„Германските генерали говорят“ от Базил Лидъл Харт

Издателство Изток-Запад публикува „Германските генерали говорят“!

Един от най-популярните и влиятелни британски военни теоритици – Базил Лидъл Харт, получава възможността да разпита офицери от висшето командване на Хитлер след края на Втората световна война. Резултат от тези срещи е книгата „Германските генерали говорят“.  В нея любознателният читател ще открие не само неизвестни факти за редица знаменити имена от Вермахта – като Гудериан, Ромел, Манщайн и др., – но и ще види войната през техните очи.

5 въпроса, чиито отговори ще научите от „Германските генерали говорят“:

• Как Хитлер успява да си осигури контрола върху Вермахта?

Малко след сватбата на Вернер фон Бломберг (министър на отбраната и главнокомандващ на Вермахта) за една машинописка:

 „…Химлер предоставя на Хитлер полицейско досие, от което излиза, че младоженката е била проститутка. След войната американски следователи изказват предположението, че Химлер е вкарал булката в канцеларията на Бломберг, за да му устрои клопка. Хитлер яростно реагира на разкритието, защото самото му присъствие на сватбата на „една уличница“ го е направило смешен. Той уволнява Бломберг от поста му и дори зачерква името му от списъка на офицерския корпус… когато на дневен ред стои назначаването на нов военен министър, Химлер вади ново досие, според което Фрич е обект на полицейско наблюдение за хомосексуални прояви. Всъщност досието е на друг човек със същото презиме. Но когато Хитлер привиква своя главнокомандващ, Химлер намира свидетел, който официално потвърждава, че става дума за генерала, и Хитлер освобождава Фон Фрич от поста му…

Според генерал Рорихт причината за действията на Химлер е стремежът да попречи на Фон Фрич да поеме поста и властта на Бломберг, защото това означава да поеме и върховното командване на Вермахта, с други думи, на всички въоръжени сили…

Междувременно Хитлер се е възползвал от възможността лично да поеме върховното командване на Вермахта с декларацията, че вече няма доверие на генералите. Дотогавашният пост на Бломберг получава по-нисък статут и е зает от генерал Кайтел, който според Хитлер притежава качествата на добър лакей. Същевременно на мястото на Фон Фрич за командващ сухопътните войски бива назначен генерал Фон Браухич, така че по времето, когато е напълно оправдан по скалъпените срещу него обвинения, Фон Фрич остава без пост. Това е и резултатът от кризата, разработена целенасочено, за да проправи пътя на Хитлер към пълен стратегически контрол и същевременно да укрепи влиянието на Химлер.“

• Преувеличена ли е ролята на Ервин Ромел?

„Случилото се при Аламейн е причина за тенденцията, от една страна да се говори за „легендата Ромел“, а от друга, да се твърди, че неговата репутация е незаслужено преувеличавана. Така става почти винаги, когато късметът изменя на дадена личност. В случая обаче има и по-съществена причина. Преди пристигането на Монтгомъри Ромел се е прочул като герой сред войниците от Осма армия до такава степен, че всяко добро постижение започва да се оценява в „ромели“. Това неусетно подкопава духа на армията и когато Монтгомъри поема командването, се полагат специални усилия „легендата Ромел“ да се замени с контралегендата „Монти“.

Това пропагандно упражнение има за цел да внуши, че постиженията на германския генерал се преувеличават. Какво е чувствал лично Монтгомъри по този повод обаче става ясно от начина, по който е събирал и подреждал снимки на Ромел до бюрото си; макар на по-късен етап да изразява мнението, че от двамата му противници по-опасният е бил Рундщет. Тук не бива да забравяме, че Монтгомъри никога не се е изправял срещу Ромел в разцвета на силите му и че когато накрая двамата се срещат в битка, Ромел е не само с подкопани от болестта сили, но и тактически осакатен поради огромния недостиг по отношение на числеността на войската и на петролните запаси.

Съществената характеристика в успехите на Ромел е, че са постигнати с неравностойна военна сила и без никаква подкрепа от въздуха. Никой друг генерал, все едно от коя страна на фронта, не е постигал победи при подобни условия, с изключение на ранните британски успехи под ръководството на Арчибалд Уейвъл в сражения срещу италианците. Ясно е, че Ромел допуска грешки, но в битка срещу превъзхождащ те враг всеки пропуск може да доведе до поражение, докато генерал, на чиято страна е огромното предимство на силната армия, е в състояние да прикрие успешно и многобройни провали.

