Годината бе изключително слаба откъм заглавия, които да ме накарат да искам да отида до кино салона. Буквално няколко са случаите, в които съм си го причинил и нито един от тях не е бил зареден с надеждата, че може би това е филмът, който ще спаси вярата ми в киното тази година. До сега…

„Дългата разходка“ по Стивън Кинг още на пръв поглед грабва вниманието. След името на автора. След гледането на трейлъра. В съзнанието ти остава усещането, че в тази история има нещо. Нещо повече от „Игрите на глада“. Нещо повече и от „Squid Game“. И не, филмът не се нуждае от споменаването на тези две заглавия в маркетинговата му кампанията. Името на авторът на историята е достатъчно, за да пробуди любопитството на зрителя. В съчетание с реж. Франсис Лорънс („Игрите на глада“) и Марк Хамил (Люк Скайуокър „Междузвездни войни“) в една от ключовите роли… филмът рязко качва нивото си и дори онези, които не са чували за тази история, ще пожелаят да я изгледат.

„Дългата разходка“ има едно основно преимущество пред „Игрите на глада“. Взима и развива една простичка и същевременно с това чудесна идея. Няма окръзи, няма държава, няма президент, столица, перуки, неща…. Има един свят след война и хора, държани в мизерия. Единствения изход е „лотарията“, за която всички се записват доброволно. Тя е единственият път към несметни богатства и едно изпълнено желание.

В самата си същност „Дългата разходка“ ужасява с убийствата. С безобразната и брутална смърт на всички участници в надпреварата. В дълбочина, филмът е история за приятелството, за живота, за нищетата и изплуването на доброто над всичко това. За пореден път в своя творба Кинг успешно третира темата за приятелството по необичаен и същевременно изключително земен и възможен начин.

Авторитаризма е нещо от което света ни страда и днес. Овластените, които дават изход от нищетата на бедните, които същевременно ИМЕННО ТЕ държат там, съпътства живота и мирогледа ни всеки ден. Мизерията и безизходицата са способни да накарат човек да предприеме най-необмислените ходове. Да вземе най-крайните и същевременно необратими мерки.

Нашите герои тук са момчета, млади мъже, всеки от които влиза със своята причина в Дългата разходка. Целта на всички им е една и съща. Или поне на пръв поглед е така.

Още с първите кадри филмът потапя в атмосферата и стегнацията, която е захлупила този свят. Цветната палитра и студеното начало дават предпоставки за истински терор и ужас от онова, което предстои да видим. Много бързо главните герои са оформени и точно толкова бързо зрителя ги харесва и започва да им симпатизира.

Купър Хофман (син на носителя на Оскар Филип Сиймур Хофман „Игрите на глада“) е в ролята на Реймънд Гарити. И сякаш няма по-правилен избор от него. Натежалата му фигура, която непрекъснато се полюшва зад тениската, облото и несъвършено лице, прическата, която силно напомня на онази на баща му… Купър дава изключителен реализъм и лесен начин на зрителя да припознае части от себе си в неговия Реймънд.

Дейвид Йонсон („Пришълецът: Ромул“) е в по-скоро поддържащата роля, но той е истинската звезда на филма. Неговия Питър е изпълнен с енергия, светлина и много, много желание за живот. В хода на историята научаваме много за миналото на Пийт, което носи допълнителна, емоционална тежест върху изпълнението му, превръщайки го в наистина трагичен и категоричен ГЕРОЙ!

Марк Хамил прави ролята на живота си и всичките му жалки опити да бъде Люк Скайуокър в продължение на целия му живот остават в историята. С това изпълнение тук, той е Полковникът така, както биха го изиграли Джийн Хекман или Джак Никълсън. В тази си роля, Марк Хамил е неузнаваем и носи осанката на легенда. Неговото зло и безпощадност струят от екрана и няма момент, в който зрителя да не желае смъртта му.

Правилната са изключително прости, но нарушаването им води до ужасяваща смърт- директен куршум в черепа. Разходката започва и … няма край. Спира, когато остане само 1 участник жив. Не могат да спират. Не могат да намаляват скоростта под 3 мили в час. Намалят ли я получават първо предупреждение. След 10 секунди ако не са възстановили скоростта, получават второ предупреждение. След още 10 секунди ако не са я възстановили получават трето предупреждение. След още 10 секунди… четвърто няма. Следва куршум. Не могат да напускат очертанията на трасето- улиците, по които се движат. А сега си представете- хваща те крампа? Пикае ти се? Нуждата е по-голяма от просто пикаене? Спи ти се? Изкълчиш глезен? Как поддържаш темпото, когато пътят тръгне нагоре, започне да се изкачва? Ами ако рухнеш и решиш да бягаш? Няма връщане назад. Веднъж влязъл вътре или побеждаваш или умираш. Всички убийства са брутални. Някои по-брутални, други скрити в интелигентния кадър на оператора, трети са ехо в далечината. Но всички болят еднакво и резултатът от всяко едно от тях върху нашите герои е поразителен.

