Издателство Ибис предтавя „Гувернантка по неволя“ от Теса Деър
Понякога най-големите уроци в живота идват не от книгите, а от любовта.
Той е скандален наследник.
Тя е решителна гувернантка по неволя.
Mечтателката Александра Маунтбатън никога не е планирала да стане гувернантка – особено на две своенравни сирачета, обсебени от пиратски приключения и неподчинение. Но след неочакван обрат на съдбата и загубвайки препитанието си, тя приема предизвикателството да ги превърне във възпитани млади дами. За целта обаче трябва да се справи не само с тях, но и с техния настойник – Чейс Рейно, наследник на херцогство и печално известен нехранимайко, който живее по едно основно правило: никакво обвързване.
Докато Александра се опитва да въведе ред в дома на Чейс, тя неусетно започва да променя и самия него. С остроумие, нежност и решителност тя постепенно разбива стените около сърцето му и му показва, че макар любовта да не се подчинява на правила, с търпение и постоянство всеки може да се научи да обича…
ОТКЪС
Александра Маунтбатън притежаваше здрав разум. В това вярваха приятелките ѝ.
Но, честно казано, Алекс изобщо не притежаваше такъв – поне не и когато ставаше дума за очарователни джентълмени с дръзки зелени очи. Ако притежаваше поне капчица здрав разум, тя никога не би се проявила като пълна глупачка в случая с Женкаря от книжарницата.
Дори и сега, след повече от половин година, можеше да възпроизведе наум неловката случка до най-малките подробности, сякаш я наблюдаваше да се разиграва на театрална сцена.
Място на действието: книжарница „Хачардс“.
Време на действието: сряда следобед през ноември.
Действащи лица: Александра, естествено. Трите ѝ най-добри приятелки: Никола Тийг, лейди Пенелопи Кампиън и Ема Пембрук, херцогиня Ашбъри. И появяващият се за пръв път в главната роля (фанфари, моля) – Женкаря от книжарницата.
Описание на сцената:
Александра крепеше в едната си ръка кулата от книги на Никола, а със свободната трескаво прелистваше книгата, която бе избрала за себе си. Екземпляр от каталога на Месие за звездните купове и планетарните мъглявини, който бе открила като истинска перла в секцията за стари книги. Цяла вечност бе търсила този каталог. Не можеше да си позволи да си купи нов.
В един момент се взираше с неописуемо блаженство в описанието на небесните мъглявини, а в следващия…
Бам! Сблъсък от космически мащаб.
Причината остана неизяснена. Навярно бе направила крачка назад или може би той се бе извърнал, без да гледа. Нямаше значение. Независимо чий лакът се бе блъснал в ръката на другия, бе влязъл в сила законът от физиката за равните по сила и противодействие реакции.
После влезе в сила и земното притегляне и всичките ѝ книги се сгромолясаха на пода, а когато тя вдигна поглед от купчината… той беше там!
Елегантно разрошена кестенява коса, модно одеяние, одеколон, ухаещ на грях – и усмивка, вероятно усъвършенствана още в младежките години, несъмнено с едничката цел да накара жените винаги и всичко да му прощават.
С непринуден чар джентълменът събра книгите. Алекс стоеше като вцепенена и не можа да помръдне, за да му помогне.
Той я попита за името ѝ, а тя едва успя да го смутолеви.
Непознатият красавец я помоли да му препоръча книга – подарък, бе заявил, за две млади момичета. В отговор тя запелтечи още повече.
Той се бе приближил достатъчно близо, за да вдъхне тя одеколона му с аромат на пръст и разлистена гора, толкова мъжествен и опияняващ, че Алекс едва не припадна насред стeлажите със стари книги.
Но в следващия момент той я погледна с топлите си зелени очи – истински я погледна – по начин, по който хората рядко го правеха, защото това означаваше да позволиш на другия в отговор също да те погледне истински. Равни по сила и противоположни реакции.
Джентълменът я бе накарал да се почувства като единствената жена в книжарницата. Може би единствената жена в целия свят. Или във Вселената.
