ИК БАРД с нов трилър от Фредерик Форсайт – „Досието Одесса“ – убийствена игра на котка и мишка, в която залогът е животът на хиляди хора…

Когато застаряващ немски евреин слага край на живота си, дневникът му попада в ръцете на младия и напорист журналист Питър Милър. Пожълтелите страници са свидетелство за нечовешка жестокост, мъчения и безмилостни масови убийства, извършени по време на Втората световна война от есесовския капитан Едуард Рошман – известен като Касапина на Рига и издирван навсякъде убиец. Ужасен от прочетеното, Милър се заклева да залови Рошман и да го изправи пред съда.

Но Рошман не е сам. Той е пионка в много по-зловеща игра на живот и смърт, режисирана от ОДЕССА – могъща организация на бивши есесовски фанатици, решени на всяка цена да предпазят своите съмишленици от възмездието на закона. И да реализират един чудовищен замисъл…

Завладяващ трилър за шпионаж, международен заговор и непредсказуема надпревара със смъртта от ненадминатия в жанра Фредерик Форсайт.

Уошингтън Поуст Бук Уърлд

ОТКЪС

1.

Няма човек, който да не си спомняше какво е правил на 22 ноември 1963 година, точно в минутата, в която беше съобщено за смъртта на президента Кенеди. Улучен от куршумите на убиеца в 12:22 часа даласко време, за света той бе мъртъв в 1:30 – след официалното съобщение. В Ню Йорк беше 14:30, в Лондон – 19:30, а в Хамбург – 20:30 – една студена и неприятна зимна вечер.

Седнал зад волана на колата си, Петер Милер се прибираше от Осдорф към центъра. Беше ходил да види майка си, която живееше в това малко и тихо предградие. Всеки петък правеше това – както да се увери, че нищо не ѝ липсва за предстоящите почивни дни, така и защото се чувстваше задължен да я посещава поне веднъж в седмицата. Би ѝ се обадил по телефона, но тя упорито отказваше да инсталира апарат в къщата си – очевидно за да не се прекратят тези посещения.

Както обикновено радиото в колата му работеше, настроено на вълната на Северозападната германска станция. Предаваха лека музика. В осем и половина беше на около десет минути път от жилището на майка си в Осдорф. Музиката рязко прекъсна и в ефира прозвуча напрегнатият глас на водещия:

– Внимание, внимание! Извънредно съобщение! Президентът Кенеди е мъртъв! Повтарям – президентът Кенеди е мъртъв!

Милер отмести очи от пътната настилка и недоумяващо погледна скалата на апарата, която меко светеше. Сякаш искаше с поглед да промени това, което чуха ушите му, сякаш искаше да се увери, че е попаднал на някаква неизвестна, предаваща Бог знае какви глупости радиостанция.

– Господи! – тихо възкликна той, докато натискаше спирачката и отбиваше на банкета. Вдигнал поглед, той забеляза, че много от фучащите по широкия и прав аутобан между Алтона и Хамбург коли започват да отбиват и спират. Сякаш водачите им изведнъж бяха изгубили способност да управляват и едновременно с това да слушат радио. Всъщност така си и беше.

Пред него заблестяха множество стоп-светлини и колите започнаха да спират в очакване на допълнителна информация. Насреща фаровете на напускащите Хамбург коли правеха същото. Две коли го задминаха и той за момент зърна водача на първата от тях, който ядосано натискаше клаксона и почукваше главата си с общоприетия сред хамбургските шофьори жест, който означаваше, че колегата му не е с всичкия си.

„Още не е научил“, помисли си Милер. Леката музика по радиото беше прекъсната и на нейно място звучеше „Погребалният марш“ – очевидно единствената подходяща плоча, която е била подръка на водещия. На кратки интервали той прочиташе информациите мълнии, които му носеха от телекса. Подробностите бавно започнаха да се очертават – кортежът от открити лимузини, шестващ тържествено през Далас, стрелецът, заел позиция на прозореца на склада за учебни пособия… Не се споменаваше нищо за извършени арести.

От спрялата отпред кола излезе един човек и се насочи към лявото прозорче на Милер. Открил, че воланът е от другата страна, той тръгна да заобикаля колата. Беше облечен в найлоново яке с кожена яка. Милер свали стъклото си.

– Чухте ли? – наведе се към него непознатият.

– Да.

– Фантастично, нали?

В тази минута хората не само в Хамбург, но и в целия свят се спираха и разговаряха за сензационната новина, макар и да не се познаваха.

– Дали зад убийството не стоят комунистите? – попита човекът.

– Не зная – отвърна Милер.

