„Дафни“ от Джош Малерман

От култовия роман „Кутия за птици“, вдъхновил едноименната Netflix екранизация, до продължението му „Малори“, самостоятелните „Гоблин“, „Денят на прасето“ и „Инспекцията“ – Джош Малерман ударно се утвърди като едно от най-силните имена на съвременния трилър. А почитателите на жанра отдавна се убедиха, че що се отнася до книгите му, нищо не е твърде зловещо или кърваво. А камо ли очаквано.

Повече от всякога това важи и за най-новия му и може би най-непредвидим трилъров роман „Дафни“ –  смразяващата история на една наглед отдавна забравена градска легенда…

Ако си мислиш за „Дафни“, тя ще дойде и ще те убие. 

За Кит Ламб това е последното лято преди колежа. Последното лято, което прекарва с гимназиалния си баскетболен отбор. Последното лято преди животът ѝ рязко да излезе отвъд познатите граници и да започне наистина. Факт, който ужасява Кит до краен предел и я разсейва от единственото нещо, което има значение в момента – финалa на лятната лига по баскетбол.

Ала в нощта преди големия мач една уж безобидна страшна история, разказана, за да разчупи напрежението, привлича вниманието на Кит и заплашва да обсеби ума ѝ. Историята за Дафни – ужасяващия мит на Самхатън. Момиче, учило в тяхното училище, което умира при мистериозни обстоятелства.

Някои казват, че е била убита, други, че сама е отнела живота си. Трети твърдят, че самата Дафни е убийца. Над 2 метра висока, облечена винаги с дънкови дрехи и тежко гримирана, за да прикрие посинялото си лице, Дафни все още броди някъде из града, обсебена от желанието за мъст. А за да се превърнеш в нейна мишена, трябва само да си помислиш за нея.

И ето че идва денят на мача. Последните секунди. Топката е в Кит, която трябва да вкара един кош, за да спечели. Със съотборничките ѝ имат своята малка тайна – всеки път, преди да стрелят, те си намислят въпрос, а отговорите винаги са плашещо точни.

За изненада дори и на себе си Кит пита: „Дафни ще дойде ли да ме убие“? И отговорът изобщо няма да ѝ хареса.

Сред страниците на тази смразяваща история американският писател новаторски смесва елементи от класическите хорър истории с все по-актуалните теми за тревожността и депресията, с които съвременният човек трябва да се бори. И така разкрива много от скритите страхове и проблеми, срещу които толкова млади хора са изправени в наши дни, но не се осмеляват да споделят открито.

Провокативен и безкомпромисен, кървав и ужасяващ, „Дафни“ е завладяващ разказ, който само безмилостното въображение на Джош Малерман може да роди.

Из „Дафни“ от Джош Малерман

Веселият дневник на Кит Ламб –
Денят преди Големия мач

Хората казват, че когато извършваш престъпление, не трябва да оставяш доказателства, „хартиена следа“, и ето защо сега имам чувството, че правя точно това, понеже оставям такива доказателства. Правя го по този начин, пиша на ръка, за да скрия (тези ДУМИ, йо) и да не допусна някога да се появят онлайн или на друго подобно място. Така че (и това усещане е много яко) пиша на истинска… хартия. Удивително, нали? Да. Мамо и татко, ако някога прочетете това, моля, признайте колко сбъркан е светът: сега НЕ може да се каже, че оставяш „хартиена следа“, когато използваш хартия, защото никой не чете тези глупости. Ха. ВЪПРЕКИ това, ако някой намери моя Весел дневник (о, колко обичам това иронично име), вероятно ще го изхвърли, мислейки, че е изпаднал от нечий джоб през 1990 година. Та, както казах…

Здрасти, Веселяко! Тук съм, за да ти споделя тайните си и да скрия неща, важни неща като например какви чувства всъщност изпитвам към света.

Добре. Всеки е различен и всеки има свой собствен възглед за света, свои собствени чувства, свой собствен мироглед, но някои от нас обичат да не споделят мислите си. Не че искам никой да не познава истинската ми същност, просто…

Има части от мен, които харесвам, и такива, които не харесвам, и така или иначе бих искала всички те да останат някъде на затворено, под контрол, преди да разбера какво точно да правя с тях. Капиш?

За какво говоря ли, Веселяко? Кои са частите, които харесвам?

ХA. Ще стигнем и до това. Но засега мога да ти кажа някои от по-простичките неща за мен. Например… аз съм добра приятелка. Това е вярно. И съм смела. В известен смисъл. Смела съм, защото ме е страх през цялото време, но продължавам да работя по въпроса и не спирам, а това означава, че съм смела. В повечето случаи е вярно. Не се крия от най-големия си враг. Изправям се пред него. В повечето случаи. ЗДРАВЕЙ, враг мой, ТВОЕТО ИМЕ Е: ТРЕВОЖНОСТ.

Това трябваше ли да ме накара да се почувствам приятно? Че най-накрая го написах? Мисля, че да. Знам, че е така. Прочетох го в интернет. Навсякъде хората ти казват, че е по-добре да говориш за това. Казват, че ще полудееш, ако го държиш затворено в себе си. Но ето какво: ако не си луд, последното нещо, за което искаш да говориш, е, че почваш да полудяваш. Ако пък си напрегнат и в плен на тревожността, тогава последното нещо, за което искаш да говориш, е, че си непрекъснато тревожен.

