„Дъщерята на капитана“ от Жозе Родригеш душ Сантуш

ИК Хермес представя „Дъщерята на капитана“ от Жозе Родригеш душ Сантуш

Историята на една голяма любов по време на война

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.

Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен  интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“,  „Героичната арка“, „Любовницата на губернатора“, „Фокусникът от Аушвиц“, „Ръкописът от Биркенау“ и „Тайната на Спиноза“.

Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещение през май 2024 година предизвика истински фурор. Той раздава автографи на Пролетния панаир на книгата, където се изви огромна опашка от стотици негови почитатели.

За книгата

Афонсо Брандао израства в скромно семейство и след три години в семинарията постъпва в португалската армията. По време на Първата световна война е повишен в чин капитан и е изпратен да ръководи бригадата от Миньо във Фландрия. След двумесечни сражения в окопите Афонсо отива в имението на барон Редие в Армантиер, за да ползва отпуска си. Там той среща красивата млада съпруга на барона, французойката Агнес, и не може да откъсне очи от нея. Скоро двамата се впускат в страстна афера, подложена на изпитание не само поради гнева на предадения съпруг, но и от жестокия и неумолим ход на войната. Защото тя не зачита чувства, надежди и мечти и причинява единствено раздяла, загуба и страдание.

Германското върховно командване тайно подготвя опустошителна атака, която цели да пробие отбранителната линия на съюзниците в малък участък от долината на река Лис. Точно там са позиционирани португалските части. Афонсо и войниците му ще се борят до последния си дъх, но дали победата ще го доближи до бленуваната среща с френската му любима, или вече ще е прекалено късно?

Откъс

Още от малък Афонсо да Силва Брандао научи, че животът е неизвестно направление с множество кръстопътища, разклонения, мостове, тунели и улички без изход и че всяка нова посока крие безброй тайни и загадки, които чакат да бъдат разкрити. Изпълнен с безкрайно любопитство и подтикван от буден и интуитивен ум, той отрано заподозря, че светът е странно място, огромна сцена на илюзии, предателства и лицемерие, стъклен калейдоскоп, в който всичко изглежда разбъркано, но накрая се оказва на мястото си; че нещата имат смисъл, но не непременно конкретно значение. Той впрочем предусети, че именно съществуването на значение поставя началото на загадката на съществуването.

Щеше да настъпи време, когато постоянно щеше да си задава въпроси за тази велика тайна – може би една от най-големите и древни мистерии на Вселената. Въпросът за смисъла на битието. Съдбата. Тогава щеше да се опита да разгадае криволичещия маршрут на живота, невъобразимия път, по който преминават един след друг дните, влачейки го в неизвестна посока; онзи път, навярно предначертан от него самия или пък от обстоятелствата, който със сигурност го води към неизбежния край през същински лабиринт, сякаш всичко това е плод на тъмна конспирация, заплетена от анонимни агенти във фантастичен таен заговор. Там щеше да потърси решението на загадката, която не му даваше мира.

Когато дойдеше това време, Афонсо щеше да допусне, че животът всъщност е трагедия или може би просто грандиозна пиеса, написана от анонимен драматург, изиграна от актьори сомнамбули, неволни участници в един непознат сценарий, герои, на които никой не си бе направил труда да обясни сюжета на историята; накрая интригата беше налице, но си оставаше неразбрана. Може би тази гледна точка бе породена от определени обстоятелства в живота му, от редица недовършени странствания, в каквито се бе превърнало неговото съществуване. Тогава щеше да се сблъска с неосъществените си мечти и с онези пътища, които не бе извървял, а от изживените си дни щеше да запази само жестоката носталгия по онова, което е можело да бъде, ако нещата се бяха развили по различен начин. Нищо не беше справедливо, всичко бе резултат от случайности и всеки човек се опитваше да намери логика в хаоса на съществуването, сякаш бе важно да създаде собствена история, да придаде смисъл, да открие причина и обяснение на нещата, които просто се случваха.

Един ден щеше да заключи, че в живота всеки човек има право на голяма любов. Едни щяха да я срещнат на някой забравен от бога кръстопът и заедно, самоотвержено и упорито, щяха да извървят остатъка от пътя, докато накрая смъртта не ги спреше. Други пък бяха обречени никога да не я изпитат, да я търсят напразно, да се разминат с нея на някой ъгъл, без въобще да я погледнат, да не обръщат внимание на загубата, докато не изчезнат в мъглата, която се стеле над самотната пътека, по която ги бе отвел животът. А имаше и трети – орисани да страдат. Те срещат любовта, но скоро разбират, че тази среща всъщност ще бъде мимолетна и потайна, кратък полъх в хода на времето, жестока интерлюдия преди болезнената раздяла, целувка за сбогом по пътя към самотата; душите им биваха съкрушени от горчивата тъга да знаят, че е имало и друг начин, различно съществуване, още една възможност, която съдбата им бе отказала. Това бяха нещастниците, които се разкъсваха от гняв, докато накрая не се предадяха на примирението. Те минаваха през живота, огънати под тежестта на тъгата по онова, което е можело да бъде, по неслучилото се бъдеще и по пътя, който никога нямаше да извървят ръка за ръка с другия. Те бяха неизличимо белязани от дълбоката и горчива носталгия на неизживяната любов.