Тази книга се явява по спешност тъкмо сега, когато разговорът изглежда потрошен и невъзможен. Явява се, за да ни покаже, че все пак е бил възможен и още е. (Е ли?)
Разговорът като размишление, разговорът като разминиране на минните полета между нас, разговорът като размяна на даровете на мисълта, разговорът като разум в един свят, български и небългарски, сякаш забравил Просвещението, ако изобщо го е живял.
Дълбаещи диалози, които Ивайло (Noisy) Цветков смело води, за да достигнем някаква твърд, здраво място или да се убедим, че такова няма, без това узнаване да ни доведе до отчаяние.
Георги Господинов
ПЪРВАТА КНИГА НА ИВАЙЛО [NOISY] ЦВЕТКОВ Е
ПОД ФОРМАТА НА „ДИАЛОЗИ“
„Диалози“ е първата книга на журналиста и културен антрополог Ивайло [Noisy] Цветков. Съдържа 27 разговора между личности с безспорни способности да анализират миналото, да интерпретират настоящето и да предлагат идеи за бъдещето. Във фокуса са политиката, културата, историята, обществения живот – под формата на диалози. Те са ситуирани в българския и световен контекст – основно в последните 5 години, но и отвъд тях. Някои от текстовете в книгата се появяват за първи път в електронното издание Offnews, а други са подготвени специално за нея. Избраните диалози са с непреходна стойност и освен рефлексии към съвременните дискурси – предлагат и надвремеви смислови послания.
„Диалози“ съдържа и фотографии на участниците от Яна Лозева.
Изданието срещна своите читатели на 49. Софийски международен панаир на книгата в НДК.
Премиерата се очаква в началото на 2023 година.
***
Лицето от корицата на това специално издание, Ивайло [Noisy] Цветков, (а.к.а. „Ред.“), е един от идеолозите в адаптирането на културния код на западната модерност в България. Създаденото от него и кръг съмишленици списание „егоист“ (1996 – 2003) натиска най-горното копче в асансьора на прехода от социализъм към демокрация. Качилите се личности на засядащия асансьор се озовават в rooftop bar-а на нова България, където, на ръба на XXI в., да могат да помечтаят за много от качествата и активите на съвременния ни живот. С ясната сметка, че те ще са по-малко от провалите и пасивите, но и че ще остане възможността за споделяне на здравословна ирония, добри идеи и умерен оптимизъм.
Иронията, идеите и оптимизмът бяха ярко проявявани и в следващите проекти, в които Noisy участваше като основен двигател – сп. „Playboy“ и сп. „Maxim“, Списанието на Mtel, „Една седмица в София“, „Денис и приятели“ по БНТ 1, „Дискурси“ по телевизия Европа. Техният общ мотив е вярата на Noisy, че „Буди себе си“ е по-важно от „Бъди себе си“.
„Диалози“ е първата книга на Noisy. В нея той не е питащият журналист, а културният антрополог, който участва в равностойни диспути. „Диалози“ предлага размяна на мнения по ключови за живота ни въпроси. Диалози, които съдържат прозрения и пророчества, хумор и сатира, предложения, позиции и възгледи от достатъчно представителна извадка на най-умните българи: Алек Попов, Александър Кьосев, Андрей Райчев, Бойко Василев, Галин Стоев, Георги Господинов, Георги Каприев, Георги Лозанов, Георги Тенев, Денис Ризов, Димитър Стоянович, Иван Кръстев, Иван Ланджев, Ицо Хазарта, Камен Донев, Коста Костов, Любослава Русева, Милко Лазаров, Нели Огнянова, Стоян Радев, Теди Москов, Теодор Ушев, Теодора Димова, Тони Николов, Харалан Александров, Явор Гърдев. И то в хода на най-променливите години през този век.
Политическият рефлекс, измеренията на българското, опозицията колективистично-индивидуално, паметта, формите на демократизъм и деспотизъм, функциите на изкуството, свободата, затворите на ума и битието, луксът да философстваш, модерното и предмодерното, осъзнатото усилие да бъдеш будител. Всичко това присъства в тези диалози, които от първия до последния се надяват на едно и също. А именно – в тях да присъства и трети субект – този на нас, читателите. Приятно съучастие!
