В началото „Гладиатор 2“ изглеждаше, като едно изключително погрешно решение. Кой би правил продължение на култова класика, която е повече от достатъчна? Тази история няма нужда от продължение. Тази история не може да бъде продължена. Или може?!

Ридли Скот решава да се върне към своя исторически епос точно четвърт век, след неговата премиерата. „Гладиатор 2“ идва в кината с идеята за ненужно, неочаквано и може би обречено продължение. Дори цифрата 2 в заглавието е проблем. Особено за филм от подобен мащаб.

Бюджетът е $250 млн. В главните роли са номинираният за Оскар Пол Мескал, носителят на Оскар Дензъл Уошингтън и носителят на любовта на зрителите- Педро Паскал.

„Гладиатор 2“ успява. По своя неочакван, леко непохватен и някак на ръба начин- успява. Продължението е красиво и добро. В никакъв случай НЕ Е по-добро от оригинала, но може би е точно толкова добро. Или поне толкова.

Още началните надписи и ретроспекцията на първия филм в рисунки, ще извикат усмивка и умиление на лицето на зрителя. Логото на „Гладиатор 2“ и римската цифра 2, която се появява по този брилянтен начин, са едно страхотно, режисьорско решение. Филмът започва някак много различно от оригинала, но същевременно по същия начин. Имаме епична битка, която да ни загрее за предстоящите игри. Този път- тя е морска атака на крепостен град в Африка. Запознаването с Хано (Пол Мескал) и неговата съпруга се случват бързо и достатъчно приятно, че да фокусират зрителското внимание, върху нашите герои. Появата на генералът на Педро Паскал и епичния размах на морската атака над крепостния град припомнят много от силата на оригиналния филм. Тактическите похвати, по време на война. Защита, нападения, изчакване. Колко трудно се води битка срещу толкова непристъпни стени и колко тежка е загубата на всеки живот. А в това отношение Скот не пести зрелище. Хвърчат тела, кръв и откъснати крайници. Завръзката на историята е подобаваща и формирането на двете линии- добър и лош герой е ясна.

Пристигайки в Римската Империя, „Гладиатор 2“ рязко се превръща в копие на своя предшественик. За един много дълъг период от време, сякаш гледаме претворени сцени от оригинала. Имаме купувач на Гладиатори, имаме пазар за роби, имаме дървени каруци, измъчени затворници и озверели хора. Цялата сценография и събития от тази втора част на филма са на ръба да го провалят и превърнат в опит за повторение на оригинала. И въпреки това, Ридли Скот някак устисква. Никога не идва момент, в който да прекрачи границата и да си кажеш, че това вече си го гледал. Колкото и да е същото, всъщност не е. Голяма заслуга за това имат Пол Мескал и самият Дензъл Уошингтън, който на тези години прави една от най-впечатляващите роли в кариерата си. Трейлъра крещеше, че неговия кастинг избор е грешка. Тъмнокожия римлянин, облечен във власт викаше в съзнанието ми споменът за черната кралица на Netflix в „Бриджъртън“. Но Дензъл превръща своя герой във втория, най-запомнящ се, в целия филм.

Пол Мескал прави ролята на живота си, точно както някога Ръсел Кроу направи своята в оригиналния филм. Докато не я задмина в „Красив ум“ след точно 1г. Мескал тук е точно толкова правилен избор, както Кроу някога. Който и да бяха избрали за ролята му, щеше да се справи не по-зле от него. Героят му го предполага. Историята му е написана така, че да грабне и влюби зрителя. За разлика от Кроу, Мескал се усмихва. Много. Ръси чар и обаяние кадър след кадър и дори на моменти се замислям, че тази позитивна енергия и тази усмивка на актьора са на път да провалят изпълнението му. И това не се случва. И това стига до ръба, но никога не прекрачва границата на добрия вкус.

Битките в Колизеума са коренно различни от битките в първия филм. Маймуни, носорог, акули, вода… неща, които Ридли Скот дори не е допускал при създаването на оригинала, тук изпълват арената. И някак, колкото и да не ми се ще да започна, филмът е пълен с проблеми, грешки и недомислици.

Пол Мескал е абсолютното копие на младия Ръсел Кроу. Визуално толкова са доближили актьора до начинът, по който изглеждаше Максим, че в някои сцени наистина са трудни за различаване. При този баснословен бюджет маймуните изглеждат плачевно. Трилогията за „Планетата на маймуните“ и дори новата част са учебник за това, как трябва да бъде поставена на екран една компютърно генерирана маймуна. Скот не се е поучил. Неговият носорог е една идея по стабилен, но все пак достатъчно CGI, на фона на заобикалящата го среда.

Имах проблем с мотивировката на героите на няколко пъти. Начинът, по който Хано „прости“ на Лусила, бе просто… междудругото. Силния отказ в началото и рязката смяна на мнението за нула време, идва неясно как. За разлика от гладиаторите в първия филм, които се довериха на Максим, който ги водеше на арената и спасяваше животите им, причината поради която гладиаторите тук се довериха на Хано остана мистерия за мен. Нито е генерал, нито е тактик, нито се показа, като такъв, но те просто му се довериха и започнаха да го слушат и изпълняват.

Анализирайки най-добрите моменти от филма след неговия финал, изненадващо установих, че те не са се случили на арената. Битките в Колизеума не са това, което зрителя ще запомни от „Гладиатор 2“. Не това ще остане в аналите на историята. Най-доброто е извън арената.

За моя огромна изненада най-сгрешения кастинг бе този на Педро Паскал. Актьорът нямаше идея, какво прави в този филм. Твърде бързо стана ясно, че е подготвян за смяна на позициите. Отношенията му с Лусила бяха изпразнени от емоции и двамата сякаш играеха насила. Присъствието им един до друг, беше истинско мъчение. Диалозите им бяха от театралната школа, първи курс, камерна сцена.