– Ако са те, това може да означава война!

– Може би – сви рамене младежът и изведнъж му се прииска да остане сам.

Като репортер ясно си представяше какъв хаос е настъпил из редакциите, виждаше как шефовете спешно събират сътрудниците си за експресното отпечатване на сензационния брой, който трябваше да е на масата на читателите заедно със закуската. Трябва да се подготви подборка от съболезнователни телеграми, да се обработят и препишат на машина хиляди телефонни обаждания, да се отговаря на изпаднали в паника хора, които настояват за всяка възможна информация относно един мъж, проснат в една от моргите на Тексас с разкъсано от куршуми гърло.

За миг отново му се прииска да е на работа в някой от големите всекидневници. Но вече три години работеше на свободна практика и пишеше главно за проблемите на престъпността, борбата на полицията с нея и взаимоотношенията в подземния свят. Майка му искрено мразеше работата му и постоянно му повтаряше, че се забърква с „лоши хора“. Беше твърдо убедена, че репортерската професия не е подходяща за единствения ѝ син, а обясненията му, че е напът да стане един от най-търсените в Германия журналисти, не ѝ правеха никакво впечатление.

Умът му бясно запрепуска още в мига, в който чу първото съобщение по радиото. Веднага направи опит да намери друг ъгъл за разглеждане на сензационното събитие – ъгъл, който би му позволил да го свърже с някоя чисто германска история. Официалната реакция на правителството ще бъде отразена от бонските журналисти, те ще бъдат в основата и на ретроспекциите за посещението на Кенеди във Федералната република, станало през юни предишната година. Трескаво ровеше из съзнанието си за подходящ снимков материал, който би могъл да предложи на някое от многобройните илюстровани списания, които бяха най-добрите клиенти за неговия тип материали.

Почувствал, че мислите на Милер са далеч, човекът, който се беше облегнал на прозорчето, явно реши, че той е изпаднал в шок от смъртта на президента. Затова заряза приказките за нова световна война и възприе подобаващо траурно поведение.

– Да, да – тъжно закима той, сякаш отдавна беше очаквал това нещастие. – Диви хора са тези американци! Запомнете думите ми – диви хора! Насилието е вътре в душите им и ние отсам океана никога няма да проумеем това!

– Разбира се – отвърна Милер, но умът му продължаваше да бъде на километри оттук. Човекът най-сетне разбра, че не е попаднал на най-подходящия събеседник.

– Е, трябва да се прибирам – изправи се той. – Бог да ви помага.

После тръгна към колата си.

– Лека нощ – извика с известно закъснение Милер, после вдигна стъклото, тъй като откъм Елба духаше силен студен вятър. Радиото свиреше някакъв бавен марш. Говорителят предупреди, че тази нощ няма да има повече забавна музика, а само кратки новини.

Милер се облегна в удобната кожена седалка на ягуара и запали една от своите „Рот-Хендъл“ – цигари без филтър с черен тютюн, които воняха така, че майка му имаше постоянен повод да се оплаква от своя неблагонадежден син.

Човек винаги се изкушава да помечтае какво би станало, ако… или ако не… Често това е съвсем безполезна умствена гимнастика, защото това, което би могло да се случи, винаги е било една от най-големите загадки на света. Но тук му е мястото да споменем, че ако в онази нощ Милер не беше пуснал радиото в колата си, той положително не би загубил половин час встрани от аутобана. А това би му попречило да види линейката и той нямаше да знае нищо нито за Соломон Таубер, нито за Едуард Рошман. И в резултат четиресет месеца по-късно Република Израел вероятно щеше да престане да съществува.

Допуши цигарата си, продължавайки да слуша новините по радиото, а после смъкна прозорчето, за да изхвърли фаса. Сетне завъртя ключа и мощният мотор под скосения капак на ягуара модел „ХК-150“ за миг прогърмя и после замърка по обичайния си спокоен и вдъхващ сигурност начин – сякаш затворен в клетка свиреп звяр е получил храната си. Милер включи светлините, хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане и се включи във все по-интензивното движение по осдорфския път.

Воя на настигащата го линейка чу малко преди да спре на светофара на Щресеман Щрасе. Болничната кола се плъзна вляво от него, сирената ѝ за миг заглъхна, а след това отново поде пронизителния си вой. Водачът ѝ навлезе на червено в кръстовището, зави пред Милер и свърна надясно по Даймлер Щрасе. Реакцията на Милер беше напълно инстинктивна – той отпусна съединителя, изви волана и ягуарът пое на двайсетина метра след линейката.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

22 − 16 =