При Ромел по-сериозните недостатъци са плод на склонността му да пренебрегва административния аспект на стратегията и на пренебрежението му към детайлите. Същевременно той не умее да разпределя задълженията – недостатък, който непрекъснато дразни подчинените му офицери. Не само че се опитва да върши всичко сам, но и се опитва да „огрее навсякъде“, тъй че често губи връзка с щаба си и когато се налага да е в непосредствен контакт в случай на необходимост да се вземе важно решение, предпочита да препуска през полесражението. От друга страна, притежава великолепен усет в кой решителен момент да се появи на определено място, за да даде тласък на някое съдбоносно действие. Освен това създава за предприемчивите си младши офицери такива възможности да докажат способностите си, които останалите генерали, устремени към повишения, дори не си помислят да им предложат. В резултат младите го боготворят. Чувствата им са споделяни и от много от италианските войници, които откриват у него жизненоважен контраст със собствените си сенилни висши офицери, за които сигурността стои на първо място.

Като тактик Ромел се отличава с блестящо и често използване на тактиката на изненада и блъф. При първото си нападение в Африка той изпраща танковете си толкова навътре в пустинята, че много се отклоняват от курса си, но когато достига главната британска позиция, хитроумно прикрива оределите редици, използвайки камиони, които да вдигат гъсти облаци от пясък, като по този начин създава впечатлението, че танковете прииждат от всички посоки. С това постига пробив.

Ромел е не само изключително дързък, той е и изобретателен. Много често в битка използва танковете като примамка, като увлича британските танкове към клопката на противотанковите си оръдия и по този начин сръчно слива отбрана и нападение. С разгръщането на войната тази „Ромелова тактика“ все повече се възприема от всички армии.

Когато напуска Африка, противниците му едва ли не започват да съжаляват – толкова съществено е мястото, което е започнал да заема в живота и във въображението им. Това се дължи отчасти на забележително доброто му отношение към британските военнопленници; свидетелствата на избягалите от плен и завърнали се в частите си военни говорят за стратегия, белязана от рицарство. Още по-силно впечатление правят бързината в маневреността и стряскащата му способност да се появява отново в момент, в който врагът е убеден в поражението му.

Недостатъците му като стратег сериозно подкопават достойнствата на неговата дързост и усет. Качествата му на тактик засенчват недостатъците му.“

• Защо Хитлер уволнява „може би един от най-кадърните германски генерали“ – фелдмаршал Ерих фон Манщайн няколко седмици преди края на войната?

„Манщайн показва огромно умение в невероятно трудни условия: той организира постепенно оттегляне към полската граница. Хитлер обаче не желае да чуе доводите му за необходимостта да се обезсмисли руският натиск чрез продължително изтегляне на войските. Пламенните му доводи за необходимостта германците да се изтеглят все повече дразнят Хитлер, който в крайна сметка го отстранява през март 1944 г. и го заменя с Модел с довода, че упоритата съпротива чрез борба за всеки метър е по-необходима от всякакви сръчни маневри. Съществен, макар и неизказан, довод е политическото недоверие на Хитлер и Химлер към Манщайн. С това приключва военната кариера на най-опасния военен противник на Съюзниците: мъж, който съчетава съвременната представа за мобилност с класическото разбиране за маневреност, съвършенство в техническите детайли и несломима целеустременост. Като ми разказваше със съжаление за слизането на Манщайн от сцената, Блументрит завърши с думите:

– Той беше не само най-блестящият стратег сред нашите генерали, той притежаваше добър политически нюх. Хитлер трудно можеше дълго да търпи до себе си човек с неговите качества.

На съвещанията Манщайн често спореше с Хитлер пред другите и понякога се увличаше дотолкова, че да нарече някои от предложенията на Хитлер „глупави.“

• Как отбраната се превръща в инструмент на нападението?

