„Град на горящи криле“ от Лили С. Морган

Издателство Ибис представя „Град на горящи криле“ от Лили С. Морган.

Фентъзи приключение, което ще ви отнесе в облаците.

В свят на магии, интриги и летящи градове.

Високо над земята се носи Елидор – летящ град, чиито жители са надарени с крила, а искрящи дворци и храмове хвърлят сенки върху тесните улички. Там въздухът е пропит с магия, интриги и тайни.

Мей произлиза от аристократичен род. Тя е наследница на трона на Елидор и най-бързият Пепелен воин. Но когато кралят умира, магическата руна на властта не отива при нея, а за всеобщо изумление я получава мистериозният Луан – отлъчен от обществото търговец на тайни от най-бедната част на града.

Против волята си, Мей трябва да го обучи да управлява силата на магическата руна, за която тя цял живот се е готвила. И скоро разбира, че от тях двамата зависи не само бъдещето на Елидор, но и собственото им оцеляване…

Потопете се в магията на Елидор и се насладете на приключение, което завършва в една самостоятелна книга.

 ОТКЪС

МЕЙ

Със силен замах на крилете, Мей летеше над покривите на двореца. Покрай високи куполи, в които се отразяваше лунната светлина, покрай остри кули и стръмни фронтони, чиито тъмни очертания се издигаха в небето.

Вятърът брулеше лицето ѝ, измъкваше дълги кичури от сплетената ѝ на плитка коса и разрошваше гарвановите пера на гърба ѝ.

Тя премести тежестта си надясно, направи завой и се насочи към срещуположната сграда. Силно концентрирана, прелетя на зигзаг покрай множеството водоливници, които, подобно на войници, стояха на перилата на един балкон. И при най-малкото разсейване имаше опасност да се ожули в стената или в някой от каменните колоси. Въпреки че бе наясно с рисковете, тези препятствия я привличаха сякаш с магическа сила и нощ след нощ я предизвикваха да доказва уменията си.

Притиснала ръце и криле плътно към тялото си, профуча между два метални пилона за знамена и избегна трети, след което се издигна право нагоре. Сърцето ѝ туптеше силно и тя се остави на въздушното течение да я носи над Елидор, докато дъхът ѝ се успокои.

На синьо-черния небосвод звездите блещукаха над спящия град и Мей се наслаждаваше на тишината, далеч от всякакви задължения.

Като дете обожаваше да се надпреварва в летенето с баща си, да изследва безкрайната шир на небето и да изпробва рисковани маневри. Макар като комендант на Пепелните воини той да бе непрестанно зает, първите минути на утрото бяха принадлежали само на тях.

Гърдите на Мей се свиха болезнено. Не минаваше и ден, в който да не ѝ липсваше, в който да не желаеше отново да летят заедно из облаците.

Бързо потисна паренето в очите си, разпери криле и се спусна надолу. Блъсна я леден студ и тя полетя с главата нап-ред към земята. Бързо. Дворецът се приближаваше все по-бързо.

Във вените ѝ се разля адреналин и сякаш можеше да чуе шума от мощни криле. Баща ѝ винаги я следваше плътно, за да се намеси, ако изгубеше контрол. Магията на спомена я завладя, изтласка настрани страха от сблъсъка, който апелираше към здравия разум на Мей и настояваше да прекрати отвесното пропадане, преди да е станало прекалено късно. Но тя искаше да удължи момента и да се вкопчи в лъжливото чувство на близост, преди то да е избледняло.

Мей фучеше покрай клоните на древни дървета, право към паважа от каменните плочи. Едва в последната секунда разпери криле и силен тласък премина през крайниците ѝ, когато рязко спря. Протестиращи пробождания пробягаха по мускулите на гърба ѝ, но тя усети болката само притъпено.

Отново се издигна нагоре, а през това време първите слънчеви лъчи осветиха силуета на града и обагриха небето в лилаво. Подхваната от повей на вятъра, тя се зарея над двореца и си обеща утре отново да повтори полета.

Погледът ѝ се плъзна по четирите части на град Елидор и бе привлечен от блестящите покриви на Златния квартал. За разлика от останалите квартали, дори в тъмнината приличаше на съкровище от отминали времена, с мраморните си имения и безбройните цветя, които скоро щяха да прецъфтят. Място, където се случват чудеса и надеждата да откриеш такова никога не угасва.

В южната част се намираше Земеделският квартал, който през деня приличаше на зелена вълна, тъй като всички стени на къщите бяха покрити с вертикални градини, в които се отглеждаха плодове, зеленчуци и цветя. По-нататък, на запад, не изглеждаше толкова привлекателно в която и да е част на деня. Там се издигаха комини на фабрики, които през повечето време обгръщаха квартала в пепелява мъгла.

На север дълбоките нощни сенки все още покриваха сградите. От време на време се носеха слухове за някой изчезнал аристократ в тесните улички на Тарос. Някои отново се появяваха след няколко дни, ограбени и без спомени. Други биваха намерени в тъмните кьошета пребити или с прерязани гърла.

