Сборникът на Елена Павлова „Две луни“ (ИК „Изток-Запад“) съдържа 17 разказа и новели, разположени в три жанрови небета – хорър, фентъзи и фантастика. Повечето текстове в книгата излизат за пръв път на хартия.
През последните 30 години Елена Павлова става носител на редица награди, но най-любимите й са тези от сп. „Върколак“ и от изд. „Аргус“ През 2004 г. е избрана от научно-фантастичната общност за „Най-добър български писател“ и представител на България за „Еврокон“.
Елена Павлова е позната и като една от ярките майсторки на книгите-игри, които издава под псевдонимите Кристофър Макдоуел и Върджил Дриймънд. Отделно има издадени 8 книги (включително фентъзи-приказки по опери на Вагнер) и множество публикации в различни сборници за фентъзи, фантастика и хорър. Нейни са преводите на „Червеноризци“ от Джон Скалзи, „Слепоглед“ от Питър Уотс, „Момчешки живот“ от Робърт МакКамън, „Домът на слънцата“ от Алистър Рейнолдс. Превеждала е и автори като Дан Симънс, Роджър Зелазни, Стивън Кинг, Глен Кук, Лоръл Хамилтън и Джеймс Уайт.
„Две луни“ е първият й сборник с разкази и обхваща най-доброто от периода 1996–2016 г. Елена Павлова умело борави с думите и създава нови, вълнуващи светове. Добрият език, богатата обща култура, увлекателните сюжети ще са много интересни за всички ценители на стойностната литература. Творбите й ще ви карат да настръхнете от ужас, ще ви поведат из непознати светове, а някои ще ви хванат за гърлото. Защото ви очакват срещи с влюбени елфи, ездачи на дракони, майстори на мечове, менестрели и герои от балади, изкусни манипулатори, пътешественици във времето, динозаври, роботи, пустинни бандити, призраци и вампири.
Корицата е дело на Петър Станимиров.
Откъс
Нощен клуб
В съавторство с Иван Атанасов
Финалист в подбор на издание
на „Истории от някога“, 2015 г.
Уважаема госпожице,
Искате ли да се включите в нашия клуб?
Тогава се пригответе за Вашето изпитание.
Ако в дома Ви има кръстове, икони, библии или други символи на християнската вяра, трябва да ги отстраните, в противен случай изпитанието ще пропадне.
Останете сама вечерта. Отворете широко прозореца и дръпнете пердето. Отметнете покривката от леглото. Изгасете лампата.
Съблечете се бавно и оставете дрехите да се свлекат в краката Ви. Когато заприличате на гръцка статуя, се изтегнете върху хладните чаршафи в очакване.
Щом облаците закрият луната, пердето се издуе от вятъра, стане студено и голото Ви тяло потръпне, изпитанието ще започне.
Ще се радвам да Ви поздравя като наш член, ако го издържите.
Изцяло ваш, М. К. Венъм
| К |
ейти се изсмя на глас, докато препрочиташе писмото. Що за глупости?
Когато преди три месеца научи за съществуването на „Нощен клуб“, изобщо не ѝ беше хрумвало, че подобно писмо е възможно.
Членовете на клуба носеха малка черна значка на реверите си. Беше метална, а на нея с червени камъчета бяха инкрустирани буквите „НК“. Много ефектно. По-важното обаче беше, че почти всички бяха преуспели – направо се къпеха в пари.
Клубът се събираше веднъж месечно на Сънсет Стрийт №13 – стара къща с готическа украса. И очевидно посетителите здраво се забавляваха.
След като напипа следата, Кейти се захвана да разплете мистерията с ентусиазма и упоритостта на блъдхаунд. Първо, защото от темата можеше да излезе интересна статия. И второ – защото хората наистина тръгваха от нищото, ставаха членове на НК и преуспяваха. А тя нямаше никакво намерение да остава в низините на журналистиката и живота.
Миналия месец, след близо дузина настоятелни писма до клуба, най-после получи отговор – същият този М. К. Венъм любезно я осведомяваше, че са поставили кандидатурата ѝ за проучване, и я канеше да попълни подробния въпросник, който ѝ изпращаше.
Въпросникът беше съвсем нормален, макар и да включваше няколко странни въпроса за роднините ѝ (каквито тя нямаше), за любовните ѝ преживявания (които се брояха на пръстите на едната ѝ ръка), за любимите ѝ цветове и вкусове, за ръста и теглото ѝ и – не на последно място – за това на какво митично същество се оприличава: вампир, върколак, таласъм, сукуба и прочие. Тя мислеше да подчертае „вампир“, но в крайна сметка реши, че повече прилича на върколак, което честно отбеляза.
