Във филмите на ужасите „последното момиче“ е последният оцелял човек, който стои изправен във финалния кадър точно преди надписите да се завъртят. Това момиче надвива убиеца и триумфира като победител, макар и цялото облято в кръв. Какво обаче става с него, когато сирените заглъхнат и публиката се разотиде? Авторът на бестселъри Грейди Хендрикс дава отговор на този въпрос в „Групова терапия за последни момичета“.
„Групова терапия за последни момичета“ става моментален бестселър на New York Times още с излизането си, а след това печели наградата на Goodreads за най-добър хорър за 2021 г. Artline Studios издава романа на български с оригинално оформление, имитиращо видеокасетите, на които сме гледали класики като „Кошмари на Елм Стрийт“, „Писък“ и „Тексаско клане“. Именно към тези заглавия намигва Грейди Хендрикс – авторът отдава дължимото на култовите филми на ужасите от края на миналия век с нов прочит на познатия жанр.
Главната героиня Линет Таркингтън е истинско „последно момиче“. Преди двайсет и две години тя оцелява след масова касапница, която бележи живота ѝ завинаги. Но не е единствената. Повече от десетилетие Линет е част от специална терапевтична група за жени, които са оцелели след невъобразими събития и се подкрепят взаимно. Всичко се преобръща, когато една от тях не се появява на сбирката и най-лошите страхове на Линет се сбъдват – някой знае за групата и е решен отново да разбие живота им на пух и прах. Последните момичета трябва да се изправят срещу истината за миналото си и реалните опасности, които дебнат в сенките.
Хендрикс е известен с таланта си да съчетава ужас и хумор и „Групова терапия за последни момичета“ не прави изключение. Романът получи множество признания както от читатели, така и от критици. The Guardian споделят, че „не е задължително да сте фен на слашър филмите, за да се насладите на тази остроумна, сладостно насилствена, самоосъзната деконструкция на жанра“. Любителите на ужасите знаят, че т. нар. „слашър“ жанр се характеризира с кървави сцени и има в основата си убиец, решен на всяка цена да отнема животи, следвайки собствен изкривен морален код.
Хитовата книга е задължително четиво за почитателите на ужасите и за всеки, който би искал да попътува в света на хорър киното редом с култовите „последни момичета“, които оцеляват накрая.
ОТКЪС
Една овчица, направена от топчета памук, казва: Исус обича овца!
Тройка кльощави духове, излизащи от гроба, заявяват: Духовете са страшни… но не и Светият Дух!
„Той възкръсна!“, крещи някаква шарена драсканица с цветни флумастери.
Това последното ме кара да се замисля. Всички ние от терапевтичната група имаме по-особено отношение към идеята за възкръсването.
Трябва да седим в кръг, но пет от нас застават в неправилен полукръг, защото не можеш да накараш нито една да обърне гръб на вратата. Дани е скръстила ръце, разкрачила крака, седнала пред стена с налепени по нея афиши на оранжево-черни Хелоуин фенери и съскащи котки. Тя е последният човек на земята, който има нужда да му се напомня, че Хелоуин наближава.
Мерилин е кръстосала крака, в едната ръка държи чаша кафе от „Старбъкс“, в скута ѝ лежи нова чантичка, защото за нищо на света не би я оставила на пода. Казала на Джулия, че платила за нея 1 135 долара, но аз не ѝ вярвам. Не може да искаш такава сума за менте, а пък Мерилин никога не би позволила естествена кожа да се допре до нейната.
– Трудно ми е да се съсредоточа, ако не съм яла – казва Хедър с глас, с който сме я чували да произнася монолога си как не била спала от 1988 година насам. – Това е заради ниското ниво на кръвната ми захар.
Явно спорът днес ще е на тема ядене.
Джулия седи в инвалидната си количка с откровено отегчен вид, потропвайки с пръсти по колелата, облечена в тениска с ироничния надпис Най-страхотният татко на света, вперила поглед в голяма, измачкана рисунка на летящ човек, разперил широко ръце, и с надпис „Ишус е тъжен жив мъртъв.“.
По-рано си мислех колко странно е да се събираме, обградени от изкуството на неделното училище, но това вече се бе превърнало в първото нещо, на което се спира погледът ми всеки месец от терапията. След като огледам мястото и преценя евентуалния път за бягство, разбира се. Изобразителното изкуство на групичка потенциални жертви на убийство не ме интересува ни най-малко. Търся предупредителни признаци – картинки със стрелящи пистолети и кървави ножове, момчета, нарисували себе си в образа на чудовища без врат с огромни триъгълни зъби, разкъсващи телата на родителите си. Търся признаци, че някое от тези хлапета ще се превърне в мой враг, когато порасне, в едно от онези чудовища, които се опитаха да ни убият.
– Хапвай преди събирането – предлага д-р Керъл. – Може би това ще помогне.