„В сферата на тактиката Бломберг внася значителен обрат в тенденцията на развитие. Дотогава Хамерщайн държи на старата германска военна доктрина за нападението, без материални възможности да я практикува, както и без нови технологии, които да я направят резултатна. Но в Източна Прусия Бломберг експериментира с нови форми на тактиката, които позволяват реалистичен поглед върху съществуващото превъзходство на съвременната отбрана, и се опитва да я превърне в обратното предимство: в инструмент на нападението. Вместо да се атакува силно укрепена позиция, врагът би могъл да бъде подмамен да напусне тази позиция, да бъде въвлечен в недообмислена или прибързана атака и тъй да бъде хванат в клопка, а настъпилото объркване да се използва, за да му се нанесе сериозен смъртоносен противоудар. Тази примамка може да се приложи, като се подмами врагът с привидно оттегляне или чрез внезапен ход, застрашаващ вражеските комуникации. Именно възможностите, които тази примамка предлага благодарение на съчетанието на нападателна стратегия с отбранителна тактика – нещо като меч и щит, – ме поразиха, докато изучавах Шърмановата кампания в Джорджия и в поредица от книги детайлизирах приложението ѝ в условията на съвременната война. Именно специалният интерес на Бломберг към тази идея ни свърза за първи път.

В допълнение Бломберг – за разлика от повечето генерали от онова време – преценява далеч по-вярно стойността на новото схващане за мобилна война, при която танковете изпълняват историческата роля на кавалерията…“

• Как Хитлер успява да превземе Франция?

„Неизвестната история на промяната в плана е нещо изключително. Аз се добрах до нея стъпка по стъпка. От самото начало германските генерали бяха повече от склонни да ми разказват за военните операции – професионалната обективност е тяхно характерно качество. Открих, че повечето от тях отдавна са запознати с военните ми трудове и това засилва готовността им да говорят и да обменят възгледи. Също толкова откровени бяха в мненията си за повечето от нацистките водачи, чиято роля ненавиждаха от сърце. В изказванията си за Хитлер отначало бяха по-въздържани. Очевидно беше, че много от тях са били тъй хипнотизирани от него – или тъй са се бояли от него, – че дори се колебаеха да споменават името му. Постепенно се убедиха, че той наистина е мъртъв; задръжките им отпаднаха и те започнаха да критикуват действията му по-свободно – Рундщет беше неизменно критичен. Независимо от всичко обаче продължаваха, напълно естествено, да прикриват пукнатините в собствените си редици. Едва след много разговори научих истината за плана, помел Франция.

Въпросният нов план бил вдъхновен от генерал Фон Манщайн, по онова време – началник-щаб на Рундщет. Според него първоначално съществуващият план бил прекалено прозрачен…“

Продължението, както и още любопитни факти, може да прочетете в „Германските генерали говорят“.

Книгата на Лидъл Харт е труд от изключително значение, незаменим за всеки, който иска да разбере какво всъщност се е случило по време на Втората световна война.

Ню Йорк Таймс

След края на Втората световна война Базил Лидъл Харт получава възможността да разпита пленените от Съюзниците германски генерали, преживели конфликта. Резултат от тези срещи е настоящата книга. Германските генерали разговарят с него като с равен – бивш офицер от британската армия и стратег, чиито идеи са им добре познати. В тази книга намират отговор много от въпросите, възникнали по време на войната. Наистина ли Хитлер е гениален главнокомандващ, за какъвто го смятат в началото? Защо допуска евакуацията от Дюнкерк? Защо генералите не успяват да го отстранят? Как изглежда Червената армия от немска гледна точка?

Базил Лидъл Харт предава думите и вижданията на германските генерали и с ясен и прозорлив поглед анализира ценните уроци на Втората световна война.

За автора

Сър Базил Хенри Лидъл Харт (1895–1970), широко известен като капитан Б. Х. Лидъл Харт, е влиятелен британски теоретик по военна стратегия и историк, специалист по историята на двете световни войни. През Първата световна война служи като офицер в британската армия, като по-късно достига чин капитан. Работи като военен кореспондент за издания като Дейли Телеграф, Таймс и Дейли Мейл, а през 1937–1938 г. е съветник на военния министър. Автор е на редица военни биографии, книги по военна стратегия, както и история на Втората световна война. В трудовете си подчертава ключовото значение на индиректния подход и елементите на изненадата и подвижността в изграждането на военната стратегия.