Мигът сякаш продължи цяла вечност, но в същото време свърши прекалено скоро.
После красавецът галантно се поклони, сбогува се с френското adieu и с бърза крачка се отдалечи със скъпоценния каталог на Месие под мишница, зарязвайки Александра с някаква скучна книга с разкази за „послушни момичета“.
Край на сцената.
Или поне би трябвало да бъде краят.
Алекс бе изпълнена с решителност да изтрие спомена за случилото се от мисловната си черна дъска, но Пени – неизличимата романтичка сред приятелките – не ѝ позволи. Тъй като той не се бе представил, Пени го бе удостоила с изключително абсурдни титли. Отначало той беше просто Женкаря от книжарницата, но седмиците минаваха и неотразимият чаровник много бързо се бе изкачил по стълбата на благородниците. Сър Читател. Лорд Литература. Херцог Хачардс.
Престани, не спираше да ѝ повтаря Алекс. Това беше преди векове, а оттогава не съм го виждала нито веднъж. Той със сигурност дори изобщо не си спомня за мен. Нищо особено не се е случило.
Само че не беше съвсем нищо. Споменът за онази среща се бе загнездил в някакво идиотско ъгълче на съзнанието ѝ, разцъфтяваше с небесни дъги и потайно искреше, докато накрая не се превърна в… нещо. Нещо прекалено засрамващо, за да го признае на глас, дори пред Пени, Ема и Никола. Честно казано, Алекс се стараеше да не го признава дори пред себе си.
От онзи ден, когато ѝ се случваше да посещава книжарницата „Хачардс“ или „Храмът на музите“, или дори библиотеката „Минерва“, тя се оглеждаше за него. Представяше си как двамата може отново да се сблъскат, а после той щеше да ѝ признае, докато си пиеха следобедния чай, който постепенно щеше да премине във вечеря, как и той е бродил из всички книжарници с надеждата да я срещне. Защото, съвсем естествено, през онези две минути на болезнен едностранен разговор, той изведнъж бе прозрял, че тромавата, несвързано бъбреща девойка от работническата класа, толкова дребничка, че спокойно можеше да се побере в кухненски шкаф със средни размери, е всичко, за което някога бе мечтал.
Ти си точно тази, която толкова дълго съм търсил.
Сега, след като те намерих, никога няма да те пусна.
Александра, аз имам нужда от теб.
Здрав разум, пфу!
Алекс сама заработваше прехраната си, сверявайки часовниците в домовете на богати клиенти, и нямаше време за мечти. Тя си бе поставила цели в живота и работеше, за да ги осъществи. Стъпила здраво на земята, с изпънати рамене и гордо вдигната глава.
Тя нямаше – в никакъв случай! – да позволи да бъде отклонена от своя път от някакви романтични фантазии.
За съжаление, въображението ѝ напълно пренебрегваше този меморандум. В нейните мечти чаят и вечерята бяха последвани от разходка в парка, задушевен разговор, целувки под звездите и дори – чувството за достойнство на Александра се спаружваше само при мисълта за това – сватба.
Самата истина. Сватба!
Вземате ли този мъж, анонимния Женкар от книжарницата с кошмарен вкус за детска литература, за свой законен съпруг?
Абсурд!
След няколкомесечни опити да обуздае тази лудост Алекс се предаде. Поне фантазиите – колкото и глупави да бяха – бяха само нейна сърдечна тайна. Нямаше нужда никой друг да узнава. А и беше съвсем вероятно тя никога повече да не срещне Женкаря от книжарницата.
Докато, разбира се, не настъпи сутринта, когато го срещна.
ОТКЪС
ГЛАВА 1
Сутринта започна по същия начин, по който напоследък започваха всички сутрини на Чейс. С трагична кончина.
– Тя умря.
Той се обърна настрани. Докато примигваше, лицето на Розамънд дойде на фокус.
– Този път от какво?
– Тиф.
– Очарователно.
