„Дълги сенки“ – последният трилър на Дейвид Балдачи

Издателство Обсидиан представя „Дълги сенки“ от Дейвид Балдачи

Еймъс Декър – човекът с абсолютната памет, единственият служител във ФБР, който няма неразкрит случай – се завръща, за да разследва загадъчното убийство на федерален съдия.

Еймъс Декър, който работи като консултант във ФБР – е изпратен във Флорида, за да разследва двойно убийство. На пръв поглед нещата изглеждат съвсем ясни: жертвите са съдия Джулия Къминс и нейният охранител, а на нейното лице има превръзка с изрязани дупки за очите – ясен намек, че Темида не е била сляпа в отсъжданията си.

Става ясно и още нещо: Джулия Къминс е имала много врагове – от наркотрафиканти и контрабандисти до бивш съпруг с нестабилна психика. А охранителят ѝ се оказва забъркан в мръсни и опасни игри. Кой тогава е бил истинската цел на убийците?

Декър трябва да се справи с куп неочаквани предизвикателства, включително с нов партньор – специален агент Фредерика Уайт – и зловещо събитие, което събужда собствените му тежки спомени. И докато потенциалните свидетели започват да изчезват един по един, Декър и Фреди навлизат в лабиринт от тайни, престъпления и скандали, в края на който ги очаква смъртоносна заплаха.

Дейвид Балдачи е авторът на „Градът на мечтите“, „Дневна светлина“, „Мъжът от влака в 6:20“, „Финалът“ и още 40 трилъра, преведени на 46 езика в над 80 страни.

ОТКЪС

По време на службата си в полицията и ФБР Декър бе посетил безброй местопрестъпления. И помнеше всеки детайл от всяко едно от тях. Това изглеждаше едновременно обикновено и уникално в някои отношения.

Сега се намираше в кабинета на съдия Къминс. Библиотеки, бюро, малко кожено канапе, дървен шкаф, модерен настолен компютър, копирна машина. Единият прозорец гледаше към задния двор. Картини по стените, малки пластики, пъстър ориенталски килим върху паркета. Всичко изглеждаше недокоснато, никакви свидетелства за трескаво търсене на нещо, за обир или борба. Стаята беше идеално подредена, всеки предмет бе на мястото си.

На пода обаче лежеше тяло. Но това не бе тялото на съдия Къминс. Принадлежеше на мъж. Очевидно бе охранителят. Частен, а не служител на Маршалската служба към Министерството на правосъдието, която обикновено се грижеше за сигурността на федералните съдии. Мъжът изглеждаше на трийсет и няколко, слаб и строен, висок малко над метър и осемдесет, с късо подстригана кестенява коса. Не носеше униформа на охранителна фирма, а бе облечен в елегантен костюм с бяла риза с червено петно в центъра на гърдите. Причина за петното, а също и за смъртта на мъжа бяха две дупки от куршум. Някой бе решил да се презастрахова.

Изпод сакото на охранителя надничаше кобур с пистолет. Декър приклекна и провери етикета на сакото: „Армани“. Погледна часовника на китката му: „Картие“. Обувките се оказаха „Ферагамо“.

Интересно.

Мъжът лежеше на пода, ръцете и краката му бяха прострени встрани, а безжизнените му очи бяха вперени в малкия полилей, окачен на тавана. Наболата му брада бе поне на два дни. Дори в смъртта си мъжът изглеждаше красив, макар и прекалено блед. Изражението му издаваше изненада, ако изобщо някой мъртвец може да предаде подобна емоция. Декър обаче знаеше, че това е възможно.

Той огледа екипа криминалисти и пристъпи към жена, прехвърлила четиресетте, със синьо хирургическо облекло, която въвеждаше някаква информация в таблета си. Уайт го последва.

– Вие ли сте съдебният лекар? Разполагате ли с предварителна информация за часа и причината на смъртта?

Жената го погледна с изненада, след което се обърна и видя Андрюс на прага на стаята. Той ѝ кимна неохотно, пристъпи напред и застана до Декър.

– Да, аз съм съдебният лекар. Казвам се Хелън Джейкъбс. Причина за смъртта са две огнестрелни рани в гърдите, куршумите най-вероятно са пронизали сърцето. Времето на смъртта е между полунощ и два през нощта.

– Някакви следи от влизане с взлом? – попита Уайт.

– Никакви – отвърна Андрюс. – Кой ви изпрати тук, агент Уайт?

– Джон Талбът от Вашингтон. Дайте ми телефонния си номер и ще ви изпратя информация за връзка с него. Очаквах, че ще ви предупредят.

Андрюс ѝ продиктува телефона си и Уайт изпрати информацията.

