„Големият сън“ от Реймънд Чандлър

ИК БАРД с нов трилър от Реймънд Чандлър – „Големият сън“

Един добре облечен частен детектив…

Бях спретнат, чист, избръснат, трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знае за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив…

В бляскавия Лос Анджелис Филип Марлоу е нает от стария петролен магнат Стърнуд. Милионерът е сакат и прикован към инвалидна количка, а книготърговец изнудва едната от разхайтените му дъщери – сдобил се е с нейни голи снимки благодарение на лекото ѝ поведение.

Сега генерал Стърнуд иска Марлоу да разреши проблема… Докато се усети, детективът е замесен в интрига, много по-опасна от изнудване – и това още преди първия труп.

Ако има дори и малко оптимизъм в „Големият сън“, то той идва иронично под формата на смърт. Изтънчена смърт, която е като сън.

ОТКЪС

1.

Беше около единайсет часа сутринта в средата на октомври, нямаше слънце и изглеждаше, че над безоблачните хълмове ще се излеят потоци пороен дъжд. Носех гълъбовосиния си костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив. Бях дошъл на посещение при четири милиона долара.

В къщата на Стърнуд преддверието бе високо колкото втория етаж. Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор.

На другия край на салона имаше двукрили стъклени врати, зад които се простираше изумруденозелена трева чак до бял гараж, пред който строен тъмнокос млад шофьор с лъскави черни гамаши бършеше праха от един открит тъмночервен пакард. Отвъд гаража растяха някакви декоративни дървета, подрязани така грижливо, че приличаха на пудели. Зад тях се виждаше голяма оранжерия с куполообразен покрив. По-нататък имаше още дървета, а зад всичко това – плътната, неравна, успокояваща линия на хълмовете.

В източната част на салона изящно стълбище, облицовано с плочки, водеше към балкон с перила от ковано желязо и към още една стъклописана рицарска идилия. Големи столове с твърди облегалки и кръгли червени плюшени седалки бяха подредени близо до стената, там, където имаше празно място. Не личеше някой някога да е седял на тези столове. По средата на западната стена имаше голяма празна камина със сгъваем месингов параван, а над камината – мраморна полица с амурчета в двата края. Над полицата бе окачен голям портрет, нарисуван с маслени бои, а над портрета – две разкъсани от куршуми и изпоядени от молци кавалерийски знамена, кръстосани зад стъклена рамка. Портретът изобразяваше вдървено изправен офицер в пълна парадна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война. Офицерът имаше гиздава черна заострена брадичка, черни мустаци, пламтящи, черни като въглен очи с твърд поглед и общо взето приличаше на човек, с когото си струва да се спогаждаш. Помислих си, че това може да е самият генерал, макар да бях чувал, че годинките му са доста напреднали и има две дъщери все още в опасната двайсетгодишна възраст.

Продължавах да гледам втренчено пламтящите черни очи, когато далече в дъното под стълбището се отвори една врата. Не беше икономът. Бе някакво момиче.

Тя бе на около двайсет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше държелива. Носеше светлосин панталон и той ѝ стоеше добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Имаше светлокестенява коса на вълни, подстригана много по-късо от модните напоследък разпуснати като на паж коси с подвити навътре краища. Очите ѝ бяха тъмносиви и почти безизразни, когато ме погледна. Тя се приближи и ми се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките ѝ, прекалено изопнати устни. Лицето ѝ беше бледо и нямаше много здрав вид.

– Височък си, а? – каза тя.

– Без да искам.

Очите ѝ станаха кръгли. Тя бе озадачена. Мислеше. Можех да видя, дори след едно толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да ѝ създава ядове.

– И хубав – добави тя. – Бас държа, че го знаеш.

Изсумтях.

– Как се казваш?

– Райли – казах. – Догхаус Райли.

– Смешно име.

Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти прилепнаха върху бузите ѝ, и бавно ги повдигна отново като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.

– Да не си професионален боксьор? – попита тя, когато видя, че не се търкулнах.

– Не съвсем. Аз съм детектив.

– Аа. – Тя ядосано вирна глава и разкошният цвят на косите ѝ се открои в сумрака на големия салон. – Подиграваш ми се.

– Аха.

– Какво?

– Гледай си работата – казах. – Добре ме чу.

– Не каза нищо. Само се занасяш.

Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма – тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберонче залъгалка.

– Ужасно си дълъг – каза.

Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига крака. Ръцете ѝ се отпуснаха надолу. Наклони се към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците, а тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката ѝ станаха гумени. Трябваше да я притисна към себе си, за да не падне. Когато главата ѝ бе върху гърдите ми, тя се изви към мен и се разкикоти.

– Симпатяга си – хихикаше тя. – Ама и аз съм симпатяга.

Не казах нищо. И така икономът избра точно този подходящ момент, за да се върне през остъклените врати и да види как съм я прегърнал.