Той се подпря на тапицираната странична облегалка на дивана, надигна се и седна. В този миг го заля вълна на съжаление. Младият мъж потърка слепоочието си, разкайвайки се за поведението си предишната нощ. И за своята разюзданост в ранните часове на утрото. Ведно с това го осени прозрението, че може направо да съжалява за цялата си пропиляна младост. И да поразчисти малко следобедния си график.
– Погребението може да почака.
Докато звъненето в главата му престане и отмие от себе си натрапчивия аромат на френски парфюм.
– Дейзи каза, че трябва да стане сега, иначе заразата може да се разпространи. Тя подготвя тялото.
Чейс изпъшка. Реши, че не си струва да спори. Може би беше по-добре да приключи с това.
– Ти не можеш ли да направиш нещо по въпроса? – попита той десетгодишната си повереница, докато изкачваха четирите етажа на стълбището до детската стая.
– А вие не можете ли?
– Тя е твоята малка сестра.
– А вие сте нейният настойник.
Въпросният настойник се намръщи и потърка пулсиращото си слепоочие.
– Умението да възпитавам подрастващите не е един от талантите ми.
– А послушанието не е един от нашите – върна му го Розамънд.
– Вече го забелязах. И не си мисли, че не видях как сви един шилинг от малката масичка. – Двамата стигнаха до горната площадка и завиха по коридора. – Слушай, това трябва да престане. Престижните интернати не приемат жалки джебчийки или серийни убийци.
– Не беше убийство. Беше тиф.
– О, не се съмнявам в това.
– Освен това ние не искаме да отиваме в интернат.
– Розамънд, време е да научиш един жесток урок. – Чейс отвори вратата на детската стая. – В живота не винаги получаваме това, което искаме.
Чейс най-добре го знаеше. Той не бе искал да бъде настойник на две осиротели момичета. Не бе искал да бъде следващият наследник на херцогската титла Белвоа. А най-малко му се искаше да присъства на четири погребения за последните няколко дни. И все пак беше тук.
Дейзи се извърна към него. Воал от черна дантела покриваше сламенорусите ѝ къдрици.
– Моля, изразете уважението си към покойната.
Момиченцето му махна с ръка да пристъпи напред. Той послушно застана до нея и се наведе, за да може тя да увие траурната лента около ръкава му и да забоде краищата ѝ.
– Съжалявам за загубата ви – промърмори опечаленият настойник. Толкова много съжалявам. Дори нямаш представа колко много съжалявам.
Чейс зае мястото си до горната табла на леглото и сведе поглед към покойницата. Беше бледа като призрак и обвита в саван. Очите ѝ бяха покрити от две копчета. Слава богу! Беше дяволски изнервящо, когато очите се взираха в него с онзи изцъклен, празен поглед.
Дейзи го улови за ръката и склони глава. След като изрецитира „Отче наш“, тя сръчка Чейс в ребрата.
– Господин Рено, бъдете любезен и кажете няколко думи.
Чейс вдигна очи към тавана. Господ да му е на помощ!
– Всемогъщи боже – подхвана унило, – молим те да приемеш душата на Милисънт. Прах при прахта. Стърготини при стърготините. Тя беше мълчалива кукла и още по-малко подвижна, но ще бъде запомнена със своята вечна – някои биха казали постоянно нарисувана – усмивка на лицето. Ние знаем, че благодарение на милостта на нашия Спасител тя скоро ще възкръсне, може би за обяд. За съжаление – додаде под нос.
– Амин! – тържествено припя Дейзи, положи куклата в дървения сандък за играчки и затвори капака.
– Хайде да отидем в кухнята, Дейзи – наруши след минута Розамънд потискащата тишина. – Имаме за закуска кифлички с масло и конфитюр.
– Вие ще закусвате тук – поправи я настойникът ѝ. – В детската. Вашата гувернантка ще…
– Нашата гувернантка ли? – Дейзи го удостои с изпълнен с нежност невинен поглед. – Но в момента ние нямаме гувернантка.
Той простена.
– Само не ми казвай, че новата гувернантка е напуснала. Наех я едва вчера!
– Ние се отървахме от нея в пет и петнайсет следобед – гордо обяви Розамънд. – Нов рекорд.
Невероятно!