ОТКЪС

„Воини огрени от Слънцето“ 

Ромел 

От 1941 г. нататък името на Ервин Ромел постепенно започва да засенчва имената на всички останали германски генерали. Израстването на Ромел от полковник до фелдмаршал пък засенчва кариерата на когото и да било друг в германските въоръжени сили. Кариерата му не прилича на ничия друга в повече от един смисъл на думата, тъй като, от една страна, той не отговаря на критериите за високопоставеност в йерархията на Генералния щаб, а от друга – извънредно дълго фигурира в театъра на бойните действия извън Европа.

Славата му е отглеждана целенасочено не само чрез собствените му усилия, но и чрез грижливо обмисления избор на Хитлер. Защото Хитлер, осъзнал колко силна е военновременната жажда на обществото за блестящи военачалници, решава да подбере двама (само двама!) военни, които безболезнено да успее да превърне в народни герои: „един под лъчите на слънцето и един в снежните преспи“. Ромел в Африка той определя за Слънчевия герой; за герой на Снежните преспи ще бъде избран Дитл във Финландия.

И двамата действат зад кулисите; главната сцена Хитлер възнамерява да запази за себе си. И двамата воюват вихрено и качествата им осигуряват локален успех; лишени са от интелектуален калибър, който може да ги превърне в конкуренти в стремежа към по-висока стратегическа позиция. По всичко личи, че и двамата ще станат солидни инструменти в ръцете на Хитлер. В крайна сметка от двамата Ромел оправдава Хитлеровия избор в по-голяма степен, докато Хитлеровото доверие в непоклатимата вярност на Ромел не се оправдава съвсем. Защото, когато осъзнава, че оцеляването на Германия се оказва несъвместимо с това на Хитлер, Ромел поставя на първо място страната си и се обръща срещу своя покровител.

Макар длъжник на благосклонността на Хитлер, Ромел доказва динамиката на собствената си личност, като първо поразява въображението на Хитлер, а след това – и въображението на британските си противници, и то толкова силно, че славата му се разнася много по-далеч, отколкото е предвиждал Хитлер.

Като младши офицер през предишната война, след офанзивата срещу италианците при Капорето през 1917 г. Ромел печели изключително отличие: най-високия германски орден Pour le Mérite. Но професионалните му познания не са смятани за равни на бойната му слава и в следвоенната армия той получава сравнително незначително назначение. Нито се смята, че е подходящ да бъде включен в избрания кръг на бъдещия Генерален щаб. Но приказките, че е бил нацистки водач, са пропагандна измислица от времето, в което Ромел се прочува, и целят да обвържат репутацията му с репутацията на Нацистката партия.

Шансът му се усмихва, когато след идването на нацистите на власт през 1933 г. Ромел е назначен за военен инструктор при щурмоваците[1]. Той е добър лектор, притежава дарбата да излага темите живо и образно и разширява хоризонтите си, като изучава „новата наука“ – геополитиката (той е един от учениците на професор Хаусхофер). След това става инструктор в Пехот ната школа в Дрезден и по-късно бива назначен в новата школа във Винер Нойщат. Дотогава се е запознал с Хитлер, който го намира за освежително нетрадиционен военен, подходящ събеседник в обсъждането на нови военни идеи. При избухването на войната бива назначен за командващ личния Хитлеров щаб, което, естествено, разширява и контактите му, и възможностите му. След кампанията в Полша моли Хитлер да му повери командването на танкова дивизия. Молбата му е удовлетворена. Стъпката характеризира тънката дарба на Ромел да улучи точния момент и способността му да се възползва от него. Защото преди войната той е бил толкова запален привърженик на кавалерията, че се е противопоставял на идеите на всички, проповядващи евангелието на танковата война. По пътя към Варшава обаче „съзира светлината“ и без да губи време, „следва лъча“.

Назначават го командващ Седма танкова дивизия и той я повежда в Западната офанзива. Панцерите изиграват огромна роля в пробива при р. Мьоз, както в настъплението към Ламанша. На следващия етап дивизията пробива Френския фронт при р. Сома между Абервил и Амиен и повежда войските към р. Сена около Руан. Блестящото изпълнение се подсилва още повече от последвалата пропагандна кампания и със задна дата дивизията е наречена „Призрачната дивизия“.

