„Донорът” от Клеър Макинтош – сърцето, което бие в гърдите ти

Бестселъровата авторка Клеър Макинтош се завръща с кратка новела, която обединява напрегнатия ритъм на трилърите ѝ с дълбоко личната история на едно семейство.

Клеър Макинтош, автор на бестселъровите психологически трилъри „Оставих те да си отидеш”, „Виждам те” и „Игра на лъжи” и съкровената „След края”, ни кара да преразгледаме най-дълбоките си страхове в напрегнатата драма „Донорът”.

Малко след като тийнейджърката Мег получава животоспасяваща трансплантация на сърце, майка ѝ Лизи получава писмо от жена на име Карън, която се представя като майката на донора. Непознатата жена иска да се запознае с детето, в чиито гърди бие сърцето на нейния син, загинал при ужасна злополука. Лизи има основателни причини да се тревожи – донорството винаги се случва анонимно и връзката между пациентите не се насърчава по никакъв начин. Но може ли да откаже на жената, чиято плът и кръв е причината Мег да живее – особено когато сама разбира майчината мъка по загубата?

Лизи взема решение да се срещне с другата жена. Всичко ще протече бързо и лесно, и тя дори няма да споделя на приятелите си какво е решила, защото те със сигурност не биха одобрили. Но каква е цената на тайната? Какво в действителност иска Карън? Превръща ли се Лизи в чужденец в собствения си дом? И колко от това, което Лизи си мисли, че вижда, е реалност?

С добре познатия си стил Клеър Макинтош приковава читателите от първата до последната страница в бързо ескалиращ трилър, в който обратите се сменят с главозамайваща скорост. Макинтош преплита моралната дилема дали е добра идея да се срещнете с хора, чиято загуба е спасила живота на вашите близки, емоционалната тема за донорството на органи и майчината отговорност с деликатен психологически ужас, който остава с читателя дълго след като затвори книгата.

Клеър Макинтош дебютира с трилъра „Оставих те да си отидеш”, който веднага се превръща в най-бързо продаващата се книга на изгряващ автор в криминалния жанр. Романът ѝ печели най-престижната награда за криминална литература във Великобритания – Theakstons Old Peculier Crime Novel, като побеждава доказани имена като Дж. К. Роулинг („Хари Потър”, „Зовът на кукувицата”). Докато в трилърите си Макинтош стъпва върху дългогодишния си опит в Службата за криминални разследвания, в новелата „Донорът” тя изправя една майка срещу най-дълбоките ѝ страхове и най-тежкото предизвикателство.

Из „Донорът”

Клеър Макинтош

ГЛАВА 1

СТАТИЯТА ВЪВ ВЕСТНИКА

Репортерът е млад и с прекалено много гел в косата си. Обича да казва „уха, да, точно“ след всеки отговор на Мег. Тя сякаш не забелязва това и вече от половин час двамата водят приятен разговор.

– Като малка имах рак. Оправих се, но лечение­то предизвика сърдечен проблем. – Мег свива раме­не, сякаш това е нещо незначително, а не заболява­не, с което сме се борили през последните дванайсет години от живота ни. Тя седи на дивана в дневната, а репортерът се е разположил на фотьойла срещу нея, на който Стив обича да гледа футболните си мачове. Аз съм седнала до дъщеря си и се опитвам да не от­говарям вместо нея.

– Уха, да, точно – казва репортерът и си записва нещо в бележника. Облечен е в костюм, който из­глежда като зает от баща му. Чудя се дали има опит в работата си. Поглеждам невероятното си, сил­но, красиво, четиринайсетгодишно момиче, което съвсем спокойно говори за заболяването си, и – как­то правя всеки ден – благодаря на Бог, че е сред нас. Едва не го изгубихме на няколко пъти. Под пусна­тата върху раменете му кестенява коса проблясват малки сребърни обеци.

– Едно нормално сърце осигурява кръв за цяло­то тяло – казва Мег. – Моето беше толкова слабо, че тялото ми не получаваше необходимото количество. Знаех, че един ден ще се нуждая от трансплантация.

Миналата седмица ни се обадиха от местния вестник и поискаха да напишат статия за новото сърце на Мег. Не бях сигурна дали да им позволя.

– Може да се стресира – казах на Стив.

