Защото в твоите очи“ от Борислав ВъловТой е Ей Бо. Познавате го от театралната сцена и популярни телевизионни сериали като „Братя“, а онлайн персонажите му „Леля ти“ и „Супермам“ разсмиват до сълзи десетки хиляди фенове и го превръщат в едно от най-забавните и разпознаваеми лица в YouTube, Instagram и TikTok.

Вдъхновена от истински събития, „Защото в твоите очи“ е трогателна и смела история, запечатала важно и актуално послание, свързано с войната по пътищата:

Нечия постъпка може да направи така, че някой друг, някъде там, да чувства липса, докато е жив. Този роман обрисува всички онези липси…

Понякога ти е нужен само един човек. Човек, който да види как цветовете вътре в теб бълбукат и извират, творят изкуство, блясък и вихър от емоции. За седемнадесетгодишната Ева този човек е Алберт.

Всичко започва онлайн. Харесване, съобщение, телефонно обаждане, първа среща… целувка. Вглъбена в мечтата си да стане в певица от световен мащаб, Ева не е търсила, нито е изпитвала любовта.

Ала онова честичко пробождане в сърцето ѝ може да значи само едно: тя е безвъзвратно влюбена в Алберт.

И двамата са цветни стихии, които ненавиждат сивото и не се страхуват да се отличават от тълпата. Връзката помежду им е бурна и смела. И въпреки изпитанията на порастването, те знаят, че заедно могат да се изправят срещу всичко.

Дори и срещу съдбата, която нечестно е скрила лицето си под каската на пиян моторист.

Разтърсващ като финалните акорди на песен, в която си излял всяка клетка от съществуването си, „Защото в твоите очи“ е красива симфония, танцуваща в ускорения и трескав ритъм на първата любов.

С въображение, размах и с визия за изкуството като мисия и мечта Ей Бо изплита докосващ разказ за смелостта:

  • да оголиш сърцето си – дори когато това значи да се изправиш лице в лице с болката;
  • да взимаш правилните решения – защото те спасяват животи.

В духа на обичани романтични класики като „Незабравимата разходка“ на Никълъс Спаркс и „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн, „Защото в твоите очи“ е съкровена песен, която остава да звучи дълго след последния куплет.

Из „Защото в твоите очи“ от Борислав Вълов – Ей Бо

„Мисля за теб“

Как разбираш кога е дошъл моментът, когато няма връщане назад?

Вечерта преди да замина за може би най-големия конкурс, на който съм била досега, се чувствах зверски нервна. Чувствах се несигурна, неготова, и въобще всичко, започващо с „НЕ“.

Но според преподавателката ми по пеене, бях готова. И то напълно готова. Дявол да я вземе! Иска ми се да не ѝ вярвах! Но съм свикнала да го правя.

Този конкурс ме плаши от твърде много време. Хем се старая да не го мисля, хем не спирам да мисля за него. И за Алберт. Както и да е. Очаквания. Там е проблемът. Всички разочарования идват именно оттам. От проклетите очаквания. Но как точно да си ги спестя? Как без тях? Как точно да не ми пука и да го давам „easy“? Не ми се струва постижимо. Защо ли? Защото ако ми е спокойно, значи не ми е толкова важно. Ако не си усещам пулса, ако не ми секва дъхът, ако не се сещам… няма какво да очаквам. А, ето, очаквания! Невъзможно е без тях, когато копнееш да постигнеш нещо голямо, нещо велико за себе си. Нещо непреходно, извънредно, разтърсващо. Нещо, което да запомниш, по възможност завинаги.

Опитвах да си подредя багажа. И да си събера мислите. Или да си събера багажа и подредя мислите. Но вместо това, единственото, което правех, е да обикалям нервно в кръг. Имах нужда да поговоря с някого. С преподавателката си? Не съм убедена. Тя е твърде грижовна и дори предложи да ми звънне, но отказах. Тогава с майка ми? Категорично не. Тя ще започне да ме упреква как не съм готова и как сама съм си виновна, не ми е до това.

Всъщност знаех точно с кого. Но първо се чух с Мартина. Нея винаги искам да чуя. Тя намери точните думи, грам не ме учуди. Преди да затворим, ѝ обещах, че утре ще я държа в течение.

Алберт. Да, той е този някой. Той е точният човек, на когото искам да се обадя. Вглеждах се в екрана на телефона и не предприемах нищо. Взирах се в името му и за пореден път тази седмица мозъкът ми прегряваше. Така нареченият „червен флаг“, мразя го! Заставаше пред погледа ми и го замъгляваше. Бам – съмнения! Бам – още съмнения! Бам – още колко? Уж било нормално, когато се появи нов кадър в живота ти. От онези кадри, които обективът копнее да улови. Явно Алберт е нещо такова. Трудно ми бе да мисля трезво. Ако да хлътна, означаваше да съм пияна, сега шаря с палец над дисплея и се питам как да изтрезнея? Що за ребус? Ето какъв – все още не сме се чували по телефона. Нито веднъж. Пишем си всеки ден. Понякога с часове. Но така и не склонихме да си звъннем досега. Той е внимателен, а аз не добивам смелост. И от дума на дума, всъщност не сме изрекли нищо. Пръстите ни летят по клавиатурата, но мълчим. И това ме плаши.