С маршова стъпка Чейс се приближи до картата на света, висяща върху стената. Извади едно кабърче от рамката.
– Тук. – Заби го в нищо неподозираща произволно избрана държава и властно го посочи с пръст. – Ще ви изпратя в пансион тук. Ще се насладите на – присви очи към картата – Малта.
Кипящ от гняв, Чейс изхвърча от стаята, взе почти на бегом четирите етажа надолу по стълбището, после още половин етаж и прекоси кухнята – целия път до личното си убежище. Щом се озова вътре, затръшна и заключи вратата, преди шумно и раздразнено да издиша.
За джентълмен, необременен с кой знае колко много работа, той се чувстваше дяволски изтощен. Нуждаеше се от вана, бръснене, чисти дрехи и прахче против главоболие. Бароу щеше да пристигне след час с цял сноп документи, които трябваше да прегледа, и с банкови извлечения, които трябваше да подпише. Довечера в клуба щеше да се развихри поредният гуляй. А сега се налагаше да наеме нова гувернантка.
Но преди да се изправи пред всички тези неотложни дела, имаше нужда от питие.
Проправи си път до бара, провирайки се между масичката за карти, покрита с парцал за прах и купчина картини, подпрени на стената и чакащи да бъдат окачени. Апартаментът беше в процес на ремонт. Разбира се, разполагаше с отлично обзаведена спалня на горния етаж, но засега се нуждаеше от пространство възможно най-далече от детската стая, поне доколкото архитектурата позволяваше. Подобно разположение беше колкото за удобството на момичетата, толкова и за неговото. Предпочиташе да не знае с какви лудории се занимават поверениците му на най-горния етаж на къщата, а те никога не биваше да узнават за порочните му занимания на най-долния.
Чейс отвори бутилка вино и напълни голяма чаша. Беше малко рано за бургундско, но какво толкова! В крайна сметка беше в траур. Може би не беше зле да вдигне чаша в памет на Милисънт.
Беше изпразнил половината чаша на една глътка, когато чу леко почукване по вратата. Не на вратата, водеща към кухнята, а на тази, от която се излизаше на страничната уличка.
Чейс тихо изруга в бургундското. Сигурно беше Колет. Преди няколко нощи двамата добре се бяха позабавлявали, но очевидно нито утвърдената му репутация, нито прощалният букет, който ѝ бе изпратил, бяха изиграли своята роля. Явно щеше да бъде принуден да проведе „разговора“ очи в очи.
Не става дума за теб, скъпа, а за мен. Аз съм безнадеждно пропаднал тип. Ти заслужаваш нещо по-добро.
Всичко това беше вярно, колкото и банално да звучеше. Когато ставаше дума за връзки, романтични или всякакви други, Чейс се ръководеше от едно правило.
Никакви обвързаности.
Житейските мъдрости, думите, изречени в мигове на мимолетна страст, заканите да изпрати поверениците си в пансион. Всичко се забравяше. Но когато бе давал обещания, бе причинявал единствено страдание.
– Влез! – провикна се той, без да си дава труда да се обръща. – Отключено е.
Когато вратата се отвори и после отново се затвори, усети върху тила си хладния повей на вятъра. Все едно го погалиха върховете на пръсти.
Взе още една чаша и я напълни.
– Връщаш се за още, нали? Ненаситна лудетина. Знаех си, че неслучайно си забравила чорапа си през онази… – Младият мъж се обърна с чаши в ръце и дяволита усмивка на лицето. – …нощ.
Интересно. Жената, която бе влязла, не беше Колет.
Определено не беше Колет.
Пред него стоеше дребничка тъмнокоса девойка. Стискаше в ръцете си овехтяла кафява чанта, а очите ѝ бяха пълни с неподправен ужас. Чейс направо видя как кръвта се отцежда от лицето ѝ и се събира в основата на шията, образувайки яркочервено петно.
– Добро утро – любезно я приветства той.
В отговор тя шумно преглътна.
– Ето. – Чейс протегна лявата си ръка, предлагайки ѝ чаша вино. – Вземете. Струва ми се, че се нуждаете от питие.