И ето че днес беше пристигнало това. Дали господин Венъм не се подиграваше с нея?
Или бланката беше стандартна, реши Кейти, или проучването на клуба не струваше. Първо, в къщата ѝ нямаше религиозни предмети, ако не броим вехтата семейна библия, която събираше прах в килера. Второ, тя живееше на третия етаж и едва ли някой би могъл да се покатери, за да влезе през прозореца ѝ. Трето, нямаше покривка на леглото. Четвърто, навън беше около десет градуса и тя просто не носеше дрехи, които могат да се свлекат в краката ѝ. И пето… не приличаше на гръцка статуя нито в голо, нито в облечено състояние. По-скоро на Кейт Мос от наркоманския ѝ период.
Обмисли още веднъж писмото на вечеря. Изглеждаше ѝ като глупава и жестока шега – точно от онези, с които беше свикнала през годините. От друга страна, нямаше да я заболи (най-много да хване настинка), ако изпълни изискванията. Защото вече беше на двайсет и пет и твърдо желаеше да преуспее. А пътят ѝ минаваше през НК… и писмото можеше да не е шега.
Така че след като се нахрани, тя занесе библията в мазето. Върна се в спалнята си, отвори прозореца, угаси лампата и се съблече. Дрехите не се свлякоха, но поне ги хвърли на пода: торбест анцуг и две фланели. Все още не трепереше, тъй като беше от „студенокръвните“ и считаше температура между десет и дванайсет градуса за напълно приемлива за живеене… но ако останеше гола, скоро щеше да затрепери.
Излегна се на леглото и сложи ръце под тила си.
Не чака дълго.
Навън се изви силен вятър. Пердето се изду и вратата на гардероба се отвори с трясък.
В следващата секунда я притисна тежестта на нечие тяло. Мъж, при това доста едър. Направо щеше да я смачка.
Изведнъж се почувства толкова безпомощна и беззащитна! Помъчи се да различи чертите на надвесеното над нея лице, но видя единствено две зелени очи, които я изпиваха с поглед.
Груба ръка отстрани косите от бялата ѝ шия и студени устни се допряха до настръхналата ѝ кожа. Кейти неволно изви гръб и си представи сексапилния Едуард от „Здрач“. Слабините ѝ пламнаха. Нима вампирите не бяха просто мит? Наистина ли съществуваха?
Изведнъж целувката стана болезнена. Мъжът беше впил зъби в плътта ѝ! Навярно би трябвало да крещи от ужас, но с изненада откри, че вампирската целувка е невероятно възбуждаща. От устата ѝ се откъсна неволен стон и тя притвори очи, като се притисна още по-силно към вампира.
– Знаех си, че си курва – каза в мрака господин Венъм и се засмя противно.
– Какво?! – сепна се Кейти. Този глас… Този гнусен глас…
Това не беше господин Венъм, а тлъстият плешив мъж от съседния апартамент!
– Няма да се съпротивяваш, нали? – прошепна дебелакът, докато се наместваше между краката ѝ. Казваше се Бойл или Бейл, но тя винаги го наричаше наум Фестър. – Бъди добро момиче и кротувай, ако не искаш да ти избия зъбите.
Но Кейти не беше добро момиче. И когато запищя, разбра, че Фестър не се шегува.
* * *
Господин Венъм щеше да влети елегантно през отворения прозорец на тъмната спалня, но се заплете в пердето и се блъсна в нощното шкафче. То се разклати и чашата с вода, която стоеше до ръба му, падна с трясък на пода.
– По дяволите! – изруга вампирът и в следващия миг нещо изхрущя под лявата му обувка.
Блесна ярка светлина. Господин Венъм примижа и отстъпи стреснато.
– Ченето ми! – изфъфли женски глас.
– Какво?!
Зашеметеният вампир отвори предпазливо едното си око и видя какво е настъпил преди малко – беше розово и определено не приличаше на парче от чаша.
– Ченето ми – повтори жално фъфлещият глас.
Венъм отвори и другото си око, после се завъртя към рошавата старица, която го гледаше възмутено от леглото.
– Ти не си Кейт – отбеляза той.
– Не съм – съгласи се тя.
– И това не е Даунинг Стрийт №37?
– Не е.
– Мамка му! – изруга вампирът. – Пак съм прекалил с бърбъна.
