ИК БАРД с нов трилър – „Големият влаков обир“ от Майкъл Крайтън
Нестихващо напрежение в престъплението на века! „Големият влаков обир“ препуска по релсите с бясна скорост!
Несметно богатство и потресаваща бедност съжителстват рамо до рамо във викторианския Лондон, а Едуард Пиърс с лекота се движи и в двата свята. Богат, красив и изобретателен, той очарова най-видните граждани дори когато замисля престъплението на века. Кой би заподозрял един джентълмен с потекло в организирането на най-дръзката кражба на цял товар злато? Дори Пиърс обаче не може да предвиди последствията от необикновения обир, чиято цел е гордостта на английската индустриална епоха – мощният стоманен локомотив.
Основан на факти, ярък като легендата и изпъстрен с напрежение в неповторимия стил на Майкъл Крайтън, пред вас е един класически криминален роман, чието действие се развива преди епохата на динамита, което не го прави по-малко експлозивен!
ОТКЪС
Част първа
ПРИГОТОВЛЕНИЯ
май – октомври 1854
1.
ПРОВОКАЦИЯТА
На четиресет минути път от Лондон, устремен през ширналите се зелени поля и черешови градини на графство Кент, сутрешният влак на Югоизточната железопътна компания достигна максималната си скорост от седемдесет километра в час. Незащитен от кабина или предпазно стъкло, изправен пред вятъра в червената си униформа, машинистът управляваше боядисания в яркосиньо локомотив, а огнярят, клекнал в краката му, мяташе с лопата въглища в горящата пещ. Зад пухтящата машина и тендера се виждаха три жълти първокласни вагона, последвани от седем зелени втора класа и накрая – сив багажен фургон без прозорци.
Докато влакът се носеше с тракане по релсите, плъзгащата се врата на фургона внезапно се отвори и разкри отчаяната борба, която се вихреше вътре. Двубоят изглеждаше съвсем неравен: слабичък младеж с опърпано облекло размахваше ръце срещу едрия и набит пазач в синя униформа. Макар и по-слаб физически, младежът се справяше доста успешно и нанесе няколко нелоши удара в тялото на извисяващия се над него противник. И всъщност само по силата на случайността поваленият на колене пазач успя да скочи напред и заварил младежа неподготвен, да го изхвърли от влака през отворената врата. Тялото му тупна на земята, подскочи и се затъркаля като парцалена кукла покрай релсите.
Силно задъхан, пазачът погледна падналия младеж, който бързо се изгубваше назад. После затвори вратата. Влакът продължи да лети напред и свирката му пронизително разцепи въздуха. Скоро плавно се скри зад завоя и остави зад себе си само затихващото пухтене на локомотива, разсейващия се сив дим, който бавно се слягаше над релсите, и неподвижното тяло на младежа.
След минута-две той се размърда. Превъзмогвайки силната болка, се надигна на лакът и сякаш щеше да се изправи на крака, но усилията му останаха напразни. Свлече се изведнъж на земята и с последен конвулсивен гърч застина напълно неподвижен.
Половин час по-късно елегантен закрит файтон с боядисани в яркочервено колела се спусна по коларския път, прокаран успоредно на релсите. Файтонът стигна до възвишението и кочияшът дръпна юздите. Мъжът, който се появи отвътре, явно не беше от простолюдието, облечен по модата в тъмнозелен кадифен фрак и с висок цилиндър на главата. Той се изкачи на хълма, извади бинокъл и обходи с поглед релсите. Почти веднага съзря проснатото тяло на младежа, но дори не се опита да се доближи до него, камо ли да помогне по някакъв начин. Напротив, внимателно заразглежда тялото, докато не се увери, че е окончателно неподвижно, и чак тогава се обърна, качи се в очакващия го файтон и потегли в посоката, от която бе дошъл – на север към Лондон.
2.