За хиляден път тази седмица, у мен се прокрадва съвсем неканената мисъл – АКО Е ФАЛШИВ ПРОФИЛ? Не, не е. Откъде знаеш? Не знам, но… И някъде тук мозъкът ми започва да прегаря. Цунамито от мисли се излива на вълни, които засилват, не утихват. Вълните ми носят едно и също. А аз се боря да изплувам.

И така, да обобщим, не съм го виждала на живо, не съм го чувала, всичко се свежда до безкрайни чатове. Достатъчно доказателство за идентичност ли е това? Един виртуален свят, в който се намирам. Мамка му, шибана виртуална реалност! Дали е реалност? Ако не е, трябва да кажа шибана виртуална нереалност! Откога псувам? Може би откакто ми хрумна, че е наивно да вярваш на някого от разстояние. И то никому неизвестно разстояние. Разстояние без граници, неясно, размито във време и пространство. Не е като да не са ми говорили, да не съм слушала истории, от които тръпки ме побиват, да не са ми натяквали упорито, че да запомня. А днес стоя и всичко съм забравила.

Не бива да се доверяваш на непознати онлайн. Алберт непознат ли е? Оттук следва контра въпросът – А познат ли е? Познаваме ли се всъщност? Ако да, доколко? Реален ли е? Нереално е колко объркана се усещах.

Не съм фен на запознанствата по интернет, но Алберт живее на десетки километри. Или поне така казва. Т.е. има шанс да лъже. И ако… ако лъже за това, живее в съседния блок и ме преследва? Може да е някой изкусен извратеняк и дори може да ме гледа през прозореца, докато спя на отворени завеси. В съседния блок. В шибания съседен блок. С потни длани отместих завесите. На втория етаж свети, но май виждам възрастна жена. Леко ме напуши смях. На четвъртия етаж почти всичко свети, на петия също. Не виждам хора. И не би трябвало, той сигурно ме наблюдава скришом, на тъмно, зад щори, колко съм глупава! Застанала съм в узявима позиция, съвсем видима, на прицел, мишена. Може и да ме снима в този момент. С тъпа гримаса и като попарена, се дръпнах от стъклото. Съседния блок! Толкова близо, а уж далеч… Колко да съм безмозъчна? Хвана ме яд на мене си. Ударих с юмрук в стената. А може и да е откраднал нечия самоличност и да публикува чужди снимки. Снимките в профила му не са толкова много. Няма видеа, няма сторита. Нищо, което да доказва, че човекът е точно този, за когото се представя. Дори профилната му снимка, как не я бях забелязала? Совалка в тъмното, през нощта, която излита към Космоса и оставя огнена диря след себе си. Как не ми е направило впечатление?! Той не е реален. Осъзнай се, Ева, НЕ Е РЕАЛЕН, АЛБЕРТ НЕ Е РЕАЛЕН! – изпърженият ми мозък ме надвиква. Задръж, нека проверим първо! – намеси се отникъде вътрешният ми глас. Но паник бутонът ми се активира, сграбчих телефона и набрах номера му. Даже не успях да си реагирам. Какво правя??? – паникьосаната вече Ева надделя и затворих със светкавичен замах. Трябва да е видял, че му звъня! О, не. Дано не му е излязло нищо на екрана.

Две минути по-късно Алберт вече ми звънеше. Ето!

Не бъди такава паника, по дяволите!

Цъкнах зелената слушалка.

Щом чух гласа му, някак разбрах, че е той. И всичко си дойде на мястото. Мозъкът ми може да е развял червен флаг, но сърцето ми дишаше спокойно.

***

Разговорът от снощи с Алберт не ме пускаше. Успя да ме увери, че съм способна да се справя, че няма да се огъна, че конкурсът може да е лавина, но аз карам прекалено добре сноуборд. Перифразирано. Тоест, подготвена съм, колкото и да ме е страх от провал.

Това момче ми носи спокойствие. Не знам как да ви го обясня. На себе си не знам как. Тембърът му е топъл и е способен да постигне две крайно изключващи се събития в човешкото тяло – да ускори пулса ми до прединфарктно състояние, но и да го уравновеси, защото някак знам, че всичко е под контрол. Изумително е как се случва. Това ли е да си влюбен?

Като влязох в огромната зала, напрежението пак ме хвана за гърлото. Като че ли разговорите с Алберт и Мартина се изпариха. Чувствах се сама и изгубена, независимо че бях с вокалния си педагог. Ох, защо понякога е толкова трудно да прескочиш себе си? Не искам лавината да ме погълне, трябва да се закрепя върху сноуборда.