– Нещо липсва ли? – поинтересува се Уайт.

– Все още проверяваме. Но на пръв поглед всичко си е на мястото.

– Името на жертвата? – продължи Уайт.

– Алън Дреймонт – отвърна Джейкъбс.

– Разбрахме, че е бил частен охранител – каза Декър. – За коя фирма е работил?

– „Гама Протекшън Сървисис“ – отговори Андрюс. – Свързахме се с тях и си уговорихме среща.

– Защо е цивилен, а не носи униформа?

– „Гама“ предлагат различни нива на обслужване. Те осигуряват охрана на търговски центрове, складове, офиси и прочие. За подобно ниво използват опитни професионалисти.

– Опитни професионалисти? Като този? – попита Декър, вперил поглед в Андрюс.

– Да, като него – отвърна той. – Никой не е безгрешен.

– Защо съдия Къминс е имала нужда от охрана? Заплахи ли е получавала?

– Работим по въпроса заедно с „Гама“ – измърмори Андрюс с известно недоволство.

– Ако е получавала заплахи, защо не се е обърнала към Маршалската служба? – попита Уайт. – Това е обичайната процедура, когато става въпрос за федерален съдия, нали?

– Работим по въпроса – повтори Андрюс, без да крие раздразнението си. – Но съдия Къминс бе могла да наеме частна охранителна фирма, стига да пожелае. Можеше да си го позволи.

– Познавахте ли я? – изненада се Декър.

– Бегло. Живея в Оушън Вю. Градчето е малко.

– Дреймонт стрелял ли е с пистолета? – попита Уайт.

– Оръжието му е в кобура – отвърна Андрюс.

– Възможно е убиецът или убийците да са го прибрали там, след като Дреймонт е стрелял – отбеляза Декър.

– Ще проверим – заяви напрегнато Андрюс.

– Убиецът оставил ли е някакви следи? – продължи Уайт.

– Повечето отпечатъци, които открихме, принадлежат на Къминс – включи се Джейкъбс. – Има и няколко на Дреймонт, както и други, които още не сме идентифицирали. Няма следи от стъпки. Не открихме нищо и по пътеката на стълбите. Подовете в коридора на горния етаж, кабинета и спалнята на жертвата са от твърда дървесина, която трудно задържа следи. Не е валяло и не можем да очакваме да открием отпечатъци от подметки.

– А тялото на съдията? – попита Декър. – Как е успяла да се изкачи по стълбите, след като вече е била ранена?

Джейкъбс го изгледа с любопитство, след което отбеляза:

– Видели сте следите от кръв по пътеката на стълбите, а също и по пода.

– Трудно е да ги пропусне човек, особено след като сте ги маркирали с конуси. Всъщност вниманието ми привлече кървавият отпечатък от длан на стената до стълбите. Предполагам, че е оставен от съдия Къминс, тъй като двата куршума в гърдите на Дреймонт предполагат, че той не би могъл да излезе сам от стаята.

– Мисля, че тя е намушкана веднъж тук, долу, след което е доубита в спалнята на горния етаж – обясни Джейкъбс.

– Да вървим – заяви Декър, който не остана никак доволен от думата мисля.

Двамата с Уайт заобиколиха конусите, с които бяха осеяни стълбите, качиха се на втория етаж и влязоха в спалнята, следвани от Андрюс и съдебния лекар.

– Убиецът не е ли стъпил в следите от кръв долу? – попита Уайт.

– Не, много е внимавал – отвърна Джейкъбс.

Съдия Джулия Къминс лежеше на леглото, облечена в къс бял халат, който бе разтворен и разкриваше черни бикини и бяла камизола. Някой бе поставил превръзка върху очите ѝ, но след това бе изрязал дупки в плата точно на мястото на очите. Кръвта бе навсякъде – по дрехите, по чаршафа, по ръцете, коленете, стъпалата ѝ.

– Промушена е много пъти – обяви Джейкъбс. – Десет според предварителния оглед, и то без да броим раните, които е получила, докато се е защитавала. Причина за смъртта е именно загубата на кръв в резултат на нараняванията.

– С други думи, тя е била нападната долу, изтичала е на втория етаж, а убиецът я е последвал и довършил тук – каза Уайт.

– Така изглежда – отвърна предпазливо Джейкъбс.

– Многократните намушквания предполагат личен мотив – отбеляза Декър.

– Разследването е в самото начало – намеси се Андрюс. – Изправени сме пред доста сложно престъпление.

Декър огледа измачканите завивки и забеляза, че матракът е изместен спрямо рамката на леглото.

Уайт сякаш прочете мислите му и заяви:

– Май е имало борба.