Д-р Керъл е единствената в тази стая, която може да се обърне с гръб към вратата. Седнала е срещу образувания от нас полумесец, както винаги от шестнайсет години насам – с готова за писане химикалка и бележник на коляно. Отнася се към хранителната обсесия на Хедър със същото внимание и загриженост, каквато проявява към всичко, което кажем.
– Ще си наруша графика – отговаря Хедър. – Тъй като се лекувам от зависимост, спазването на точен график е много важно за трезвеността ми, а трябва да тръгвам по-рано от вкъщи, защото ченгетата ми взеха книжката и още не съм си я върнала, затова ми отнема повече време да стигна дотук, тъй като е важно да не закъснявам. Но явно Ейдриън не се интересува особено от тези неща.
– Сигурна съм, че Ейдриън има сериозна причина за закъснението си – казва д-р Керъл.
– Много ще се изненадам, ако изобщо се появи – обажда се Джулия. Тя май също е гледала Си Ен Ен. – Някой чувал ли се е с нея? Опитах се да ѝ се обадя, но се включи само гласова поща.
– Предполагам, че си е изключила телефона – намесва се и Мерилин и прави физиономия, сякаш е помирисала лайна. – Пресата.
След кризата си Мерилин отказа да дава пресконференции или каквито и да било интервюта, предизвиквайки гнева на всеки един репортер в Америка, след което се омъжи за някакъв супербогат и политически активен републиканец. През изминалите години претърпя немалко страдания, но това чувство ни е познато на всички ни. Телефонът, който не престава да звъни, докато не му издърпаш розетката от стената; репортерът, който никога не си виждала, но се обръща към теб на малко име и се прави на твой бивш съученик, при това толкова убедително, че накрая почваш да му вярваш; далечна братовчедка, дошла ти на свиждане в болницата, цялата изпълнена със съпричастие, с въртящ се в чантата ѝ магнетофон, редом с чек от „Нешънъл Инкуайрър“[1].
– Не мисля, че е уместно да обсъждаме ситуацията на Ейдриън с когото и да било другиго, освен с Ейдриън – казва д-р Керъл. – Сигурна съм, че ще го поговорим за това, когато дойде. А междувременно: какво мислите за проблемите на Хедър?
Настъпва неловка пауза, докато всички чакаме да видим дали някоя от нас ще захапе стръвта, но напразно. Ние сме последните момичета. Много ни бива да избягваме капаните.
– Искам просто да кажа – нарушава Хедър неловката тишина, – че си имам определени нужди и тъй като нямам вашите предимства, ще съм благодарна, ако пийнем по чаша кафе, хапнем някоя и друга бисквитка или нещо подобно, защото тази голяма празна стая ме депресира.
Тя наистина няма намерение да се откаже от темата, но това не ме изненадва. Ние сме от онези жени, които на спират да се борят, без да обръщат внимание на болката; които скачат от прозореца на третия етаж, които се влачат като убити по покрива докато тялото ни отчаяно желае да се изтърколи надолу и да приключи с мъките. Захванем ли се с нещо, трудно ни е да се спрем.
– Не ме интересува какво ще си носи Хедър – казва Мерилин, гривните на ръката ѝ подрънкват, докато размахва чашата от „Старбъкс“ с петно от червило на капачето. – Да си носи пица, ако иска. Но може ли да сменим темата, моля?
– Интересно – забелязва д-р Керъл, макар че е единствената, която мисли така. – Някой друг да се чувства по същия начин като Мерилин?
Когато си бил в една и съща стая с едни същи хора шестнайсет години подред, знаеш какво ще направят преди да са го направили. Прилича на химична реакция – ако са налични дадени условия, ще се случи еди-какво си. Като по сигнал, Джулия веднага се включва.
– Според мен груповото ядене и пиене е форма на дефлексия[2] – казва тя, защото не може да пропусне шанса да поспори с Мерилин. – С това кафе Мерилин иска да покаже, че се дистанцира от групата.
– Откъде накъде? – Мерилин се преструва на възмутена с провлачения си тексаски говор. – Как ти хрумват такива неща?
– Преди две сбирки ти се оплака, че сме се вкопчили в миналото – отвръща Джулия.
Мерилин поглежда всяка една от нас.
– Е, има ли още някой, който смята, че се нуждаем от това, както преди? – пита тя. – Както сме тръгнали да се хапем една друга, май няма да е зле да си вземем почивка. Целта на терапията не е ли такава? Някой ден да разбереш, че вече нямаш нужда от нея?
[1] National Enquirer (англ.) – американски таблоид, известен с участието си в рекет и практиката да плаща на източници за информацията, която публикува. – Б.ред.
[2] Форма на общуване в гещалтпсихологията, при която човек се крие като зад огледало и отговаря на връзката с другите чрез защитни механизми, за да избегне отхвърляне и нараняване. – Б.ред.
