„Долината на тамплиерите“ е най-новият изумителен приключенски трилър от автора на „Мечът на тамплиерите“ и „Изгубеният град на тамплиерите“. Джон Холидей се завръща за ново спиращо дъха приключение!
Враг или приятел?! Ще разбереш, ако останеш жив!
Бившият рейнджър от армията на САЩ Джон Холидей и приятелят му Еди се отправят към Куба, за да търсят мистериозно изчезналия брат на Еди. Там се натъкват на ужасяващ план, замислен от кубинската ложа на тамплиерите, която е набирала сили през последните петстотин години. Докато конспирацията все повече затяга желязната си хватка около корумпирания режим на умиращия Кастро, Холидей трябва да открие брата на Еди, преди да е станало твърде късно… и преди ужасяващата тайна на Долината на смъртта да стане известна на целия свят.
ОТКЪС
ПЪРВА ЧАСТ
Обратно броене
1.
Стая 212, сенатска сграда „Харт“,
Вашингтон, окръг Колумбия.
Комитет по разследването на военизираните корпорации, частните армии и частните полицейски сили, както на континенталната територия на САЩ, така и извън нея, с председател сенатор Фултън Дж. Абърнати, Демократична партия, Уисконсин
20 февруари 2012 г.
Стая 212 в сенатската сграда „Харт“ представляваше струващо милиони долари помещение за разпит на хора, вариращи от изпълнителните директори на „Енрон“ до потенциалните кандидати за високи постове в правителството. Имаше една-единствена масивна стена от мрамор зад сенаторския подиум, която се простираше покрай три паравана от екзотично дърво, в които бяха прорязани отвори за пресата, все едно тук се играеше някаква политическа бейзболна игра; самотната дълга маса беше разположена пред сенаторите върху покрития с мокет под, а зад нея също имаше място за около двеста наблюдатели. Зад сенаторския подиум имаше достатъчно пространство за фотожурналистите да коленичат или да клякат, грамаден надпис „СЕНАТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“ се виждаше на мраморната стена, под него подходящо беше разположена летяща врата, позволяваща на телевизионните камери да запечатват реакцията на зрителите.
Двамата мъже и няколкото им адвокати, които бяха под обстрел в този ден, бяха генерал-майор Атууд Суон, президент на корпорация „Специални части „Блакхоук“, и неговият заместник полковник Пол Аксуърти. Суон беше облечен в униформата на корпуса на морската пехота на САЩ, а върху гърдите му сияеха медали както от виетнамската, така и от иракските войни, а така също и от Афганистан. Суон беше едър мъж с четвъртито лице, а късата му, по войнишки подстригана коса преливаше от русо към побеляло. Аксуърти носеше бойната униформа на „Блакхоук“, или накратко БУБ, която се състоеше от зелена куртка и зелени панталони, пъхнати в излъскани до блясък войнишки боти, яркосин шал, завързан на шията, и тъмнозелена барета, украсена с черна птица върху златен фон, което представляваше логото на „Блакхоук“. Баретата беше промушена под левия пагон на куртката. Върху двете му рамене имаше идентични емблеми в златно и черно. Петимата адвокати на двамата мъже бяха облечени като типични адвокати.
Сенатор Фултън Дж. Абърнати, председател на комисията, носеше прашен костюм, излязъл от мода преди двайсет години, шантава вратовръзка, която нямаше да изглежда неуместно върху корицата на албума на „Бийтълс“ „Сержант Пепър“, и имаше лице като сбръчкана ябълка. Очите му бяха ясносини и изключително внимателни зад яркозелените полурамки на бифокалните му очила. Строгият разпит продължаваше вече два часа, но Абърнати все още беше в страхотна форма, а пък Суон не беше потрепнал нито веднъж.
ФА: Генерал Суон, каква е годишната ви заплата в „Блакхоук“?
АС: Беше ми съобщено, че няма да има въпроси от лично естество.
ФА: Ами, в такъв случай ви казвам точно обратното и понеже аз командвам тук, отговорете на въпроса ми!
АС: Един милион седемстотин и осемдесет и пет хиляди, плюс премиалните.
ФА: Какви премии?
АС: Премии за успешно изпълнени мисии.
ФА: Като например?
АС: Катрина, например.
ФА: Катрина като урагана ли?
АС: Да.
ФА: Каква, моля ви се, беше мисията ви там?
АС: Бяхме наети като допълнителна помощ на местните сили за поддържане на реда.
ФА: А какво ще кажете за мисията ви в Салвадор?
АС: Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.
ФА: Бяхте ли наети, или не от правителството на Салвадор да „преселите“ няколко села заедно с жителите им във вътрешността на страната за нуждите на една голяма златодобивна компания, притежание на същия човек, който контролира многонационалната корпорация, известна като „Палас Груп“, а тя от своя страна е собственик както на „Блакхоук Секюрити“, така и на специални части „Блакхоук“, някоя си Кейт Синклер, майка на покойния сенатор Уилиям Пиърс Синклер, който наскоро се самоуби?
АС: Господин сенатор, това е един много завързан въпрос.
ФА: Ще се опитам да внимавам, докато му отговаряте. Салвадор, в частност селата Сан Диего де Трипикано и Кускатлеон, които според моята информация вече не съществуват. Всъщност единственото, което е останало от двете населени места, са изгорели руини и няколко овъглени кости. Как успяхте да постигнете това, господин генерал, и какви премии ви бяха изплатени за клането на двеста и трийсет мъже, жени и деца?
АС: Боя се, че мисията в Салвадор е въпрос на националната сигурност, господин сенатор.