Това, изглежда, не му направи впечатление. Той бе висок слаб човек с посребрени коси, около шейсет­годишен – малко по-млад или малко по-стар. Очите му бяха сини и безразлични донемайкъде. Имаше гладка светла кожа и се движеше като човек с много яки мускули. Той тръгна бавно към нас и момичето рязко се дръпна от мен. Тя се стрелна през салона до началото на стълбището и хукна нагоре като сърна. Изчезна още преди да съм успял да си поема дълбоко въздух и след това да го изпусна.

– Генералът ще ви приеме сега, господин Марлоу – каза икономът с безстрастен глас.

Наместих долната си челюст, която бе увиснала надолу, и му кимнах.

– Коя беше тази?

– Госпожица Кармен Стърнуд, сър.

– Крайно време е да я отвикнете да бозае. Вижда ми се доста голяма.

Той ме изгледа мрачно и вежливо и повтори онова, което бе казал.

2.

Излязохме през стъклените врати и тръгнахме по настланата с гладки червени плочки пътека, която минаваше между долната страна на ливадата и гаража. Хлапакът шофьор сега беше извадил една голяма черна лимузина с хромирани части и бършеше праха от нея. Пътеката ни изведе до оранжерията, икономът отвори една врата и се отдръпна. През нея се влизаше в нещо като вестибюл, в който бе горещо кажи-речи като в слаба фурна. Той се вмъкна след мен, затвори външната врата, после отвори някаква вътрешна врата и минахме през нея. Тогава вече стана наистина жежко. Въздухът бе тежък, влажен, пълен с изпарения и смесен с тлъстата сладникава миризма на цъфтящи тропически орхидеи. Стъклените стени и покривът бяха силно запотени, а върху растенията тежко падаха големи капки. Светлината имаше нереален зеленикав цвят, сякаш се процеждаше през аквариум. Растенията запълваха цялото пространство, същинска гора с отвратителни месести листа и стебла като току-що измити пръсти на мъртвец. Тяхната миризма бе убийствена като миризмата на врящ под одеялото ти алкохол.

Икономът направи всичко, което бе по силите му, за да ме преведе, без да ме пляскат по лицето прогизналите листа, и не след дълго стигнахме до някакво празно място в средата на тази джунгла, под куполовиден покрив. Тук върху пространство, покрито с шестоъгълни плочки и застлано със стар червен турски килим, имаше инвалидна количка, а от нея ни наблюдаваше един стар и на пръв поглед умиращ човек, в чиито черни очи бе угаснал всякакъв огън, но все още се познаваше открият поглед на въгленочерните очи от портрета, висящ над камината в салона. Останалата част от лицето му представляваше оловна маска с безкръвните си устни, с острия нос, с хлътналите слепоочия и с щръкналите долни месести части на ушите, предвестници на близка смърт. Дългото му мършаво тяло беше увито – в тази жега – с пътническо одеяло и с избеляла червена хавлия. Ръцете му, подобни на птичи крака – кожа и кости и с морави нокти, – бяха скръстени и лежаха отпуснати върху одеялото. Няколко кичура суха бяла коса бяха залепнали за скалпа му, сякаш се бореха за живот като диви цветя, растящи на някоя гола скала.

Икономът застана пред него и каза:

– Това е господин Марлоу, генерале.

Старецът не се и помръдна, нито пък каза нещо, дори не кимна. Просто ме гледаше с безжизнен поглед. Зад мен икономът бутна един влажен плетен стол до краката ми и аз седнах. Той взе шапката ми с ловък жест.

После старецът каза с глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец:

– Бренди, Норис. Как пиете брендито си, сър?

– Всякак – казах аз.

Икономът се оттегли сред гадните растения. Генералът бавно заговори отново, използвайки силите си с предпазливостта на безработна вариететна актриса, която обува последния си чифт здрави чорапи.

– Навремето пиех моето с шампанско. Шампанското – студено като Вали Фордж , а под него до около една трета от чашата – бренди. Можете да си свалите сакото, сър. За човек, в чиито жили тече кръв, тук е твърде горещо.

Станах и смъкнах сакото си, извадих една носна кърпа и попих потта от лицето, врата и външната страна на китките. Тук бе много по-горещо, отколкото в Сейнт Луис през август. Седнах отново и автоматично затърсих цигара, но спрях. Старецът забеляза жеста ми и се усмихна немощно.

– Можете да пушите, сър. Харесва ми миризмата на тютюна.

Запалих цигара и издишах с пълни гърди към него, при което той започна да души жадно дима като териер пред миша дупка. Немощна усмивка разтегли потъналите в сянка ъгли на устата му.

– Бива си го положението, щом човек трябва да се отдава на пороците си чрез посредник – сухо каза той. – В момента пред вас се намира угасващата останка на един доста пищно прекаран живот, инвалид с два парализирани крака, който притежава само половината от долната част на корема си. Много малко са нещата, които си позволявам да ям, а сънят ми толкова прилича на бдение, че не си заслужава да го наричам сън. До голяма степен съществуването ми се поддържа от горещината, като новороден паяк съм, а орхидеите служат само като претекст. Обичате ли орхидеи?

– Не особено.

Генералът притвори очи.