„Да задържиш мечтата“ от Барбара Т. Бредфорд

ИК БАРД представя „Да задържиш мечтата“ от Барбара Т. Бредфорд

В продължението на семейната сага „Изключителна жена“ вече възрастната, но все така проницателна и упорита Ема Харт e възложила управлението на финансовата си империя на внучката си Пaола. В „Да задържиш мечтата“ младата и красива бизнес дама допълва и развива мечтата на своята баба за могъщество и богатство. Повествованието преминава от йоркширските замъци до луксозните ски курорти в Шамони, от пищните спални до блестящите небостъргачи на световния бизнес. Подкрепена от желязната воля на баба си, Пaола преживява най-голямата си любов и най-тежката си загуба, за да излезе победителка и да превърне мечтата на Ема Харт в своя собствена.

Един поглед отвътре за начина, по който се натрупва състояние и се изграждат империи. Поредицата за Ема Харт вдъхновява читателките да извадят наяве най-доброто от себе си.

ОТКЪС

Първа част

Матриарх

Изричам истината не толкова, колкото мога, а колкото смея, и като остарявам, започвам да смея повече.

Монтен

1.

Ема Харт бе вече почти осемдесетгодишна, но не изглеждаше на годините си, тъй като винаги ги бе приемала леко. Седнала зад писалището си в горния хол на Пенистън Роял през тази светла априлска сутрин на 1969 година, Ема наистина се чувстваше далеч по-млада.

Седеше на стола изправена, а от живите ѝ зелени очи, умни и проницателни под понабръчканите клепачи, нищо не убягваше. Отдавна блестящата ѝ червено-златиста коса бе станала сребриста, но оформена по последна мода, се спускаше драматично около облото ѝ лице. Макар сега набръчкано от годините, изящната ѝ костна структура бе запазила неговата яснота, а кожата все тъй напомняше прозрачността от младите години. ­Въпреки че голямата ѝ хубост с времето бе поувехнала, външният ѝ вид, както винаги, бе внушителен и стилен.

За натоварения си работен ден, който предстоеше, тя бе избрала семпла вълнена рокля в любимия ѝ син цвят. Бялата дантелена яка допринасяше за мекотата и женствеността на шията, а на ушите ѝ блестяха дискретни диаманти. Освен златния часовник и пръстените, нямаше никакви други накити.

След пристъпа на бронхиална пневмония предишната година сега беше в цветущо здраве, не можеше да се оплаче от никаква слабост и бе изпълнена с неспирната енергия, характерна за младите ѝ години.

„В това ми е проблемът – как да насочвам тази проклета енергия – помисли си тя, остави писалката и се облегна. Усмихна се и си каза: – Дяволът обикновено намира работа за ръце, които няма какво да правят, тъй че по-добре да се заловя с новия си проект, преди да съм допуснала някое отклонение.“ Усмивката ѝ се разшири. Повечето хора смятаха, че има достатъчно работа, за да стои бездейна, тъй като продължаваше да контролира огромната си бизнес империя, разпростряла се вече в половината свят. Тя наистина изискваше непрестанния ѝ контрол, но в последно време предизвикателствата не бяха толкова много. Ема винаги бе успявала именно чрез предизвикателствата, а те сега ѝ липсваха. Според нейните разбирания да играеш на куче пазач не бе толкова вълнуващо. Това не разпалваше въображението, не доставяше оня сърбеж в кръвта, не предизвикваше адреналина ѝ, както при сделките. Да настройва ума си срещу противниците в бизнеса и да се бори за власт и господство на международния пазар бе станало за нея такава втора природа, че сега без това не можеше да се чувства добре.