ФА: Въпрос на националната сигурност на Салвадор ли? Питайте ме дали давам пукната пара за националната сигурност на Салвадор.
Пауза.
АС: Адвокатите ми ме посъветваха да се възползвам от Петата поправка.
ФА: Сигурен съм, че така са ви посъветвали. Още един въпрос, преди да направим почивка за обяд, генерал Суон. Наемали ли са ви от щатска правителствена агенция да нахлуете на територията на независима държава?
АС: Адвокатите ми ме посъветваха…
ФА: Вече имаме представа какво ви съветват… господин генерал. Нека направим почивка за обяд.
На четири мили от Кайо Ларго, Куба
Фаза на луната: Новолуние
21 април 2012 г.
Беше полунощ и валеше дъжд. Четирите древни, ръждясали рибарски траулера се влачеха недалеч от бреговата ивица покрай дългия архипелаг от рифове и острови, простиращи се по карибското крайбрежие на Куба. Повечето от островите бяха необитаеми ивици от пясък и корали, заети от по няколко обрулени от вятъра палми, но все пак няколко бяха превърнати в риболовни курорти, целящи да примамят туристите. Беше краят на сезона и дори курортите бяха почти напълно опустели. Ако някой се ослушваше тази нощ, навярно би приел, че моторният шум идва откъм флотилията от ловящи омари и скариди лодки, които лъкатушеха покрай пясъчните плажове на Бая дел Педро пт на юг и в момента се насочваха към някой от риболовните центрове като Матансас или Сиенфуегос.
В дванайсет и десет двигателят на едната от четирите стари лодки в групата се закашля и умря, а останалите три спряха моторите си, за да видят с какво биха могли да помогнат. Някакъв умник в централното управление беше решил да нарече едната от лодките „Бая“, а друга – „Кочинос“ – получаваше се „Заливът на прасетата“, – но под ръждата, мръсотията и купищата празни мрежи, които висяха от дерик-крана и мачтата, беше малко вероятно някой да го забележи в тъмна, дъждовна нощ на четири мили навътре в морето. Дори някой кубински радар да беше в достатъчно добро работно състояние, за да функционира през тази нощ, четирите лодки бяха дървени и толкова ниско над водата, че на практика най-вероятно бяха невидими.
Веднага щом двигателите спряха, екипажите преминаха към действие. Вместо скариди и омари траулерите носеха десет огромни торби с размери метър и половина на два, всяка от които съдържаше седемметрова надуваема лодка „Зодиак“, а друг набор от чували приютяваше приглушените им електромотори, които едва ли бяха нужни тази нощ, тъй като приливът устремно напредваше към сушата. Всеки един от траулерите също така возеше на борда си трийсет мъже, всичките напълно екипирани с непромокаеми торби за оръжие и безмехурчести апарати за възвратно дишане „Лар Ви Дрегер“, подходящи за малки дълбочини и топли крайбрежни води, и с деветдесет минути полезно дихателно време. След двайсет минути лодките и всичките сто и двайсет мъже бяха разтоварени от траулерите, след което десантът се насочи към една джипиес точка, намираща се между два необитаеми рифа на шестнайсет мили североизточно от Кайо Ларго. Четирите траулера продължиха пътуването си, а лодките поеха курс, който бавно се променяше на североизток в посока на следващата им целева точка, разположена на южния връх на остров Малък Кайман.
Деветдесет минути по-късно зодиаците стигнаха дълбочина от двайсет метра. Отряд четиристотин и осем дебаркира на скалистия изоставен плаж на трийсет километра от град Тринидад. Бойците свалиха дихателните си апарати и ги прибраха във водоустойчивите раници, където държаха камуфлажното си облекло. Водонепромокаемите торби с оръжията бяха разпечатани и всички мъже се въоръжиха според ролята си в мисията. В три и петнайсет сутринта групата подбрани бойци от специалното лодъчно звено на специални части „Блакхоук“ напусна на бегом плажа и след още един час се скри в дълбоката джунгла, която покриваше склоновете на планинския масив Ескамбрай. Бяха третото подобно подразделение, което успешно дебаркираше на пустите плажове на провинция Спиритус Санкти, а през следващите шест седмици щяха да пристигнат още три. Операция „Куба либре“ напредваше с пълна скорост.
2.
Престоят на Холидей във военновъздушната база „Рамщайн“ продължи много по-дълго, отколкото му се искаше. Както Коледа, така и Нова година дойдоха и отминаха, когато най-сетне ги освободиха двамата с Еди. Кубинецът беше поддържал нередовна връзка със застаряващите си родители, но все още нямаше новини за изчезналия Доминго, по-големия му брат, или поне нямаше нищо, което майка му и баща му биха искали да споделят със слушателите от подслушвателната станция малко пт на юг от Хавана.
В началото на пролетта раната на Холидей все още заздравяваше, а очуканият му череп не му даваше възможност да кара кола. Еди от своя страна никога не беше сядал зад волана на автомобил, така че двамата приятели взеха високоскоростния междуградски експрес от Манхайм до Амстердам, след което се настаниха в хотел „Рьомер“ на Висерщраат. Снежните преспи се топяха, ледът в каналите се пукаше, а по дърветата се появяваха първите листа.
– Трябва да се видя с един човек по работа – загадъчно обяви Холидей, след като се настаниха. – Ще се върна след час. Поръчай нещо за ядене от румсървиса.
– Мисля, че по-скоро ще си поспя – отвърна Еди. – Ще сънувам плажовете близо до дома ми в Аламар.
– Аламар ли?
– Най-големият подарък от Фидел за хората в Хавана.
– Какво представлява?
– Гето, построено с руски бетон – усмихна се кубинецът. – Но е много близо до морето.