– В такъв случай ще прекратим интервюто. – Съпругът ми ме погледна и видя изписаната на ли­цето ми несигурност. – Мег трябва сама да реши, Лизи.

– Искам да го направя – заяви дъщеря ни в мига, в който я попитахме. – Искам да покажа на други болни деца, че е възможно да се справят.

Мег се славеше със своя позитивизъм, който за­пази дори докато беше прекалено болна, за да ходи на училище и да играе с приятелите си – дори когато бе прекалено изморена, за да вдигне дистанционно­то на телевизора, и можеше единствено да лежи в леглото си.

– Какво е чувството да получиш нечие сърце? – пита репортерът сега.

Това е частта от историята, която ги интересу­ва. Останалото – ракът на Мег, сърдечният ѝ про­блем – са просто фон. Всяка година във Великобри­тания се извършват двеста сърдечни транспланта­ции, но само няколко от тях са на деца. Дъщеря ми е пример за щастлив край на историята. Тя е чудо. Нашето чудо.

Вестниците могат да запълнят всичките си страници с живота на Мег и пак няма да разберат какво е чувството да знаеш, че сърцето ѝ може да откаже във всеки един момент. Шест месеца тя беше в списъка с чакащите, като през това време състоя­нието ѝ постоянно се влошаваше. Тогава, в ден като всеки друг, получихме обаждане и всичко се проме­ни.

– Имаме подходящ донор.

Бяха намерили съвпадение. Точният размер, същата кръвна група… подходящо сърце за Мег. Наистина се случваше. Дъщеря ни щеше да получи втори шанс за живот. Развълнувах се и се притес­них. Побягнах по стълбите и отворих рязко вратата на стаята ѝ. Тя разбра какво ще ѝ кажа в мига, в кой­то видя лицето ми.

– Намерили са сърце, нали?

Случваше се. Мег щеше да бъде оперирана. Операцията ѝ щеше да продължи няколко часа и криеше безброй рискове…

– Всичко ще е наред, мамо – увери ме дъщеря ми, макар да не беше правилно тя да утешава мен.

Мег прекара четири часа в операционната, кои­то ми се сториха като четири дни. Със Стив седяхме в столовата на болницата, в която идваха и си оти-ваха най-различни хора, и не отделяхме поглед от пейджъра, който ни дадоха, за да ни уведомят, кога­то всичко приключи.

– Сигурно е странно – казва репортерът сега.

Мег млъква за първи път от началото на интер­вюто, за да помисли, и слага ръка на покритите си с белези гърди под суитшърта. Сърцето ми се свива. Тя преживя прекалено много.

– Да, малко – признава дъщеря ми. – Но без това сърце щях да умра. По-добре да се чувствам малко странно, отколкото да съм мъртва. – Тя се ухилва, но от изражението на репортера ми става ясно, че не знае дали да се засмее. Необходимо е време, за да се свикне с черния ѝ хумор.

– Ами… уха, да, точно – отвръща репортерът, след което се намръщва срещу бележника си в търсене на следващия въпрос. – Какво би искала да кажеш на хората, които ще прочетат тази статия? – Химикалката му увисва над страницата.

– Да се запишат в „Регистъра на донорите“ – отговаря, без да се замисли Мег.

Преди дъщеря ми да се разболее, дори не зна­ех, че съществува такъв. Сега всички сме записани в него – Стив, аз, приятелите ни, нейните приятели. Черният ни дроб и бъбреците ни няма да ни бъдат от никаква полза, след като умрем, но могат да спасят нечий живот.

Репортерът е към края на интервюто си.

– Искаш ли да кажеш нещо на семейството на донора си?

Не спирам да мисля за човека, чието сърце бие в гърдите на Мег. Какво ли щеше да стане, ако не се беше записал в регистъра?

– Благодаря ви – казва дъщеря ми и очите ѝ се пълнят със сълзи. Прегръщам я с една ръка и я при­тискам до себе си. Нямаме представа откъде е до­шло сърцето ѝ. Знаем само, че е било на здрав мъж, починал в автомобилна катастрофа. Това е всичко. Не ни е известно на колко години е бил, къде е жи­вял или какво е било семейството му. Предполагам, че няма значение. Важното е, че преди да умре, е отбелязал в нужната кутийка, че ще се радва някой да получи органите му. Всеки ден благодаря на не­вероятния си късмет за това.