Разтърсващ роман от американската журналистка и писателка Дженифър Стайл излиза от ИК „Сиела” този месец. Вдъхновена от истинските преживявания на авторката и в последствие вдъхновила филмовата компания The Mark Gordon Company за създаването на сериал с Ан Хатауей в главната роля, „Жената на посланика” е истинско бижу, което примамва читателите да обръщат нетърпеливо страниците.
Реалността и фикцията в тази книга са в хармонично съжителство. Животът на Дженифър Стайл служи за основа за преживяванията на Миранда – омъжената за британския посланик в измислената държава Мазрук художничка. Миранда харесва Изтока и е отдадена на любовта към съпруга си и чудесната им дъщеричка. Животът им изглежда безоблачен до момента, в който местни терористи отвличат младата жена. Откъсната от любимите си хора, в ужасяващия плен на непознати, Миранда все пак успява да намери мъничка утеха – на грижите ѝ е поверено отвлечено момченце, към което тя се привързва силно. Какво стои зад покушението на художничката и на детето? Ще успее ли чужденката да съхрани брака си въпреки тайните от миналото, които са на път да го съсипят? „Жената на посланика” завладява с динамика и напрежение и в същото време покорява със силата на майчината любов, бликаща от всяка страница.
Дженифър Стайл познава добре Средния Изток. Първата ѝ книга е мемоар за работата ѝ като журналист в The Yemen Observer. След няколко години в Йемен се премества със съпруга си дипломат и дъщеря им в Боливия. Също като героинята си е била отвлечена от терористи, но за щастие се спасява невредима. Богатият личен и професионален живот на Стайл дава силен тласък на писателската ѝ кариера, а читателите виждат с болезнена яснота паралелите между несъществуващата държава Мазрук и азиатските им прототипи. Книга, която изненадва и завладява!
Откъс от „Жената на посланика” от Дженифър Стайл
9 август 2010 г.
Миранда
Миранда наблюдаваше как лявата ѝ ръка се движи по скицника, сякаш се колебае за посоката. Изви се нагоре, оставяйки черна пътека по грапавата бяла хартия. След това надясно, отново надолу. Рамка. Моливът се вдигна за момент от страницата и увисна във въздуха, докато очите ѝ се насочиха към прозореца. За тези няколко секунди, през които си бе наливала кафе, зората бе пристигнала рязко в Мазрук и небето се бе преобразило от черно в златно. Градината им вече бе позлатена, обширната ѝ морава блещукаше от капките на последния нощен дъжд, цветята в спретнатите лехи бяха отпуснали тела и обърнали глави към слънцето. По периферията имаше шествие от криви дървета, облегнати като уморени стражи на железните шипове на портите. Бугенвилиите пълзяха по стените и промушваха цветовете си през решетките, отказвайки да бъдат задържани в едно пространство. През тревата, в далечния край на моравата, се виждаше все още пустият басейн с гладката си вода, необезпокоявана от сутрешните плувци. Небето, както винаги в този час, бе спокойно, безоблачно синьо.
Гледката на Миранда към този рай, към този оазис в тази пустинна страна, бе разделена на осем почти равни части от решетка от ковано желязо. Боядисаните в бяло пръчки оформяха подобна на дантела завеса на прозореца. Богато украсените метални заврънкулки се мъчеха да прикрият тяхната утилитарна функция, но безуспешно.
Ръката ѝ отново се зае за работа. Железните решетки се извиха по листа, но като че ли гледани от външната страна. Зад тях не се виждаше градината, а момиче. Жена, подложена на вивисекция – главата ѝ бе очертана тук, сърцето – тук. Тук – ръката ѝ, а тук – устата. Когато рисуваше, Миранда често се чувстваше като възрастен човек, който си играе с дъска куиджа и се чуди до каква степен подсъзнанието му контролира движенията на стрелката. Едновременно създател и проводник, тя рядко можеше да предскаже какво ще се появи на листа.
Беше така погълната от парченцата на своя пъзел, че отначало не чу алармата. От колко време звънеше? Все още не бе докоснала чашата с кафе на масата пред себе си, нито бе направила чай за Фин. Изтича, както си бе боса, по коридора до спалнята им и натисна алармата на часовника на нощното шкафче на Фин. Защо я бяха включили? Те имаха дете. Не се нуждаеха от аларма. И тогава си спомни: полицаите. Полицаите все още бяха тук. Което означаваше, че трябва да се облече за закуска.
Спря до леглото, ослуша се. Нищо. Кресида все още спокойно спеше.
