасяването на редник Райън“ и „Списъкът на Шиндлер“ има и още може би през годините. Нещата там са ясни. Военните. Мизерията. Смъртта. Лудостта. Гърмежите. Героизмът. Финал! Няма повече.
Гледайки първите трейлъри на „Дюнкерк“, не останах впечатлен. Умишлено и не хукнах да гледам филма в премиерния му уикенд- той просто не ме спечели. Тоновете брилянтни ревюта и мнения на световни критици ме накараха да премисля. Кристофър Нолън е ЕДИНСТВЕНАТА причина да се реша да му дам шанс въпреки предварителната си предубеденост и може би НЕЖЕЛАНИЕ, да се занимавам с военни филми. Само един истински ВЯРВАЩ в себе си човек, може да вземе нещо МЪРТВО („Батман и Робин“) и да създаде живот (Трилогията за „Черният рицар“).
Петък вечер, близкия кино салон, подходяща настройка, занижени очаквания. Светлините изгаснаха… магията започна…
Битката при Дюнкерк започва със стотици хиляди белгийски, британски и френски войници, обградени от немците по време на Втората световна война. Така хванати в капан, с гръб към морето, те са изправени пред невъзможната ситуация да бъдат спасени от приближаващият враг.
Тук има много ключови моменти важни за подчертаване. Не познавам тази битка. Не знам какво се е случило там, дори незная причината за да се стигне до нея. Никога не е представлявало интерес за мен и не съм се поинтересувал. За това отивайки на този филм, отивам като отворен лист хартия, върху който ФИЛМЪТ трябва да напише емоции и създаде впечатления. За това ще разделя мнението си на две- какво сработи и какво НЕ сработи. И ще започна с лошото, за да оставя у вас накрая впечатлението, което този филм всъщност остави в мен. Филмът е добър. Много добър. Ако не беше Крисофър Нолън и неговото светоусещане, филмът щеше да се провели. Но той е на лице, както и резултатът…
Липсва увод. Няма разяснения, няма детайли. Няколко бегли думи на черен екран и сме захвърлени във вече бушуващата война, битка или каквото е там. Има един много деликатен момент- ако си критично настроен към този филм, можеш да изловиш немислимо голям брой технически гафове, които Кристофър Нолън всъщност наистина е допуснал в своя проект. Визията на брега се променя многократно през филма. В началните сцени плажа е ту малък със завои, ту огромен и плосък, ту го има вълнолома с този док, ту той отсъства от картинката. Тук е способността на режисьора да обърква зрителя и да го лишава от възможността за точна представа как изглежда тази плажна ивица и кое къде е по нея. Но е факт, при въздушните сцени формата и мащабите на плажната ивица са различни от това, което виждат и през което преминават героите по земята. Сцената в която нашите герои след поредното потапяне на кораба, с който ще бягат, се върнаха на плажа и намериха корабчето на пясъка… онази стрелба, след като всички се бяха скрили вътре ме изуми. Плавателния съд очевидно бе започнал да плава, след като при първите куршуми потече вътре вода. При вторите куршуми потече вода през всички дупки- което логически означава, че тази част на кораба вече е под вода (за да може тя да нахлува от всякъде). При продължаващата стрелба, след това, куршумите кръжаха около вече пробитите дупки. Къде по дяволите бе този стрелец? Рееше се над водата, за да стреля надолу в потопената част от кораба? Бе на паубата им? Наистина ли зрителя трябва да НЕ забележи грешките при конструирането на сцените с огромните кораби, натъпкани с войници? В стремежа си да използва практически масовки, минавайки с малки плавателни средства покрай големите кораби, това, което виждаме по тях са редици от спасени войници- ОТ ТАЗИ СТРАНА на кораба. Всичко зад тях, по високите части на кораба е празно. Простата аритметика показва, че там могат да бъдат качени от 3 до 8 пъти повече хора, от колкото всъщност виждаме, че са на борда. Дали наистина прибиращи се от войната, вървейки към влаковете, военните мълчат. Гледат изтормозени в земята. Стотици, хиляди хора и НИКОЙ не споделя една дума с човека до него? Или нещата се случват така, за създаване на тягостно състояние и привикване на зрителското съчувствие- виж ги колко са изтерзани и измъчени. Дали наистина трябваше да ахнем от голямото разкритие за НЕГОВОРЕЩИЯ главен герой и мигът, в който го накараха да проговори? Изключително предвидим ход за малко по-наблюдателния зрител. Дали в сцената с плуването сред изтеклото гориво, главния герой не се скри ПОД водата, където гориво нямаше, гледайки отдолу повърхността бе чиста и кристална и слънцето преминаваше чудесно през нея, за да не губим от красотата на подводната сцена, а появявайки се да си поеме въздух след това, нещата отново се връщаха към апокалиптичния си вид и не само повърхността, а дори водата под нея (премятаща се при загребването, плуването му) бяха катранени, черни с нюанс на червено и дори лилаво. На този бряг няма 400 000 души. Тази плажна ивица е неспособна да събере 400 000 души, а събраното по корабите и останалото на нея са много, много далеч от тази цифра. Зрителя няма възможност да брои но една елементарна справка на очите ви след филма със снимка на която има няколко стотин хиляди души, ще ви даде ясна сметка, колко малко хора има всъщност на този плаж, където се очаква да има 400 000. И мисля да спра до тук, защото това са чисто технически гафове, лесно преодолими и забравими.