Даниел Ненчев,
редактор и съставител
Из „ЗА УМНОСТТА, ПРОВАЛЕНАТА БЪЛГАРСКА
МОДЕРНОСТ И „СЪВЕТИЗМА“
Даниел Ненчев интервюира Ивайло [Noisy] Цветков, 21 юни 2022
Какъв е смисълът на това да си умен в свят като този?
Нищо му няма на този свят – ако го сравним със световете на моите покойни философски учители, подредени като велики призраци зад мен, и които са се борили с много по-лоши светове. Мислиш ли, че е било по-лесно през елинистическата епоха на стоиците, или пък на Тома Аквински през XIII в. с неговия „томизъм“, в разпарчетосана, преднационална, средновековна Европа, особено пък когато отива да учи при Албертус Магнус в Париж? Ние наистина не си даваме сметка, че – поне до момента – живяхме в най-добрия от всички възможни светове, в уж поумнялата Европа на късния ХХ век. А що се отнася конкретно до твоя въпрос – аз не знам как да НЕ бъда умен, каквото и да ни сервира историята и конюнктурата напоследък. И тук не „мастурбирам“ философски, а ценя безкрайно българските времена, в които живеем. Колкото и да се нервирам от възцареното първо ниво благодарение на дигиталната революция.
Ще стигнем и до дигиталното и забавните му аспекти. Твоите диалози са част от специфичен дискурс. Упражнения по умност глупавия свят на, както ги наричаш, „когнитивно предизвиканите“.
Защо упражнения, то си е истинска умност, плюс вечната културна разправия защо нямаме достатъчно „nous“. В цялата история на мисловността най-различни умове са се терзали защо не управляват и защо не ги „слушат“.
Защо е добре диалозите да бъдат в настоящата книга?
Всичко тук се дължи на сляпата ми вяра, че във всяка, да я наречем, миниепоха, и по-специално последното десетилетие в България, има все пак изключителни мислители. Да, от гледна точка на „когнитивно опростените“ всичко това наистина са сякаш упражнения по умност, но не – те са упражнения по адекватност на епохата. И най-вече упражнения по Смисъл, с главна буква. Надявам се и след 10 – 20 години мойте „песни“ все да се четат. (Смях.)
Какво научи от тези диалози с едни от най-способните мислители около нас?
Че жанрът „интервю“, при който сме задължени да се смиряваме като его пред интервюирания, може да прекрачи в нещо, което сполучливо нарекох „Диалози“, с необходимото намигване към моя учител Платон. Както блестящо напомни моят приятел Георги Господинов, преди всичко имаме нужда от диалог със себе си. Мисля, че тази книга в някакъв метасмисъл го постига. Тя е хем диалог със събеседника, хем диалог и със своите вътрешни „демони“. Надявам се и читателят да преоткрие себе си във всичко това. Или поне да си сложи тази книга на масичката в хола, за да го помислят за умен. (Смях.)
Контекстът, в който говорим в момента, е войната на Русия срещу Украйна и несигурната политическа ситуация. Какво усещаш в този момент?
Аз не си съдирам ризата, когато видя „опити за платени опити“ да бъдем отдалечени от единствения спасителен днешен избор – ЕС и НАТО. Напротив. Мисля, че това не е възможно дори. Опитвам се да бъда благ, за да не горещя допълнително когнитивно предизвиканите прослойки, които – основно поради обикновено невежество, носталгия или подвеждане в соцмрежите – крещят за завой в цивилизационния ни избор. А той е напълно ясен: вероятно над милион българи работят постоянно в ЕС, включително сезонни работници. Те може масово
да не са непременно образовани политически, но съвсем ясно разбират своя интерес – особено в онези отдавна гетоизирани ромски общности в провинцията, които се издържат от пращаните всеки месец пари. Познавам такива хора в Ловешко например и те много точно си правят сметката – въобще не ги интересуват идиотите, които сменят средното ни зелено в знамето със синьо. Да кажа и още нещо: част от когнитивно предизвиканите се противят на въвеждането на еврото, но много добре знаят, че това по договор е неизбежно. Ерго, да внимаваме за постигнатото и да не го разрушаваме.
Добре, но новата „Берлинска стена“ днес разделя хората, които успяват да се информират, и онези, които успяват да се заблуждават. С какво се разрушава тази стена? Лесният отговор е „чрез образование“. Но виждаме и образовани хора в капана на дезинформациите, лъжите, пропагандата. Капан, в който дори сиренце няма.