Кони Нилсън, като единствената главна роля от първия филм, която се повтаря тук, бе втория кастинг провал. Тя е остаряла твърде много. Безизразното и лице и тоталната липса на химия между нея и Паскал обезсмислиха тази сюжетна нишка на героинята и. В цялото и екранно присъствие имаше много смисъл. Тя бе гръбнакът на връзката, между двата филма. И той бе прекършен в зародиш…

Голямата изненада на „Гладиатор 2“ и дълбоката връзка с оригинала е зверски пропиляна от неговите продуценти. Това, трябваше да бъде най-дълбоко пазената тайна, която да изуми зрителя и да го остави да гадае до последно. Докато не бъде разбулена и изречена на глас пред него. Да покажеш ТОВА още в трейлърите и PR материалите МЕСЕЦИ преди премиерата, е чисто кощунство. Това отнема огромна част от удоволствието да гледаш „Гладиатор 2“.

Императорите са брилянтни, кастинг решения. Те са олицетворение на безумието, да управляваш в онези времена. Първи съветник маймуна. Да убием този. Кръв от онзи. Лудост. Истерия. Неразбиране. Тирания. В най-чистата и форма.

Имах проблем със злодея в „Гладиатор 2“! Смених си мнението за това, кой е лошия, между 6 и 8 пъти в хода на историята. Първо бе Педро Паскал. После бе Дензъл Уошингтън. После бе неговия първи/ дясна ръка. После бяха двамата императори. После бе онзи от сената. После бе лудия имератор. После бе хитрия император. После бе отново Педро Паскал. После бе отново Дензъл Уошингтън…. Това , че не успях в нито един момент да се спра и да нарека този ЗЛОДЕЯ, ме караше през цялото време да съм несигурен в собствените си възприятия.

За разлика от оригиналния филм, „Гладиатор 2“ успя да създаде само 1 силна връзка между нашия герой и хората в тунелите под Колизеума. Тук Хано се сприятели с доктора. И връзката им се получи. Чиста, човешка, приятелска. Такава, каквато някога Максим създаде със своите братя, гладиатори. И може би съм пристрастен в сравненията си, защото все пак цялата втора част на филма даде на героят на Хано емоционална тежест от Лусила и историята на първия филм. Може би събитията от началото на „Гладиатор 2“ не успяват да повторят усещането на емоционалната тежест на ужасяващата съдба на семейството на Максим от първия филм именно за да може тежестта в историята нататък, да бъде преместена. А единият истински приятел, който Хано създава под Колизеума, му е повече от достатъчен за да поведе войната за Рим.

В оригиналния филм Максим имаше една дървена статуйка, която в неговия финал даде една от най-значимите и емоционално наситени сцени. В „Гладиатор 2“ имаме сходен предмет, който Хано държи в ръцете си. В хода на историята той се появява и липсва в различните етапи. Към финала отново е в ръцете му и някъде там историята на този предмет просто свършва. Имам усещането, че Ридли Скот забравя за него и забравя за това, което е постигнал с дървената фигурка в първия филм. А този предмет тук носи много по-дълбока, емоционална тежест и можеше да бъде използван за създаването на истински връх у зрителя.

Филмът даде много смърт и много зрелище. Очаквана, неочаквана, брутална и интелигента. Смърт във всичките и форми. За добри, за лоши, за всички. Такава, каквато е била в древния свят. И в даден момент ми се стори, че губейки толкова много хора, умирайки толкова много близки за нашия мъж… къде е границата? Трябва ли наистина да избием всички връзки с миналото, за да изградим едно ново бъдеще? Трябва ли да пожертваме всичко, за да започнем на чисто? По-скоро Ридли Скот е заложил на тази карта, но това може би натежава към финала на „Гладиатор 2“!

А именно финалът е най-големия триумф за продължението. През цялото време се опасявах, че той ще повтори събитията от първия филм. Че ще имаме финал на арената. Че ще имаме огромна смърт. Защо не, тази на Хано. Но тук той е успял да спаси и себе си и филмът от проклятието на първата част. Финалът е изключително различен. Различена локация, различни герои и много, много символика. Една преграда, която разделя двата свята. Светът на подтиснатия Рим и светът на онзи Рим, който бленува за свободата. По средата между тях е Хано. Онзи Хано, който носи върху плещите си мечтите на Марк Аврелий. Онзи Хано, който е изпълнен с желанието за справедливост на Максим. Онзи Хано, който носи решителността на Лусила. Хано, който е балансът. Хано, който е мостът, по който двата свята да намерят път един към друг. Тази епична сцена предполага битка с мащабите на битката пред Минас Тирит. За мое щастие това не се случва, защото ако се бе случило, щях да обяснявам , колко по-добра е била онази, от преди 20г.

Финалът на „Гладиатор 2“ носи светлина. Въпреки цялото зло, въпреки всичката тази смърт, политически игри, интриги и безчинства, в този финал има надежда. Мечтата на Марк Аврелий е жива. Паметта на Максим ще живее. Всички препратки към героят на оригиналния филм тук, са неговата сила. „Гладиатор 2“ лежи върху плещите на своя предшественик. Черпи вдъхновение от него и митологизира събитията му. Меч, броня, загребване на пясък от арената, забавен кадър и поглед напред… Максим. Хано. Войнът и желанието за победа. Рим на доброто.

Рим, който да обича своите хора и да се грижи за тяхното добро. Рим на просперитет.

Рим, оцелял след тиранията. Рим, на светлото утре.

Рим на Марк Аврелий. Рим на Максим. Рим на Хано.

Рим.

Безкрайно поле от житни класове. Една ръка, която ги гали. И музика.