Мей отпъди мислите си за мизерния квартал на Елидор, в който живееха прокудените и най-бедните. Скоро щеше да започне суматохата на зараждащия се ден, а с това и задачата да се грижи за проблемите и разправиите на жителите.

Тя направи завой и се отправи към западното крило на двореца, за да закуси преди сутрешната бойна тренировка.

Мей прелетя над редица покриви и се приближи към парка. От това разстояние можеше да чуе веселото плискане на фонтана, около който се намираха най-хубавите слънчогледи на града. Зад тях растяха изкусно оформени храсти и множес-тво декоративни дръвчета.

Мей се сепна учудено и присви очи. Обикновено по това време там можеха да се срещнат в най-добрия случай патрулиращи гвардейци или зайчета. Въпреки че искаше възможно най-бързо да се отправи към залата за хранене, се приближи към шумна групичка, която бе образувала кръг около двама боричкащи се мъже.

До нея достигнаха звуците от дрънчене на оръжие, но не се виждаше никакъв гвардеец, който да се намеси в случващото се.

– Сто пинас на Клайд!

– Сто и трийсет на Рийс! – залагаха стоящите наоколо Небесни жители и насърчаваха биещите се.

Просто чудесно. Мей извъртя очи. Рано сутрин нямаше нищо по-хубаво от това групичка аристократи да не бяха успели да намерят пътя до дома след среднощен банкет. Клайд, известен градски размирник, който, за досада на семейството си, винаги се забъркваше в неприятности, замахна с брадва към своя противник. Рийс, най-добрият ѝ приятел от детската градина, избегна удара, отскачайки във въздуха, парира с кинжала си и на свой ред замахна.

Когато тези двамата се срещнеха, неприятностите бяха гарантирани и Мей нямаше да се учуди, ако Клайд бе подкупил гвардейците да не обхождат парка толкова стриктно.

Рийс отби поредния удар, замахна силно с крилата си и се стрелна напред към нападателя си. Клайд се сниши и се размина на косъм от насоченото към него острие.

– Престанете! – заповяда на висок тон Мей, преди някой да е пострадал сериозно.

Прекоси оставащото разстояние и си проправи път в кръга, който се бе образувал около биещите се. Виковете веднага замлъкнаха и зрителите побързаха да ѝ направят място. Миризмата на вино се носеше из въздуха и накара празния стомах на Мей да се разбунтува. Тя потисна гаденето и строго изгледа насъбралите се.

Клайд замръзна насред движението си, вдигнал високо брадвата за удар. Кинжалът в ръката на Рийс потрепваше агресивно, но и той се въздържа. От една прорезна рана над лявата му вежда бликаше кръв и се стичаше по бузата му. Червени петна съсипваха ризата му, която вчера вечерта бе все още снежнобяла, когато Мей напусна банкета. Клайд изглеждаше не по-малко пострадал. Горната му устна бе сцепена, а едното му око вече бе започнало да се подува.

– Какво става тук? – попита тя и останалите се отдръпнаха почтително. Макар да нямаше роднинска връзка с краля, в унаследяването на престола бе първа и преди всички аристок-рати.

– Той… – избуча Клайд.

Но Рийс го прекъсна грубо:

– Просто дребно разногласие. – Гласът му кипеше от ярост, която с усилие се опитваше да потисне и гледаше втренчено противника си, сякаш можеше да го прониже с поглед.

Мей изобщо не му повярва. Сигурно ставаше дума за обичайната вражда, която от поколения съществуваше между двата рода. Но още преди да е успяла да отговори, оглушителен тътен разкъса утрото и всяка клетка на тялото ѝ застина в бойна готовност. Небесните жители се спогледаха стреснато. Когато забиеше камбаната за тревога, означаваше, че градът е в опасност и всеки миг беше на живот и смърт.

– Спазвайте плана за спешни случаи! – инструктира тя Небесните жители, след което посочи към Рийс и Клайд. – Вие двамата се явете в залата за аудиенции днес следобед.

Без да изчака отговор, се обърна, остави парка под себе си и полетя към двореца. Небесни жители и гвардейци прииждаха навън и политаха, следвайки сигнала за тревога. Мей летеше срещу множеството и отдалече забеляза Пепелните воини да се реят над дърветата във вътрешния двор. Носеха черни бойни униформи от огнеупорна коприна, високи ботуши и полирани до блясък щитове.

В моменти като този бе доволна, че всяка сутрин обличаше униформата си, защото сега нямаше време за преобличане. За щастие, вчера на банкета не беше пресушавала чашите до дъно, за разлика от другите. И въпреки че след дългата нощ не бе в най-добрата си форма, беше готова за битка.

Когато Мей зае мястото си сред воините, някои от тях ѝ кимнаха за поздрав. Комендантът изхвърча от една висока сграда, спря се до върховете на старите ели и започна да крещи команди. На слабата утринна светлина осеяното му с белези лице наподобяваше лунен пейзаж. Мей бързо отвърна поглед и се съсредоточи върху позицията си.

