Патриша Хайсмит се превръща в истинско явление на световната литературна сцена. Още първият ѝ роман – „Непознати във влака“ – става основа за хитовата филмова адаптация на Афред Хичкок, а друг неин роман – „Талантливият мистър Рипли“ – е екранизиран от Антъни Мингела с участието на Мат Деймън.

Година преди обещаващата нова екранизация от режисьора Ейдриън Лайн („Девет седмици и половина“, „Фатално привличане“ и „Лолита“)  с участието на Бен Афлек и Ана де Армас на български език се появява и класическият психологически трилър „Дълбока вода“ – вторият роман на Хайсмит, който печели сърцата на критика и публика.

Вик Ван Алън от три години спи в гаража си.

Това е по-скоро удобство обаче – там той може да се буди през нощта и да се движи спокойно, без да се притеснява, че пречи на жена си Мелинда. Там са и неговите книги, хороскопите му, всичките му вълнуващи експерименти, които занимават любознателния му ум.

Вик се нанася в гаража, когато Мелинда се залавя с първия си любовник. След като аферата приключва, Мелинда не моли съпруга си да се върне… и той не пожелава. Нещата обаче далеч не са трагични и Вик не страда особено. Любовта между него и Мелинда може да си е отишла, но удобствата на брака допадат и на двама им. Дъщеря им няма да расте в разбито семейство, хорските езици няма да обсъждат развода им. Ако това означава Мелинда да води вкъщи различни любовници, така да бъде.

Само да не бяха толкова глупави и самодоволни… За да се отърве от последното особено досадно попълнение в колекцията на жена си, Вик на шега му казва, че е отговорен за убийството на един от предните ѝ любовници. Случаят е останал неразрешен, извършителят никога не е хванат, колко му е идиотът да повярва във вината на Вик…

Ала слуховете и подозренията пътуват със собствена скорост. А скоро нещата излизат извън контрол… Колко дълбока може да бъде тихата вода?

„Дълбока вода“ е майсторска психологическа драма за пагубната сила на неосъществените желания, които могат напълно да променят един обикновен човек и да го тласнат в пропастта на най-мрачните деяния.

Патриша Хайсмит е най-смъртоносният екзистенциалист на криминалната литература. Тя едновременно ни кара да се подсмихваме несъзнателно… и да ни побиват тръпки.

Бостън Глоуб

Из „Дълбока вода“ от Патриша Хайсмит

1

Вик не танцуваше, но не по причините, поради които повечето мъже не танцуват. Той не танцуваше просто защото жена му обичаше да танцува. Това обяснение бе твърде повърхностно и не можеше да заблуди дори самия него, макар да му хрумваше всеки път, когато видеше Мелинда да танцува – тя изглеждаше толкова глупаво, че човек изпитваше неудобство да танцува.

Смътно си даваше сметка, че от време на време Мелинда изниква в зрителното му поле, но само защото привичното усещане за физическата ѝ близост го караше да я разпознава сред останалите. Надигна бавно чашата уиски с вода и отпи.

Седеше прегърбен, с безизразно лице, на кръглата тапицирана скамейка в основата на подпорната стълбищна колона у семейство Мелър, наблюдаваше постоянно менящата се картина на танцуващите и си мислеше как, като се върне довечера вкъщи, ще отиде да погледне кутиите с билки в гаража и ще провери дали напръстничетата са покарали. Сега отглеждаше няколко вида билки и за да усили уханието, потискаше растежа им, лишавайки ги наполовина от нормална слънчева светлина и вода. Всеки ден в един часа, когато се прибираше вкъщи за обяд, изнасяше кутиите на слънце и ги внасяше обратно в гаража в три, когато се връщаше в печатницата.

Виктор Ван Алън беше трийсет и шест годишен, малко под среден ръст, по-скоро леко набит и закръглен, отколкото дебел, с рунтави кестеняви вежди над невинните сини очи. Кестенявата му коса беше права, ниско подстригана, гъста и остра като веждите. Имаше неголеми, плътни устни, обикновено присвити в десния ъгъл, от което лицето му изглеждаше непоколебимо, а може и насмешливо, зависи как го приемеше човек. Именно устните придаваха някаква двусмисленост на изражението му (по тях можеше да се прочете и язвителност), защото сините му очи – големи, умни, невъзмутими – ни най-малко не подсказваха какво мисли и чувства.