ТАРТОРЪТ
Този екстравагантен господин беше Едуард Пиърс и за човек, на когото е отредено да стане толкова известен, че дори самата кралица Виктория изявила желание да се срещне с него (или поне да присъства на обесването му), той си остава определено мистериозна личност. Пиърс беше висок привлекателен мъж в началото на трийсетте, с плътна червена брада, каквато беше популярната по това време мода, особено сред правителствените чиновници. Съдейки по говора, маниерите и облеклото, той явно беше от добро потекло и със сигурни доходи. Определено беше много чаровен и с лекота пленяваше събеседниците си. Самият той твърдеше, че е сирак, потомък на благороднически род от Средна Англия, посещавал училище в Уинчестър и след това Кеймбридж. Беше популярна фигура в множество социални кръгове и между познатите му можеха да бъдат изброени министри, членове на Парламента, чужди посланици, банкери и други личности с положение в обществото. Макар и ерген, той поддържаше дом на Кързън Стрийт № 12, в модерен по това време квартал на Лондон. Прекарваше голяма част от годината в пътуване и разправяха, че е посещавал не само Европа, но и Ню Йорк.
Негови съвременници били напълно убедени в аристократичния му произход и когато го наричали мошеник и измамник във вестниците, журналистите все подчертавали, че той всъщност е вълк единак, заблудил се в погрешната посока. Самата мисъл за човек с аристократично потекло, приел съдбата на престъпник, била толкова шокираща, а и така гъделичкала въображението, че никой нямал желанието да я опровергае.
Всъщност няма никакви солидни доказателства за благородническия произход на Пиърс, защото почти нищо сигурно не се знае за живота му до 1850 година. Съвременният читател, свикнал с идеята за доказване на самоличността като безспорен жизнен факт, може и да се изненада от противоречията в биографията на Пиърс. Ала в епоха, когато свидетелствата за раждане са били нововъведение, фотографията – едва начеващо изкуство, а вземането на пръстови отпечатъци – напълно непознато, не било лесно да бъде идентифициран човек по безспорен начин. Още повече че Пиърс винаги съумявал да не дава конкретни отговори. Дори името му е съмнително. По време на процеса различни свидетели твърдели, че са го познавали като Джон Симс или Андрю Милър, или Артър Уилс.
Източникът на неговите безспорно добри доходи също бил неясен. Някои казвали, че бил анонимен съдружник на Джукс в изключително успешния бизнес с екипировка за крокет. Крокетът за кратко време се бил превърнал в обсебваща страст за млади дами със спортни наклонности и било напълно правдоподобно един находчив млад бизнесмен да спечели солидна сума, ако инвестира скромното си наследство в подобно начинание.
Други разказвали, че Пиърс бил притежател на няколко кръчми и известен брой файтони, командвани от някой си Барлоу, едър субект с особено мрачен израз и белег на челото. Това изглеждало по-вероятно заради връзките с престъпния свят, които заниманието с кръчми и файтони предполагало.
Разбира се, напълно е възможно Пиърс да е произхождал от висшето общество и действително да е получил аристократично образование. Добре е да си спомним, че Уинчестър и Кеймбридж по онова време се отличавали повече с разпуснатите нрави и пиянството на обитаващите ги студенти, отколкото с духа на трезви научни занимания, и дори един от най-задълбочените учени на викторианската епоха, Чарлз Дарвин, посветил немалка част от младите си години на комара и конните състезания. Повечето младежи от висшето общество били по-заинтересувани да придобият „университетска закваска“, отколкото университетска научна степен.
Вярно е също, че подземният свят през викторианската епоха е поддържал доста образовани личности, изпаднали в беда и немилост. Те обикновено изпълнявали ролята на съставители на фалшиви препоръчителни писма или подправяли документи и банкноти, но като цяло тези хора били дребни престъпници, повече предизвикващи общественото съжаление, отколкото порицание.
Едуард Пиърс, от друга страна, използвал разточително способностите си в криминалната си дейност. Какъвто и да бил източникът на богатството му или истинската му биография, едно е сигурно: бил престъпник от висока класа, грабител, който с годините натрупал достатъчно капитал за финансиране на широкомащабни криминални операции, като се превърнал в така наречения „тартор“. Към средата на 1854 година той вече бил напреднал с изключително сложния си план за осъществяване на венеца на кариерата си – Големия влаков обир.