Отношението между героите, техните разговори, съдби, животи, цели и мечти са най-силната част от историята в „Дългата разходка“. Хората сме изключително различни. Няма дори две еднакви съдби. Няма дори два еднакви живота. Различни сме отвън. Различни сме отвътре. Различни сме в това, което преживяваме. Различни сме и в начина, по който го възприемаме. Разговорите във филма отварят вратата към всевъзможно персонажи от пикльо, през злодей, аутсайдер, странник, момче с много тежко минало, та чак до… едно добро момче. Има бели, черни, дръпнати, по-млади, не толкова млади. Има всякакви. Всички те са обединени от мизерията и желанието си да излязат от нея. Изключително рядко вече можем да чуем във филми, разговори, като тези между Пийт и Рей. Когато единият споделя мрачните си мисли и планове, другия започва да го разубеждава, просто защото не е задължително да гледа от лошата страна на нещата. Отмъщението и тъмната страна не са единствения ход. Все по-рядко чуваме между приятели, думите: „Не го прави. Ти си добро момче! “ И не просто изречени ей така… Изречени в правилния момент, с правилната мотивировка и сочещи към правилния път.

Доброто и светлината в някои от героите успяват да намерят своя път към повърхността. При Пийт това е най-силно изразено. Това хлапе носи доброто на света в себе си и въпреки ужасът, който е преживял, е успял да съхрани своята душа. Своята любов към света, към живота, към хората. Пийт е онзи лъч надежда, от който тези момчета, Рей и целият филм имат нужда. И той не спира да ги осветява, до последния кадър.

„Дългата разходка“ има не малко проблеми. В един доста напреднал етап момчето Стебис претърпява истински катарзис и обратът, който идва тогава… някак минава между другото. За него няма подготовка, няма послеслов. Няма нищо. Той просто се случва, а е нещо ТОЛКОВА голямо и ТОЛКОВА значимо.. и филмът не извлича НИЩИЧКО от него.

На доста ранен етап зрителят успява да усети, кои ще бъдат финалните двама, които ще останат да се движат. Поне половин час преди финалът, тази мисъл бе минала през главата ми вече няколко пъти. Нямаше нищо по-логично от това.

На доста ранен етап, логично мислещия зрител може да предположи, какво ще се случи на самия финал. Имайки пресния пример с „Игрите на глада“ и двамата победители, които принуждават Сноу да ги приеме за изключение, спокойно можеше да се повтори тук. Просто да седнат и да… няма как да ги гръмнат и двамата, защото няма да има победител. Но някак копирането на финалът на „Игрите на глада“ от … режисьорът на „Игрите на глада“ в следващ негов филм, звучеше абсурдно. И втория възможен вариант бе точно този, който се случи. Който е брилянтен. Изключително кинематографичен и много, много различен от този в книгата….

Имаше един момент във филма, в който актьорската игра и диалогът между Рей и Пийт подсказаха за хомосексуалността на Пийт. След този момент, историята никога не се върна там и никога не продължи тази тема, което беше истински, пропилян сюжетен елемент.

„Дългата разходка“ по Стивън Кинг дава един силен финал и кинематографична финална част, изпълнени с напрежение, силни емоции и много, много добра работа на сценографа и оператора. Работата на сценографа в целия филм е брилянтна и е част от неговия успех, но във финалната му част нивото някак се качва и отнасят историята в друга посока. Оператора не спира да си играе с кадрите и да пази зрителя от твърде бруталните, показвайки им достатъчно и пазейки ги от онова, което може би биха желали да не видят.

„Дългата разходка“ е правилния филм, в правилния момент с правилното послание. Сякаш имаме нужда от такъв филм. Днес. Авторитаризма бушува в света ни и мизерията е част от ежедневието. И е добре да си припомняме до къде може да ни отведе тя. Когато видяното е примесено с моменти на надежда, истинско приятелство, обич и доброта… посланието на филма е онова, което зрителите трябва да получат.

И в най-мрачните времена и в най-трудните мигове и в най-дълбокото дъно, има надежда. Има лъч светлина. Доброто тлее някъде там. И ако намерим сили да го достигнем, то ще изплува и ще ни покаже пътят. Пътят към това да бъдем по-добри хора. Да имаме приятели. Да не бъдем самотни. Да можем да обичаме. Да споделяме. Да се подкрепяме. Защото пътят на Дългата разходка е пътят към откриване на доброто.

За да разберем, какво искаме, първо трябва да се убедим, какво НЕ искаме.