Километрични опашки при масата за регистрация. За бога, аз даже не виждах къде е?! Предполагах, че е там, заради посоката, в която всички бяха застанали. Като в живота – някои неща ги разбираш интуитивно. Но това означаваше само едно – наплив и безмилостна конкуренция… още една лавина, която заплашваше да ме погълне. Още една причина, заради която бях косъм да се обърна и да си тръгна, като някоя пълна глупачка. За съжаление не съм от хората, които се мотивират от наличие на конкуренти. Аз се сдухвам. Прекрасно, в мой минус е.

Преподавателката ми по пеене възкликна:

– Ева, погледни сцената…

Мътните ме взели! Грамадна е! Аз да не съм на Евровизия? Не помня да съм пяла на такова място. Преброих поне 40 про жектора. Имаше сигурно 20 колони вляво, вдясно, висящи отгоре, периферни, 8 контролни отпред и още не знам колко криещи се в дъното на сцената. Залата може би побираше няколкостотин човека публика. Пълен абсурд да се овладея. Това е Космос, за който аз не притежавам скафандър.

– Давай да си ходим!  – измърморих на жената, която ме учи да пея.

– Дишааааай!  – уверително подходи тя и ме докосна майчински по рамото.

Писах на Мартина, че е още по-гигантско, отколкото си представях. Тя ми отговори: Предстои ти скок, а не стъпка!. Обичам я!

Техническата ми репетиция мина спънато. Чувствах се адски некадърна. Къде съм тръгнала? Звукът се блъскаше из цялата сцена, нали ви казах, че е нещо гига-мега-хипер-чудовищно-огромно и нито чувах адекватно гласа си, нито всичките 120 колони, нито микрофона, нито мислите си. Като че бях забравила да пея. Учителката ми по пеене се опита да бъде полезна, но уви. Чудеше се, милата, какво ми става? Пробва се и като любезен съветник, но без успех, разсъжденията ѝ не достигаха до моя милост. Бях блокирала. Обичам и нея, наистина е искрено грижовна, а и съзнавам, че разчита на мен. И аз не знаех какво ми е и защо е това нечовешко вълнение. Алберт!

Отворих един от всичките ни чатове.

Усмихнах се. Но и се стреснах от вокалната ми педагожка, чиято ръка се озова на лявото ми рамо.

– Успокои ли се вече?

– Мисля, че да. Освен, че ми изкара акъла току-що.

– Имаш ли нещо да ми кажеш?

– Не мисля?

– Първа любов! Алелуя! После ще ми разказваш. Сега си изпей песента, както знаем, че можеш!

 – Ама какво, каква първа любов?! – използвах номера с „примигването“.

– Ще се лъжем ли сега? – намигна ми тя.

 Прегърна ме. Сгуших се. Най-сетне почувствах реалната нужда от нея в този момент.

 Чаках цяла вечност да дойде моя ред. Телефонът ми остана в чантата. Държах само бутилка вода със стайна температура. Пиех на малки глътки, за да не ми се допикае в последната секунда. Няма какво да се лъжем, точно така щеше да стане! Буквално щях да си чуя името и ще трябва да бия спринт към WC-то. Не, мерси!

Този конкурс ти дава един единствен шанс. Няма кръгове, няма рундове, няма лиготии. Имаш едно излизане на сцена. Само една песен. Само сега.

 Песента ми е „Thinking Of You“. В превод – „Мисля за теб“. Същата, която ме запозна с Алберт. Замислете се, от песента започна всичко.

Мисля за него.

– Ева, ти си наред!

Излязох неуверено на сцената. Oh, fuck. Залата ми се струваше като стадион. Едно е да си представяш, друго е да се случи. Е, представях си, че има страшно много хора, както често изглежда по телевизията, но за там съм подготвена – до голяма степен е илюзия. Но тук не беше! Наистина лавина. Както казах, друго е да се случи. Трябва да се задържа на сноуборда!

Всичко утихна. Но и всички бяха там. Присъствието се усеща, нали знаете? Както усещате студа навън. А точно сега, сякаш планетата затаи дъх в очакване на изпълнението ми. Но докато бутонът Play сработи, мина една цяла вечност. Разбирах го от въздуха, от всяко вдишване в залата, от вибрациите, от атомите, които формират цялата материя, наречена свят.

Скок, а не стъпка.

 Поех си дъх.

Песента започна.

Първи тон – фалшив. Гласът ми затрепери. Бъди сигурна!!!

Повдигнах сломено поглед. Алберт! Мозъкът ми блокира и пусна автопилот. Чувах, че пея, но някъде далеч от себе си. Фраза след фраза, без моя контрол. Това е Алберт! Халюцинирам. Алберт е в публиката!

***

Но как е възможно???

Докато разсъждавам, се сещам, че трябва да пея. Но някак пея и това остава на втори план. Не мога да отлепя поглед от него. Очите му рикушират, като на стрелбище, право в моите.

Не можем да спрем да се гледаме. Наистина ли е тук? Май ми се усмихна?

Припевът ми започна. Не знам той ли успя да ми вдъхне кураж, аз ли се събрах, но се завърнах към песента с гръм и трясък. Прилив на енергия, който не съм усещала никога досега. Исках да пробягам Екватора…