През последните минути врявата доста се беше усилила, а танците бяха станали още по-разгорещени под ритъма на латиноамериканската музика. Шумът дразнеше слуха му, но той продължаваше да седи, макар да знаеше, че стига да иска, може да слезе в кабинета на домакина и да се зарови в книгите му. Пил беше колкото да усеща леко, пулсиращо и недотам неприятно бръмчене в ушите си. Навярно като си на гости или на каквото и да било събиране, където се предлага алкохол, трябва да умееш да съгласуваш пиенето с нарастващата шумотевица. Да заглушиш шумотевицата на околните със своята, като вдигаш малка глъчка от весели гласове в главата си. Това много улеснява нещата. Dum non sobrius, tamen non ebrius[1]. Тази латинска епитафия би била чудесна за него, но за жалост не му прилягаше, тъй като простата и глупава истина беше, че предпочиташе повечето време да е с бистра глава.

Очите му неволно се спряха на внезапно образувалата се редица на конга[2]. Също така неволно съзря Мелинда да се усмихва кокетливо на мъжа, надвесил се над рамото ѝ, по-точно заврял лице в косата ѝ – Джоуел Наш. Въздъхна и отпи от уискито. Не можеше да отрече, че за човек, който е танцувал до три часа предната нощ и до пет по-предната, Наш се справяше отлично.

Сепна се от нечие докосване. Оказа се просто старата мисис Поднански, привела се към него. Почти я беше забравил.

– Не зная как да ви се отблагодаря, Вик. Наистина ли няма да ви затрудни да дойдете да си я вземете?

Същото го беше питала преди пет-десет минути.

– Разбира се, че не – отвърна той, като се усмихна и се изправи заедно с нея. – Ще се отбия утре към един без четвърт.

Точно тогава Мелинда се изви към него през ръката на Наш и едва ли не в лицето на мисис Поднански го попита:

– Глупчо глупав, защо не танцуваш?

И преди мисис Поднански бързо да се отдалечи, Вик забеляза как лицето ѝ се изопна, а после се разтегли в пресилена усмивка.

Както танцуваше с Мелинда, Наш му отправи щастлива, леко пиянска усмивка. Какво ли изразяваше тази усмивка? Може би беше дружеска. Точно така. Това би трябвало да означава. Наложи си да откъсне очи от Джоуел, макар в момента да анализираше външността му. Дразнеше го не толкова поведението му – лицемерно, отчасти смутено, отчасти хапльовско – колкото лицето му: момчешката заобленост на бузите и челото, падащата на красиви вълни светлокестенява коса, правилните черти, за които обожателките му навярно биха казали, че не са прекалено правилни. Повечето жени сигурно го смятаха за красавец. Вик си спомни погледа на Наш, когато снощи за шести, ако не и за осми път му подаваше празната си чаша, сякаш засрамен, че приема още едно питие и се застоява още петнайсет минути, но все пак лицето му си оставаше просташки нагло. Досега поне любовниците на Мелинда бяха или по-умни, или по-малко нагли. Добре, че Джоуел Наш нямаше да се задържи тук дълго. Нали се представи за търговски посредник на химическата компания „Фърнес-Клайн“ от Уесли, Масачузетс, и каза, че е дошъл за няколко седмици, за да се запознае с новото производство на компанията. Ако обаче решеше да се установи в Уесли или в Литъл Уесли, положително щеше да заеме мястото на Ралф Гоздън, независимо че може би щеше да предизвика досада у Мелинда и да се провали в други отношения, защото Мелинда изобщо не можеше да устои, видеше ли красиво според нея лице. А не беше възможно в нейните очи Джоуел да не е по-красив от Ралф.

Вик вдигна глава и видя Хорас Мелър до себе си.

– О, Хорас! Няма ли да седнеш?

– Не, благодаря.

Хорас беше слаб, посребряващ мъж, среден на ръст, с издължено чувствително лице и сравнително гъсти мустаци. Сега устните му бяха извити под мустаците в любезната усмивка на притеснителен домакин. Хорас непрекъснато се притесняваше, макар че вечерта вървеше така, както всеки домакин би си пожелал.

– Какво ново в печатницата, Вик?

– Ксенофонт е под печат – отвърна Вик. Врявата пречеше на разговора им. – Защо не се отбиеш някоя вечер? – Имаше предвид в печатницата. Винаги беше там до седем, а от пет нататък оставаше сам, понеже тогава Стивън и Карлайл си тръгваха.

– Добре, ще се отбия – прие Хорас. – Чашата ти пълна ли е?

Вик кимна.

– Пак ще ти се обадя – рече Хорас и се отдалечи.

Веднага щом остана сам, Вик усети някаква празнота.

[1] Нивга трезвен, но и нивга пиян (лат.). – Б. пр.

[2] Латиноамерикански танц. Танцуващите са подредени в права редица и на всеки три стъпки подскачат в такт. – Б. пр.