Няма нова Берлинска стена, има културологичен разлом, според който част от хората не схващат, че вече няма „братушки“ – да не говорим, че де факто и никога не е имало. Бързам да се поклоня на руските имперски воини за Освобождението, да не би да бъда обявен за неблагодарен, но от там нататък почти всичко лошо, което ни се е случвало като нация, е свързано с руския империум. А пък ако средният наш русофил разбере какво мислят руснаците за нас (когато мислят за нас изобщо, което е рядко), ще му изстинат мъничките топчици. Между другото, аз ползвам около седем и нещо езика, включително руски – и чета, за разлика от омагьосаните или платените от въпросния руския империум.
Защо за теб е толкова важно политическото самоопределение?
Има две школи тук. Или се интересуваш и помагаш, или се затваряш в себе си. Има и трето и много важно – можеш да правиш бизнес чрез властта. Никога не ме е занимавало. Има и четвърти, мой начин – цял живот, без никаква патетика, се опитвам да бъда будител. С необходимия кинизъм, разбира се, но и с още по-необходимия морален прецепт.
Защо ангелът на мира е по-слаб от демона на войната?
Защото, първо, има исторически атавистичен нагон към войната, особено в определени общества, и второ, защото Европа, без войни за 77 години (ако не броим югославските) просто „заспа“, мислейки си, че това никога няма да се повтори. Има и трето, и най-важно: всяка война отваря възможности за изумителен, милиарден бизнес. Можем само да се помолим на Бог да не стига до нас.
Какво би казал на тези, които не гласуват?
Нищо. Това си остава интимно преживяване. Разбира се, негласуването обикновено преразбърква тестето карти, но по моему никой не бива да се меси в този така важен личен избор. Негласуването е също толкова валиден избор, колкото и гласуването. А защо вече към 60% не гласуват? Този въпрос не е към мен, а към политиците – и повдига по-големия въпрос за липсата на лидерство, което да „подпали“ масово душите.
Защо в пандемията цивилизационни достижения, като науката, достъпа до чисти факти и способността за грижа към другия, отстъпиха пред масовия Дънинг-Крюгер ефект?
Заради „дигиталния“ залез на авторството и експертността, много е просто. Този дискурс по принцип е безкраен, но да опитаме накратко така: дигиталното, вече неизбежно, утвърждава нещо, което наричам „културата на лесното“. Поради крайната си достъпност (имаш компютър в ръка) торпилира и дори отменя усилието за себенадграждане – и съвсем лесничко подменя фактите с лични мнения. Т.е. подменя самата просвещенска, че и антична идея за въпросното себенадграждане. Но няма смисъл да се противим културологично – то е сякаш да се сърдим, че вали дъжд. Ерго, да се опитаме да „впримчим“ дигиталната революция и новите възможности, които създава, за да просвещаваме. Това е част от моята лична мисия, моят raison d’etre. Ако се откажа от нея, трябва да се откажа и от самия живот.
Кои са проявленията на българската модерност, които цениш?
Българската модерност се измъчва, основно в селска среда (извън големите градове никой не е и чувал за нея), и тя не направи нищо, с което да „зариби“ повече хора, да се заяви пред тях. В случая залязва само едно наистина важно нещо – вниманието към детайла. Това е пак поради Четвъртата индустриална революция – времето се „забързва“, attention span-ът намалява
драматично и стигаме до онова „проклятие“ на Едмънд Бърк – anything goes. Т.е. в бързия информационен overload, или въртоп, може всичко, защото времето за преценка е сведено до секунди. Ерго, първото ниво доминира. То е „одомашнено“ и от телевизиите, които обемат към 80 процента от всичко медийно. Ерго пак, младите хора отново нямат „официалната“ дума. То пък не е само у нас така, но в страни като Чехия са възприели сякаш обществени механизми, чрез които младите – 25 – 35-годишни – имат излаз и към социокултурното, и към политическото. У нас просто не е така, и това е факт, който възпира общото развитие. Макс Вебер дори го предвиди – ще дойде време, когато и плебсът, а не само сенатът и консулите ще има думата. (Смях.)
Защо социалните мрежи никога няма да бъдат медии? Така, както щедро и лекомислено ги назоваваме…
Много просто: защото експертизата потъва, когато всички са се качили „на сцената“. Т.е. вече всичко е медия, всички са писатели, журналисти, комици и т.н. А истинските автори и експерти са като попаднали в тълпа, чийто екзистенциален вик е „ти ли ше ми кажеш, бе, аз сам си знам“.