Изправи се неспокойна, прекоси стаята с бързи леки стъпки и отвори един от стигащите до тавана прозорци. Пое си дълбоко дъх и надникна навън. Небето беше безупречно синьо, без нито едно облаче, струеше пролетна слънчева светлина. По голите клони се виждаха нежнозелените пъпки, а под големия дъб в ъгъла на градината напосоки засадените жълти нарциси изправяха глави под напора на бриза. И тя се сети и на глас изрече стиховете на Уърдсуърт:

Подобно облак аз сновях

над хълми и поляни тук,

когато изведнъж съзрях

златисти нарциси накуп.1

„Господи – помисли си тя, – та аз съм учила това стихотворение още в селското училище във Феърли. Толкова отдавна, а съм го запомнила през всички тези години!“

Вдигна ръка да затвори прозореца и големият смарагд на Макхил просветна върху лявата ръка. Блясъкът му привлече погледа ѝ. Носеше този пръстен вече двайсет и четири години, от онзи ден през май 1925 година, когато Пол Макхил го бе сложил на пръста ѝ. Той бе изхвърлил нейния венчален пръстен, символа на катастрофалния ѝ брак с Артър Енсли, и го бе заменил с масивния квадратен смарагд. „Може да не сме се възползвали от услугите на църквата – бе рекъл той в онзи паметен ден, – но колкото се отнася до мен, ти си моя съпруга. Отсега, докато смъртта не ни раздели.“

Предишния ден се бе родило детето ѝ, тяхната обожавана Дейзи, зачената и отглеждана с любов. Нейната любимка от всичките ѝ деца, точно както Паола, дъщерята на Дейзи, бе любимата ѝ внучка, наследница на огромната търговска империя и на половината от колосалното богатство на Макхил, което Ема бе наследила след смъртта му през 1939 година. Преди месец Паола бе родила близнаци, подарявайки ѝ първите правнуци, които утре трябваше да бъдат кръстени в стария храм на Феърли.

Ема сви устни и внезапно се запита дали не бе направила грешка, като се съгласи с желанието на Джим Феърли, съпруга на Паола. Джим беше традиционалист и затова пожела децата му да бъдат кръстени в купела, където са се кръщавали всички от рода Феърли, както и всички Хартови, в това число и тя самата. „Е – помисли си тя, – вече е късно, не мога да се намеся, може пък да е подходящо.“ Тя си бе отмъстила на фамилията Феърли. Водена през почти целия ѝ живот, вендетата против Феърли най-сетне бе приключила и чрез женитбата на Джеймс Артър Феърли за Паола двете семейства се бяха обединили. Това беше едно ново начало.

Но щом Блеки О’Нийл чу коя черква са избрали, вдигна белоснежните си вежди в недоумение и подхвърли нещо за това, че на стари години тя най-цинично е станала сантиментална, обвинение, което напоследък често ѝ отправяше. Може би Блеки бе прав. От друга страна, миналото вече не я засягаше както едно време. Заедно със своите мъртви, то бе погребано. Сега я интересуваше само бъдещето. А бъдещето бяха Паола, Джим и децата им.

Като се върна на писалището, мислите ѝ се насочиха към селцето Феърли, сложи си очилата и погледна документа пред себе си. Беше паметна записка от внука ѝ Александър, който заедно със сина ѝ Кит управляваше фабриките. Фабриката във Феърли имаше сериозни затруднения. От дълго време там нещата не вървяха и сега всички сметки бяха на червено. Предстоеше ѝ фатално решение – да закрие фабриката или да я остави да работи на загуба. Винаги прагматична, Ема разбираше, че най-мъдрият ход ще е да закрие фабриката, но се колебаеше да вземе драстично решение, което би довело до затруднения за родното ѝ място. Бе помолила Александър да намери алтернатива, някое действено решение, и се надяваше, че вече го е направил. Скоро щеше да разбере. Съвсем скоро той трябваше да се появи.

Беше ѝ хрумнала една възможност, която щеше да им помогне да разрешат положението във Феърли, но искаше да предостави това на Александър, сам да се справи с проблема. Да го изпита, както изпитваше всичките си внуци. А и защо не? Това бе в нейните прерогативи, нали? Всичко, което притежаваше, бе спечелено с труд, изградено върху един живот, изпълнен с избори, непосилни усилия, упорита решимост и безмилостна, ужасна саможертва. Досега нищо не ѝ бе предлагано на поднос. Нейната могъща империя бе изцяло нейно творение и след като беше нейна и само нейна, тя щеше да се разполага с нея както си иска.