Виждаш ли проблема ми, Веселяко?

Да. Виждаш го.

И не се почувствах добре, когато го написах. Усещам, че това е нещо огромно, и сега искам да го зачеркна. Може би защото го написах с главни букви. Но хей, аз така правя. Ако ще се захващам с нещо, го правя, както е редно. Такава съм. Така правим всички ние. И все пак нека опитаме отново, но в по-малък размер: тревожност.

Добре. Леле. Така май е по-добре, повече си отговаря. Изглежда като това, което е. Чувствам го като това, което е. Нещо мъничко е, изписано с малки букви, но се промъква в теб и те събаря НАДОЛУ. По дяволите, наистина те поваля и смазва. И няма обяснение за това, нали? Четох хиляди истории за тези неща онлайн. Хиляди глупости как няма рационална причина. И така, Кит? ПРЕСТАНИ ДА ТЪРСИШ ТАКАВА. И о, боже, напълно съм наясно с това. Търсих причината из цялата си стая, из цялата къща. Навсякъде в главата си. Защото как можеш да очакваш от някого просто… да го приеме… без да знае защо? Ей, вижте ме, аз съм нервна! Защо? Ами… Не знам защо. И познайте какво? Какво? Това ме кара…

… да се притеснявам още повече.

Ето една дума, която се среща често: НАТРУПВАНЕ.

Хората обичат да използват тази дума, защото… тя е вярна. Това е като цикличност, разбирате ли? Появява се едно лошо чувство (тревога), а след това второ лошо чувство (срам, че изпитваш тревога), а след това трети цикъл (гняв, че изпитваш срам) и четвърти и имаш чувството, че постоянно получаваш удар след удар в стомаха. А всъщност ти просто седиш на масата по време на обяд, слушаш приятелите си и О, НЕ, всички лоши чувства пристигат, всички са тук.

В града.

В ТЕБ.

Вбесяващо е, нали? Не ти е позволено да мислиш за това (тревожността), иначе тя идва, но ако не мислиш за нея… тя пак идва.

Не е съвсем честно.

Слушай, Веселяко, утре ни предстои голям мач. Играем с „Чапс“ във финала на лятната лига. Мога само да предполагам, че Диана Таураси не си записва колко се страхува преди финала на Женската НБА. Но може и да греша. Може би прави точно това. И може би затова е безстрашна?

Тя не позволява на нещата да се натрупват. Дава си сметка, че всичко е фалшиво, и всички лоши неща минават покрай нея, а тя има свободна зона и…

О, какво знам за нея в реалния живот? Тя е необикновена. Какво знам за необикновеността?

Ето една моя ТАЙНА: и аз искам да съм необикновена.

Какво трябва да направя, за да стана? Каквото и да е, бройте ме.

Тази вечер всички ще спим при Дана, за да „сме сигурни, че ще си починем добре“, но всъщност искаме просто да се разсеем от мисълта за утре и според мен е така, защото се страхуваме. Харесва ми да мисля, че не само аз се чувствам така. Не съм единствената, която лежи в леглото в тъмното и се притеснява, че тревогата ще се изниже по стълбите като червей, ще пропълзи под вратата ми, ще се плъзне по рамката на леглото ми, в леглото ми, в ухото ми, в главата ми, в ума ми, където ще снесе яйцата си, а след това няма да има само една мисъл, а хиляди такива мисли, нещо като планета с хиляди луни, всички в главата ми, тези червеи, които пълзят в тъмното, докато аз лежа в мрака, и единственото, което мога да направя, е да ги изчакам да умрат.

Това е всичко, Веселяко. Единственото истинско лечение, което съм открила досега.

Просто трябва да изчакаш тревогата да умре.

Леле.

Добре. Ще се приготвя за Дана и за мача утре.

Дали вярвам, че ще спечелим?

Искам да кажа „да“.

И така, знаеш ли какво?

Да.

Но ако изречеш нещо на глас, това прави ли го реално? Или напротив, прави го нереално? Вдъхва ли му живот? Или го убива?

Съжалявам, Веселяко. Няма да ти е лесно с мен.

Но поне се опитвам. И следващия път, когато ще ти говоря, мачът ще е изигран.

Кой знае? Може би ще изляза от залата като герой, а съзнанието ми ще е освободено от целия този хаос. Може би ще играя толкова дяволски добре, че врагът ми ще ме остави на мира, благороден в поражението, осъзнал, че дори някой толкова обикновен (но потенциално необикновен) като Кит Ламб заслужава почивка от прекалено многото мислене.

Ще видим, Веселяко. Ще видим…

***

Момичетата постоянно задават въпроси на кошовете. Това е тяхното „нещо“. Е, едно от нещата им. Събират се в Гарланд парк и се запътват към мизерния кош без мрежа (покланят му се даже), задават въпрос, стрелят с топката и получават отговори.

Но има и правила.

– Не можеш да го питаш два пъти едно и също нещо – каза Дана в деня, в който определяха правилата. – Каквото ти каже първия път, това е окончателният отговор. Всеки успешен изстрел или пропуск след това няма значение. Не и за същия въпрос.