Кристофър Нолън е създал един визуален шедьовър. Цветната му палитра ясно контрастира с ужаса на войната, студа, мизерията и ужасяващите метеорологични условия. Тази тишина пленява. Режисьора ни потапя в своята война и своята визия за събитията. И изпълва филма си със звук. Не диалог. Звук. Това е най-запомнящата се филмова музика и най-въздействащите звукови ефекти, които съм гледал през последните може би 10-15г. Музиката и звукът бяха вторият главен герой в този филм. Спомням си постоянното тиктакане в един от трейлърите, което напомняше на биене на сърце. Това бе НЕПРЕКЪСНАТО във филма. Тези звукови ефекти и тази музика до такава степен те напрягат, че сърцето ти започва да бие в такт със звученето от колоните в салона и да стимулира скоростта на кръвообръщението от и до мозъка ти. Най-елементарна сцена- качват бързичко багаж на една лодка, която дори не е на фронтовата линия, но това пулсиране, което е музикалния фон, така те напряга, че в съзнанието ти изплува „Хайде по-бързо бе… и отивайте да ги спасявате“.
Въздушните сцени- брилянтна оркестрация, епични гледки и истински задъхано действие и скорост. Разбираш трудностите на управляването и летенето с такъв „самолет“. Разбираш простотата на системите и способностите му. Разбираш проблемите с бързо свършващото горива и много други.
Фронта- ужасът на войната, неизбежността от идващите куршуми и бомби, желанието да се спасиш, да живееш, „братството“ с хората от твоя гарнизон. Малко филми обръщат ТАКОВА внимание към детайла и малките неща, малките случки вътре по време на военните действия, които всъщност показват човешкото лице на войниците. А всички тези хора са ХОРА. Те искат да живеят и да се махнат от Дюнкерк. Да се върнат при семействата си и да продължат с живота им, който тази война е на път да им отнеме. Още с началната сцена във филма ставаме свидетели на това, как войната може да прекъсне съществуването ти ТОЧНО за 1 секунда. Главният герой (простете ми, но на това момче така и не успях да запомня името) е нашата глава, нашите очи, през които ние гледаме и преживяваме всичко, през което може да премине човек по време на такова безумие.
Водата е онази линия, която залага на най-малките трикове, на най-човешкото и най-личното. Постоянните съмнение, напрежението от неговата принадлежност, страховете от неговите действия или бездействия, всичко това насища тази линия с тонове емоционално- „избухливи“ сцени и епизоди.
Кристофър Нолън режисира един епичен филм. Масовките и това как всички действат, като под команда, ще се запечатат в съзнанието ви. Режисьорът е брутален и когато ще има смърт- има смърт. Когато ще има взрив- ще има. Той е внушителен и носи много смърт със себе си. Режисьорът БРИЛЯНТНО ръководи своя оператор, чиято камера взема дейно участие в много от епичните действия. Незабравима е сцената с потъващия лайнер, наклонен настрани, идващата вода, която почва да залива войниците, камерата се обръща и ние СЪЩО обръщаме глава за да преживеем последните секунди въздух, преди всички да се издавят. Едно удавяне, в една мътна вода, отдалечаващата се камера ни лишава от последните кадри, намесва се светлината, която ни показва първо статичното тяло, после само една ръка и накрая угасващия живот.
„Дюнкерк“ е един страхотен филм, който след като е способен да се хареса на скептик и НЕ ФЕН, като мен, със сигурност ще се хареса и на вас. Почеркът на Кристофър Нолън е под всеки кадър, всеки цвят, всяко действие и точно ТОЙ прави всичко това, което ще видите на екран, ИСТИНСКИ шедьовър.
„Дюнкерк“ е вече в кино салоните в цялата страна. Разпространява Александра Филмс.