За секунди празнините в редиците се запълниха и следван от двете страни от пазачи, кралят зае мястото си пред нея.

– Напред! – в същото време извика комендантът и с бързи махове на крилата си поведе войниците.

Полетяха над остри кули, ветропоказатели и бели мраморни сгради, украсени с цветни знамена.

Звукът от камбаната продължаваше да ечи в утринта, подобно на гръмотевични тътени. Вибрираше в гръдния кош на Мей и я приканваше да внимава, докато се оглеждаше за Огнената светлина, която безчинстваше в Златния квартал.

Обзе я безпокойство, тъй като въпреки многото часове на тренировки, всеки противник бе непредсказуем.

Погледът ѝ се местеше от многоетажни вили към вътрешни дворове, обсипани с цветя, и просторни търговски улици с чайни и кафенета, в небето над които се издигаше пушек.

Сигурно се криеше някъде тук.

От къщите непрекъснато излизаха забързани цели семейст-ва, отскачаха от земята и политаха на запад, където щяха да останат извън града, докато опасността не бъде отстранена.

Комендантът раздаваше заповеди и поведе войниците през пазарния площад, покрай заключените магазини и затворени сергии. Където обикновено гъмжеше от народ, гвардейците наблюдаваха евакуацията и се грижеха никой да не остане в къщата си или да не изнася излишен багаж.

Когато минаха покрай театъра, мирисът на огън и пепел се носеше из въздуха. Пожарникарски отряди вече бяха овладели огъня, бяха образували две живи вериги във въздуха и изпомпваха вода от близкия акведукт. Със светкавична бързина пълнеха кофите, подаваха си ги до огнището на пожара и постепенно задушаваха огъня, преди да се е разпространил и върху съседните сгради.

Мей и другите Пепелни воини летяха с бясна скорост над покривите към центъра на града, където се издигаше статуята на Слънчевия орел.

Огнената светлина трябваше да е наблизо.

За щастие, щетите по театъра бяха ограничени, но при пос-ледното нападение градът не се бе отървал толкова леко. Преди огнеборците да успеят да го потушат, огънят бе изгорил до основи множество къщи и унищожил склад, пълен с хранителни продукти.

Заедно с останалите, Мей заобиколи кулата на градската библиотека и сърцето ѝ пропусна един удар. Само на няколко метра от статуята, висока колкото човешки бой една Огнена светлина се втурваше покрай колонадата на двуетажна къща.

Беше същото място като преди шест години. Мястото, което избягваше, за да заключи случилото се зад вратата на забравата. Откъслечни спомени се освободиха от затвора си и безпрепятствено заприиждаха. Огнена светлина, която се спуска директно към баща ѝ. Силно горящ плат и пушек. Жива факла.

– Огнена светлина на три часà! – изрева комендантът и всички заедно се стрелнаха, подобно на острието на стрела, към Огнената топка.

Тялото ѝ искреше в огненочервено, приличаше на паднала от небето комета, заблудила се из улиците на Елидор. Искри хвърчаха на всички страни и въпреки че разстоянието между тях обхващаше три къщи, Мей усещаше вибриращата жега върху лицето си.

Крал Орас профуча в нощта точно пред нея. Бе заменил индиговосиния си плащ с бойна униформа и разперените му криле енергично пореха въздуха.

– Разпръснете се! – извика комендантът и Пепелните воини около Мей се разпиляха във всички посоки, докато тя остана на мястото си, за да наблюдава случващото се отвисоко.

Огнената светлина тичаше през площада право към статуята и точно както тогава се блъсна в пиедестала.

Откъслечните образи от миналото връхлетяха Мей, подобно на лавина. Отново видя как баща ѝ избутва един млад гвардеец настрани. И Огнената светлина, която той самият не успява да избегне. Перата му веднага се подпалиха и пламъците се разпространиха за секунди от върховете на крилата към гърба му. Мей искаше да му помогне, но един Пепелен воин я задържа и бе прекалено слаба, за да се отскубне. Баща ѝ се затъркаля по земята. Миризмата на изгорена плът се носеше из въздуха и виковете отново закънтяха в ушите ѝ.

Небето започна да се върти около нея, къщите опасно се наклониха. Дишай! Трябваше да диша. С усилие вкара кислород в дробовете си и опита да се съсредоточи върху случващото се тук и сега.

Кралят се обърна към нея, погледна я с разбиране и успокояващо постави ръка на рамото ѝ.

– Днес всичко ще е наред – обеща той и същата болка, която я оставяше без дъх, изглежда правеше бръчките му по-дълбоки. Баща ѝ му бе бил добър приятел.

Макар мъката все още да отекваше в нея, с голямо усилие повдигна едното крайче на устните си, за да му благодари. Да защитава населението, бе нейно задължение и тя щеше да даде всичко от себе си, защото бе обещала на баща си.Ь