ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ издава „ГЛАСОВЕТЕ НА СЪРЦЕТО“ – продължение на незабравимата любовна история „Да чуеш ритъма на сърцето“ от Ян-Филип Зендкер
За книгата
Минали са десет години от екзотичното пътуване на Джулия до Бирма и срещата с брат й Ю Ба. Там тя научава приказната история за любовта на баща си – Тин Уин, и красивата Ми Mи, която продължава до края на живота им.
Джулия се завръща в Ню Йорк, твърдо решена да посети Бирма възможно най-скоро. Но напрегнатото адвокатско всекидневие я поглъща. Постепенно спомените за Бирма и научените там житейски уроци избледняват. Желанието й да се върне се превръща в мъгляво намерение за неопределено бъдеще. Джулия прави спонтанен аборт и се разделя с приятеля си. Съкрушена и самотна, тя се отдава на работата си.
Неочаквано Джулия получава загадъчно писмо от брат си, а по време на важно съвещание чува непознат женски глас в главата си. Джулия загубва контрол над себе си и напуска кантората без обяснение. Гласът й задава неудобни въпроси за личния й живот, а има само откъслечни спомени за своя собствен. Спомeни за бели пагоди, черни ботуши и кървави петна.
Страхувайки се, че губи разсъдъка си, Джулия се обръща за помощ към стар бирмански монах. За да разкрие произхода и тайната на гласа и да му помогне да намери покой, Джулия трябва да се завърне в Бирма…
За автора
Ян-Филип Зендкер е роден в Хамбург през 1960 г. От 1990-а до 1995 г. работи като кореспондент на немското списание „Щерн“ в Америка, а след това и в Азия до 1999 г. Година по-късно написва първата си нехудожествена книга – „Пукнатините във Великата китайска стена“. Живее в Берлин със съпругата си и трите им деца.
Дебютният му роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ се появява на пазара в Германия през 2002 година без медийна подкрепа и се радва на умерен успех. Близо две години по-късно чудото се случва – хората започват да купуват книгата, харесват я и я препоръчват на приятели. Важна роля изиграват и книжарите, които я предлагат на клиентите си като четиво, подходящо и за мъже, и за жени, за млади и стари. В рамките на година само в Германия от „Да чуеш ритъма на сърцето“ са продадени десетки хиляди екземпляри!
Романът се превръща в бестселър в Холандия, Япония, Испания, Сърбия, Хърватия и Израел, но не и в САЩ – двадесет американски издателства отхвърлят ръкописа с довода, че преводните издания от неизвестни автори не се продават добре. Въпреки че е роден в Германия, Зендкер прекарва осем години от живота си в Ню Йорк и мечтае да види романа си и на английски език. Многобройните откази обаче го карат да се замисли дали все пак, независимо от положените усилия, не всяка мечта се сбъдва. Зендкер вярва, че всяка книга има своя собствена съдба. Тази на „Да чуеш ритъма на сърцето“ е свързана с Бирма (сега Мианмар), в която прекарва три седмици като кореспондент на „Щерн“. Екзотичната страна го очарова, а местните хора променят живота му и го вдъхновяват за написването на дебютния му роман. Докато прави проучванията си, Зендкер, който се връща в Бирма още няколко пъти, посещава и астролог, който го уверява в огромния успех на книгата. Пет години след появата на романа на немския пазар, малко американско издателство харесва ръкописа и му дава шанс, а последвалият успех оправдава поетия риск. В България романът беше приет много добре от читателите, а отзивите за него са отлични.
Сега издателска къща „Хермес“ представя продължението на незабравимата любовна история „Да чуеш ритъма на сърцето“ – „Гласовете на сърцето“.
Откъс
* * *
1.
Денят, в който светът ми се разпадна, започна под тъмносиньо безоблачно небе. Беше мразовит петък в седмицата преди Деня на благодарността. Оттогава често се питам дали бих могла да го предвидя. Защо не бях забелязала нищо? Как бе възможно да се очертава такова съдбоносно събитие в живота ми, без да заподозра абсолютно нищо? Точно аз, която ненавиждах изненадите. Която максимално съвестно се подготвях за всичко, за всяко съдебно заседание, всяко пътуване, дори за излет през уикенда или кулинарна вечер с познати. Не обичах да предоставям нищо на случайността. Трудно понасях неочакваното. Не бях сред привържениците му.
Ейми беше сигурна, че е имало първи симптоми. Винаги имало. Просто сме били затънали до гуша в делника си. Пленници на рутината, загубили усет за признаците.
За малките истории, които ни разказват големи неща.
Убедена беше, че всеки човек е най-голямата загадка за себе си и доживотната ни задача е да се доближим до решението на тази загадка. Колкото до решението, твърдеше, че никога нямало да го намерим. Трябвало обаче да поемем пътя към него. Независимо колко е дълъг или къде ни води.
Не бях сигурна. С Ейми често бяхме на различно мнение. Което не означаваше, че в този случай не бях съгласна донякъде с нея. В предходните месеци навярно е имало моменти, които биха могли да ме предупредят. Но колко време можем да прекарваме ден след ден във вслушване в себе си, за да разчетем евентуални сигнали и признаци за нещо?
Не съм от хората, които веднага тълкуват всяка физическа промяна като белег на нарушеното си психическо равновесие.
Червените пъпчици по врата, които за броени дни се превърнаха в болезнен парещ обрив, останал необясним за лекарите, и след няколко седмици изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили, може би се дължаха на редица причини. Периодичният шум в ушите също. Безсънието ми. Нарастващата раздразнителност и нетърпеливостта, чиято мишена в повечето случаи бях аз самата. И двете състояния не ми бяха непознати, но ги отдавах на натоварването в кантората. Цената, която всеки от офиса плащаше и бе готов да плаща. Не се оплаквах.
Писмото беше в средата на бюрото ми. Леко измачкано, в светлосин плик за въздушна поща, каквито днес почти не се използват. Веднага познах почерка му. Никой не пишеше с такова увлечение. Само той отделяше време да превръща писмата в малки произведения на изкуството. Извивките бяха изрисувани толкова прецизно с черно мастило, все едно бяха калиграфирани. Всяка буква – подарък. Две ситно изписани страници, всеки ред – плод на старание и страст. А на тях са способни единствено хора, за които писането е дарба, достойна за по-голямо уважение, отколкото получават.
На плика бе залепена американска марка. Навярно го беше дал на някой турист, това бе най-бързият и сигурен начин. Погледнах часовника си. След две минути започваше следващото съвещание, нямах достатъчно време да прочета цялото писмо, но изгарях от любопитство. Отворих плика и хвърлих бегъл поглед върху първите редове.
Калау, девети ноември
две хиляди и шеста година
Скъпа ми сестричке,
Надявам се… те заварва… добро здраве. Моля… мълчание… последен път… няколко реда…?
Цяла вечност… болна… скоро ще умре… идва, друг си отива… животът… колко бързо се върти твоят свят.
Вчера… нещо странно. Една жена рухнала мъртва… помолила за прошка… сълзи… колкото фъстъци…