След това, в началото на 1941 г., когато решава да изпрати бронирани и моторизирани експедиционни части в помощ на италианските съюзници при нахлуването в Египет, Хитлер наз­начава Ромел за командващ неговия „Африкански корпус“. До пристигането му в Триполи италианците не само вече са отблъснати обратно през границата, но и цялата им пехота е разгромена при преследването. Ромел не се стряска от катастрофалната ситуация, в която се озовава. Като знае колко малка е победоносната британска пехота и като осъзнава, че британците по всяка вероятност са накрая на силите си, той незабавно хвърля в офанзива първите части на корпуса си. Не разбира особено много от танкова техника, но притежава великолепно чувство за мобилност и усет към изненадващи действия. Заварва британците разпръснати, с танкове, повечето от които имат нужда от ремонт. Бързината на нападението му и образувалите се пясъчни облаци умножават мощта му. Британците са изритани от Киренайка обратно през египетската граница.

През следващата година и половина славата на Ромел непрекъснато расте главно поради начина, по който отблъсква последователните офанзиви на британците, както и всъщност поради удивителните ответни удари, нанасяни от него всеки път, в който преждевременно оповестяват унищожението му. В процеса войските на британската Осма армия си съставят за него мнение, далеч по-високо от мнението за собствените си командири, а повратливостта му така допада на чувството им за хумор, че му се възхищават едва ли не с обич. Ромел достига върха на кариерата си през лятото на 1942 г., когато разбива поетапно Осма армия между Газала и Тобрук, след което преследва останките от частите ѝ през Западната пустиня чак до делтата на Нил.

В тази криза се намесва генерал Клод Окинлек, британският главнокомандващ в Близкия изток, който лично поема командването на разгромената Осма армия и при защитата на Ел Аламейн сплотява обезсърчените войници. След дългата офанзива Ромеловите войски са уморени, а запасите им са на изчерпване. Два техни последователни опита за офанзива се провалят; те биват отблъснати и това се оказва съдбоносно за плановете им.

Ромел запазва увереността си, че при третия опит ще успее, но скритите му надежди не се оправдават, а времето тече, заето само с попълване на запасите. В това време британците получават подкрепления – нови дивизии, пристигащи от Великобритания. Сменено е и командването. Мистър Чърчил държи британците да предприемат офанзива още с пристигането на подкрепленията. Окинлек, доста по-разумно, настоява да се изчака, докато войниците привикнат към условията в пустинята. Като последица Окинлек бива заменен на поста главнокомандващ с Алегзандър, а 8-а армия се поема от Монтгомъри. В началото на август обаче Ромел първи нанася удар и отново е объркан от новия план за отбрана. След това инициативата пак се сменя: след дълго затишие за сериозна подготовка – по-дълга от планираната от Окинлек, в последната седмица на октомври Монтгомъри започва офанзива, вече подкрепена с невероятното превъзходство на авиацията, артилерията и танковете. Дори и при това превъзходство обаче тежките боеве се водят цяла седмица, което се обяснява с липсата на големи обходни маневри. Но врагът, освен че е изтощен, е и осакатен, защото подводници потопяват петролните му танкери, пресичащи Средиземно море. В крайна сметка това се оказва решаващо и с краха в предните му позиции врагът вече не е в състояние да удържи и бива отблъснат чак до западната част на Либия, повече от 1600 км обратно.

За самия Ромел решителният удар идва с провала на неговото нападение през август. След това разочарование той е така зле разтърсен, че душевната му депресия подкосява физическите му сили и той се принуждава да замине болен, с язви от пустинния пясък, на лечение във Виена. Когато научава, че Монтгомъри е започнал офанзива, той настоява незабавно да отлети обратно за Африка въпреки възраженията на лекарите, но през следващите месеци физически не е в състояние да действа както дотогава. Макар да организира дългото отстъпление така добре, че избягва всеки от опитите на Монтгомъри да обкръжи войските му, той пропилява шансовете да спре противниковите войски, а сигурно и болестта му е причина за неговата грешка в Битката при Марет, дала на Монтгомъри възможност да се насочи към Тунис и по този начин да проправи пътя към окончателното поражение на германците в Африка. Самият Ромел е напуснал Африка през март, повече от месец преди това събитие, за да продължи лечението си. За Хитлер е точно толкова важно да опази престижа на Ромел, колкото и да си осигури неговата служба и в бъдеще.

*Бележките под линия не са включени в откъса.