Спокойно, хладнокръвно и разумно преди една година тя бе избрала своите наследници, заобикаляйки четири от петте си деца в полза на внуците, и това го имаше в новото ѝ завещание. Въпреки това продължаваше да наблюдава третото поколение с мъдри старчески очи, вечно преценявайки техните достойнства и търсейки техните слабости, като вътрешно се молеше да не открие такива.

„Те отговориха на моите очаквания – уверяваше се тя, сетне изведнъж една мисъл я стъписа. – Не, това не е съвсем вярно. Има един, в когото не съм напълно сигурна, комуто не мисля, че мога да вярвам.“

Ема отключи горното чекмедже, извади лист хартия и се взря в имената на внуците си, записани предишната нощ, когато изпита първото съмнение. „Има ли джокер в тази колода, както подозирам? – смутено се запита тя и пак се вторачи в имената. – И ако наистина има, как, за бога, ще се справя с него?“

Очите ѝ се приковаха в едно име. Размишлявайки, тя тъжно поклати глава.

Много отдавна предателството беше престанало да изненадва Ема, тъй като естественото ѝ упорство и психологическата ѝ проницателност в този дълъг, често труден и винаги необикновен живот се бяха изострили до крайност. Всъщност сравнително малко неща можеха вече да я изненадат, а нейният особен тип цинизъм я караше да очаква от хората, в това число и семейс­твото, всичко най-лошо. И все пак миналата година тя остана поразена, когато чрез секретарката си Гай Слоун разбра, че четирите ѝ големи деца кроят заговор срещу нея. Пришпорвани от алчност и диви амбиции, те се бяха опитали да изтръгнат империята от ръцете ѝ по най-долен начин, сериозно подценявайки я. Първоначалният шок и болката от предателството им бяха бързо изместени от гняв и ледена решимост и тя бе предприела следващите си ходове бързо, професионално и решително, както впрочем постъпваше с всеки свой опонент. Изтласка емоциите и сантименталността встрани, не позволи на чувствата да замъглят разума – всъщност този именно свръхразум, който и в миналото винаги я бе спасявал при катастрофални ситуации.

Бе надхитрила неспособните заговорници и ги бе оставила да се мотаят глупаво разединени и в същото време бе стигнала до горчивото и вледеняващо осъзнаване, че кръвта може да стане вода. Бе останала поразена, че кръвните връзки не играят никаква роля, когато са заложени огромни количества пари и още по-важно – власт. Хората не се спират и пред убийство, стига да се доберат дори до най-малката част и от двете. Но въпреки обзелото я отвращение и разочарование към децата си тя бе останала сигурна в техните деца и тяхната преданост към нея. А сега едно от тях я караше да преоценява своето решение и да поставя под въпрос своето доверие.

Повтори името наум… Може би греши, дано да греши! Нямаше на какво да се опре, освен на вътрешния си инстинкт и на своята проницателност. Заедно с интелигентността ѝ, те ѝ бяха служили добре през целия живот.

Изправена пред подобна дилема, Ема винаги се оставяше на инстинктивното изчакване и наблюдение. И сега тя реши да изчака. По този начин можеше да прикрива истинските си чувства, залагайки на това, че нещата ще се подредят в нейна полза, което я освобождаваше от необходимостта да предприеме по-сериозни мерки. Вътрешно си каза, че ще поотпусне въжето. Опитът я бе научил, че когато отпуснато въже попадне в неразумни ръце, то винаги се превръща в примка.

Ема премисли многото възможности, ако постъпи така, и по лицето ѝ се спусна тежка сянка, очите ѝ помръкнаха. Не ѝ се искаше наново да вдига меча в собствена защита, да не говорим за останалите ѝ наследници. „Историята се повтаря – уморено си рече тя, – особено в моя живот. Но аз отказвам да приема това. Сам да си търсиш неприятности.“ Върна листа в чекмеджето, заключи го и пъхна ключа в джоба си.

