ИК Изток-Запад представя „Господари на времето“ на Ева Гарсия Саенс де Уртури

Дългоочакваната развръзка в „Трилогията на Белия град“

Витория, 2019 г.  Един уникален исторически роман – „Господари на времето“ – предизвиква небивал интерес сред читателската аудитория. Към завладяващата драма, чието действие се развива в мрачните години на Ранното средновековие, се прибавя и загадката около тайнствения автор на книгата, скрит зад псевдонима Диего Вейлас.

Виктория, 1192 г. Легендарният граф дон Вела се завръща в града след двегодишна опасна мисия, на която е изпратен от краля на Навара Санчо VI Мъдрия – само за да открие, че брат му Нагорно се е оженил за неговата годеница, благородната красавица Онека де Маесту.

Полицейският инспектор Унай Лопес де Аяла, наричан още Кракен, е изправен пред серия от смущаващи убийства с невъобразим, средновековен почерк. Идентични са с престъпленията, описани в историческата драма „Господари на времето“: отравяне с Испанска муха – средновековната виагра, зазиждане на хора, по подобие на някогашното „посвещение на мрака“, затваряне в бъчва…

Разследването ще отведе Кракен до последния господар на кулата – Нограро, обитавана в продължение на хиляда години от първородния син на знатна фамилия, а колежката му Естибалис ще открие, че не е безопасно да захващаш любовни авантюри с благородниците от този род.

Дали Кракен ще се справи със серията загадки, които подлагат на изпитание и най-острия ум? Ще открие ли връзка между „Господари на времето“ и собственото си минало?

Откъс

Дворецът „Виля Сусо“

Унай

Септември 2019 г.

Мога да започна тази история с разказ за неприятната находка в двореца „Виля Сусо“, където бе открит трупът на един от най-богатите предприемачи в страната, собственик на цяла империя от фирми за мода low cost, отровен с Испанска муха, легендарната средновековна виагра. Няма да го направя.

Вместо това ще опиша, предпочитам го, какво се случи вечерта, когато отидохме на необичайното представяне на историческия роман „Господари на времето“, за който напоследък се говореше навсякъде.

Бяхме полудели по тази книга. Моя милост на първо място, признавам. Беше от литературните творби, които изцяло те поглъщат, невидима ръка, която те стиска за гърлото още от първия абзац и те повлича като магнит в свирепия си средновековен свят, без да ти се иска да направиш каквото и да било, за да го избегнеш.

Не роман, а хартиен капан, засада от думи… от която нямаше измъкване.

Брат ми Херман, моето „алтер его“ Естибалис, приятелите от компанията… всички говореха само за това; мнозина бяха изяли, както се казва, книгата заедно с кориците за три нощи, въпреки нейните четиристотин и седемдесет страници, други си я разпределяхме на дози, като отрова – от ония отрови, дето доставят наслада, като ги взимаш, – и се мъчехме да удължим усещането, че се намираме в лето Господне 1192. Четенето увличаше до такава степен, че понякога, докато разпускахме в леглото в сутрешната неразбория от бедра и езици, наричах Алба „моята дама и господарка“.

Имаше и допълнителна тръпка, загадка за разрешаване: кой беше неизвестният автор.

След седмица и половина небивал успех по книжарниците в пресата не се бе появила нито една негова снимка, нямаше я и на гърба на корицата. Не беше давал и интервюта. Никаква интернет страница, нито следа от присъствие в социалните мрежи. Или беше съвременен парий, или наистина живееше в анахроничното аналогово минало.

Предполагаше се, че името, с което бе подписал творбата си – Диего Вейлас, е псевдоним, намигване към разказвача и главен герой на романа, неотразимия граф дон Вела. Но можехме ли да знаем? Можехме ли да знаем каквото и да било тогава, когато истината още не бе разперила крехките си криле над калдъръмените улици на хилядолетния Средновековен бадем.

Вечерта се спускаше над нас в цвят сепия, когато пресякох площад „Мачете“ с Деба върху раменете си. Надявах се двегодишната ми дъщеря – тя вече се смяташе за голяма – да не вдига много шум по време на представянето на „Господари на времето“. Водехме дядо за подкрепление, въпреки че на следващия ден беше Сан Андрес, патронният празник на Виляверде.

Бе пристигнал вкъщи с думите: „Аз ще погледам внучката, синко.“ Почивката щеше да ни се отрази добре, и на Алба, и на мен.

От две седмици работехме извънредно по много часове на ден, заради изчезването на две момичета, сестри, при странни, наистина доста странни обстоятелства, и се нуждаехме от сън.

Още час-два и щяхме да имаме възможността да се поотпуснем след четиринайсетдневно безплодно издирване. Да се проснем изтощени в леглото и да съберем сили за съботата, която вече се очертаваше също толкова отчайваща.

Бяхме си написали домашните прилежно, но не бяхме стигнали доникъде: хайки с доброволци и кучета, подслушване със съдебно разрешение на телефоните на всички техни близки, преглед на записите от всички камери в провинцията, щателен оглед на семейните автомобили, разпити на всеки, имал досег с тях през техните едва седемнайсет и дванайсет години живот.

Бяха се изпарили… и бяха две.

Подробност, която правеше драмата двойно по-голяма, както и натиска на комисар Медина върху раменете на Алба…