– Скъпи – разтърси тя внимателно Фин за рамото и го целуна по клепачите.
– Буден съм – каза той.
– Ясно е, че не си.
– Буден съм, буден съм – каза той, без да помръдва, без да отваря очи. Фин не беше от ранобудния тип. През седмицата ставаше в шест часа сутринта, за да закуси, преди да тръгне към посолството в седем и половина. Но в събота и неделя можеше да спи и цял ден, ако тя не го събудеше.
– Ще ти донеса чая.
В малката им лична кухня, намираща се между тяхната стая и стаята на Кресида, където обикновено Миранда прекарваше първия час на деня със своя скицник, тя приготви чаша „Ърл Грей“. Фин нямаше да пие от кафето ѝ; правеше го доста силно. Остави чая на страничната масичка до все още неподвижната му глава и се върна в кухнята за собствената си чаша.
В най-добрия случай получаваше един час блажена самота, но днес разполагаше само с двайсет минути, преди да се наложи да навлече някоя лятна рокля. Рядко имаше лукса да продължи да се наслаждава на самотната си сутрин, след като напуснеше относително личното пространство на апартамента на горния етаж. Когато слезеше по мраморното стълбище, тяхната етиопска икономка Негаси вече щеше да е в кухнята, да реже манго, дини и пъпеши, да бели нарове и да прави кафе. Приличащата на птица Деста щеше да чисти баните на долния етаж. И Йонас, и Семере щяха да изскубват плевели от цветните лехи и да се грижат за зеленчуковите градинки. Миранда не вярваше, че напуканата земя на този сух град може да роди нещо, но смокините, марулите, броколите, доматите и ревенът направо избуяваха. Докато с Фин довършеха закуската си с мюсли и плодове, погълнеха и последните глътки кафе или чай и попиеха устните си с платнените салфетки с линии във всички цветове на дъгата, Теру щеше да е дошла в кухнята, бавно щеше да разгръща готварските си книги и да прави списъка за пазаруване.
Въпреки че уединението често ѝ липсваше, Миранда се наслаждаваше на другите предимства, с които разполагаше. Не се налагаше да готви. Не переше. И най-хубавото бе, че не трябваше да излиза от къщи, освен ако самата тя не го поискаше. Можеше да рисува по цял ден. Или да играе с дъщеря си. Или да гледа през прозореца и да си мечтае.
Но днес нямаше повече време за мечтаене. Допи кафето си и се запъти към банята, за да си измие зъбите. Имаше две мивки, две шкафчета, две поставки за четки за зъби. Неговата и Нейната, плюс вана (нейна) и душ (негов). Събуждаше се всяка сутрин и не можеше да повярва, че това е нейният живот. Седна на тоалетната чиния и си помисли: Боже мой, аз живея тук. Дори и след три години все още не можеше да го осмисли. Въпреки че би трябвало, след като сега имаше възможност да избира между седем тоалетни, които да използва. Все още четкайки зъбите си, тръгна по коридора към стаята на дъщеря им. Кресида лежеше по гръб в позата, която Миранда наричаше „предавам се“ – с опънати над главата ръчички, пълничките ѝ колене – леко разтворени. Предпазена от студа на пустинната нощ с фланелена синьо-бяла пижама на каре, тя дишаше дълбоко, малкото ѝ кръгло коремче се надигаше на равномерни интервали под копчетата. Кресида имаше спокоен сън. Беше на четири месеца, когато започна да спи през нощта. Миранда се бе подготвила за години без сън, но не ѝ се наложи. Не бе споделила тази информация с другите майки, защото се чувстваше гузна, че има толкова безпроблемно дете. И не само че Кресида не ѝ създаваше проблеми, но винаги когато се нуждаеше от помощ, имаше на кого да разчита. Напомни си мислено, че никога, никога вече не трябва да си позволява да се оплаква от нещо.
Върна се в банята и изми лицето си с ухаещия на тамян сапун, след което прокара мокри пръсти през заплетените си къдрици, преди Фин най-накрая да се довлече вътре, все още сънлив и с щръкнала коса.
– Следователите, тази сутрин – напомни му тя. – Последен ден!
– Тогава – романтична вечеря само за двама ни? – усмихна се той и я прегърна през кръста.
– Бих искала. Но тази вечер ще идват посланиците от ЕС, не помниш ли?
– Проклети да са!
– Не знам. Някои от тях не са толкова зле.
Фин я обърна с лице към себе си и тя притисна бузата си в меките косъмчета на гърдите му. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.