Ема Харт притежаваше завидната способност да се изолира от нерешените проблеми, за да се съсредоточи върху по-важните неща – така тя можеше да потисне досадното и смущаващо подозрение, че на един от своите внуци не бива да вярва и че е потенциален противник. Непосредствена важност имаше текущият бизнес и тя насочи вниманието си към задълженията си до края на деня – имаше срещи с трима от шестте си внуци.

Александър трябваше да пристигне пръв.

Ема си погледна часовника. След петнайсет минути, в десет и половина, той щеше да е тук. Винаги бе точен, а можеше и да подрани. Устните ѝ се изкривиха от удоволствие. По отношение на точността Александър бе станал нещо като демон, дори миналата седмица, когато го бе накарала да я чака, той ѝ направи забележка. С майка си бе вечно в конфликт, тъй като тя хронично не обръщаше внимание на часовника. Но усмивката ѝ изчезна, когато се сети за втората си дъщеря.

Елизабет започваше да изчерпва търпението ѝ: шляеше се по света по най-скандалния начин, омъжваше се и се развеждаше с такава безразборност, че поведението ѝ ставаше все по-неприятно. Непостоянството и нестабилността на дъщеря ѝ бяха престанали да я учудват, защото отдавна бе разбрала, че Елизабет е наследила повечето от най-лошите черти на баща си. Артър Енсли беше слаб, себичен човек и слабостите му се бяха прехвърлили на дъщерята – красива, неукротима и капризна, Елизабет излизаше от всички правила и си оставаше вън от всякакъв контрол. И същевременно ужасно нещастна. „Една трагична фигура – помисли си Ема, – заслужаваща по-скоро съжаление, отколкото порицание.“

Запита се къде ли може да е сега дъщеря ѝ, сетне се отказа от мисълта. Беше безсмислено, тъй като двете почти не си говореха след случката със завещанието. Дори Елизабет гледаше хладно сина си Александър заради това, че Ема го бе предпочела пред нея. Но Елизабет не можа да понесе неговото хладно безразличие към чувствата ѝ и когато схвана, че си губи времето, истеричните сцени и пороите от сълзи секнаха отведнъж. Тя бе капитулирала пред неговото неодобрение и едва прикрито презрение. Очевидно доброто му мнение и любов към нея ѝ бяха необходими и тя се помири с него и смени поведението си. „Но не за дълго“ – помисли Ема с горчивина. Елизабет скоро се върна към лошите си навици.

Щом се сетеше за внука си, Ема се изпълваше с топли чувства и благодарност. Александър бе станал това, което е, благодарение на силния си характер и съсредоточеност. Беше солиден, трудолюбив, на него можеше да се разчита. Макар да нямаше ума и прозорливостта в бизнеса, характерни за братовчедка му Паола, той бе не по-малко разумен в решенията си. Консерватизмът му се уравновесяваше от пъргавия му ум, беше винаги готов да претегли всички „за“ и „против“ при всяка ситуация и ако е необходимо – да направи и компромис. Винаги реалистка, Ема бе доволна, че Александър поставя нещата на съответните им места.

През последната година той заслужи нейното доверие и затова тя не съжаляваше, че го е направила главен наследник на компанията „Харт“ с 52 процента от дяловете на частната фирма. Докато той продължаваше да контролира фабриките, тя сметна, че за него ще е необходимо да се запознае с всички дейности в акционерната корпорация – затова го обучаваше и го готвеше за деня, когато щеше да поеме кормилото от нея. Компанията „Харт“ контролираше нейните текстилни фабрики, предприятията за готово облекло, недвижимите имоти. Общата търговска компания и вестникарския тръст „Йоркшир Консолидейтед“. Това бяха милиони лири. Отдавна бе схванала, че може би Александър никога няма да увеличи състоянието кой знае колко много, тъй като беше склонен към предпазливост. Но по същата причина той нямаше и да го пропилее посредством прибързани решения и безогледна спекулация. Той щеше да запази постоянния курс, така внимателно начертан от нея, следвайки принципите и ръководните начала, установени от нея преди години. Тъкмо това искаше тя.

Ема отвори бележника и вписа в колко часа ще обядва с Емили, сестрата на Александър.

Тя трябваше да пристигне в един часа.