Интригите на големите пари се заплитат в игра на страст, измама и преструвки в съвременен преразказ на Пепеляшка.
По книжарниците излезе „В рокля на кралица“ от Джо Уотсън – бестселъровият роман, който помита всички табута и задръжки в съвременен преразказ на Пепеляшка.
Той е принц Зейн. Наследник на баснословно богато кралство. Роден със златна лъжица в устата. Най-бляскавият диамант на всяко парти.
Принцът плейбой. Той живее за забавлението и любовните му завоевания редовно красят кориците на всички световни клюкарски списания.
Но баща му не може да търпи повече развратния живот на сина си. Поставя му условие – Зейн трябва да си намери подходяща годеница, и то веднага. Да покаже на света, че е готов да бъде сериозен. Иначе ще се сбогува с титлата и богатството си.
Тя е Джени. Миловидна. Добра. Провалена. Мечтата ѝ да стане актриса е напът да завърши с безславно завръщане в малкото градче в провинцията, където е родена. Освен ако не се съгласи да изиграе ролята на живота си – перфектната годеница на един от най-богатите ергени в световния хайлайф.
Условията са ясни – двамата ще се преструват на лудо влюбени пред родителите на принца, устремени към сватбените камбани. Тя ще получи пари и нов шанс да пробие на сцената. Той ще подсигури наследството си, а същевременно ще има възможност да продължи разгулния си живот. Никакви рискове, никакво обвързване. И със сигурност никакви чувства.
Но дали някои обещания не се правят твърде прибързано? Дали един принц, който притежава света, може да копнее за нещо със силата на хиляди желания? И дали една съвременна Пепеляшка може да се излезе невредима от игрите на власт в света на богатите? Защото когато си на върха… пътят е само надолу.
„В рокля на кралица“ от Джо Уотсън излиза за пръв път в световната платформа Wattpad, където събира над 13 милиона четения, преди да излезе по книжарниците.
Джо Уотсън
ГЛАВА 1
ЗЕЙН
Трябваше му годеница. И то веднага!
Прибереше ли се у дома без някоя подходяща девойка утре, родителите му щяха да бъдат много разочаровани. Да не говорим, че това би застрашило иначе доста щедрото му наследство, както и кралската му титла. От вече шест месеца ги лъжеше за процъфтяващата си връзка с „чудесна млада дама“.
От това по-голяма лъжа – здраве му кажи…
Медиите го наричаха „Принца плейбой“, „Зейн Разбивача на женски сърца“ и най-колоритното от всички – „Една нощ с Насау“. И макар тези прякори да бяха изключително груби, всъщност отразяваха истината. Но онова, което най-много го жегваше, не бяха очевидните внушения, а по-скоро пълната липса на въображение в измислянето на тези цветущи прозвища.
Нима Зейн не беше повече от поредица глупави, клиширани фразички? Смехория. Само дето баща му никак не го намираше за смешно.
Лека-полека слуховете за „извънкласните занятия“ на Зейн бяха достигнали и до родителите му. И макар че Кралство Панония край Адриатическо море беше изолирано от „непристойни“ западни влияния като музикалните телевизии, клюкарските списания и сестрите Кардашиян, новините все пак бяха стигнали и дотам, несъмнено с малко помощ от братовчед му Андреас – едно отровно змийче, което от години се опитваше да го съсипе.
Но баща му не беше впечатлен. Щом дочу новините, крал Драган III от Насау моментално отпътува за Южна Африка с частния си самолет, за да проведе спешна „среща“ с безпътния си син. Изключително конфузна среща. Особено след като бе заварил същия този син в джакузито с три голи мадами фотомодели. Споменът накара Зейн да се усмихне. През годините беше станал доста добър в доставянето на удоволствие на няколко жени едновременно. Чувстваше се като диригент на оркестър – цаката беше просто да знаеш кога и как да ускориш ритъма и темпото. А особено любимо му беше, когато се задоволяваха една друга…
В онзи ден за секунда му бе хрумнало да предложи на баща си да си хареса някоя от жените. За щастие, скъпото френско шампанско, което бе пил през цялата нощ, не беше успяло да размъти ума му чак толкова. Тогава бе изтърпял една дълга и доста шумна тирада от заплахи, които звучаха горе-долу така:
– Срамота! Отврат! Неуважение! Ти си позор за държавата си…! – (И прочее, и прочее тинтири-минтири). – Веднага да престанеш с това държание и да си намериш примерна съпруга преди двадесет и седмия си рожден ден.
Ако ли не, щяха да му спрат кранчето и да му вземат трона, и вместо това да предоставят парите и кралската му титла на братовчеда Андреас.
Именно затова – по-малко от двайсет и четири часа преди завръщането си у дома и няколко дни преди двадесет и седмия си рожден ден – принц Зейн изведнъж осъзна, че би било най-добре да си намери подходяща годеница.
И знаеше точно към кого да се обърне.
ДЖЕНИ
Почукването на вратата толкова рано сутринта накара сърцето на Джени да подскочи. Тя знаеше, че този гостенин не вещае нищо хубаво.
– Отваряй, Джени – прокънтя гласът на хазяина.
„По дяволите!“ Ако се скриеше, дали щеше да го накара да си тръгне? Ха, искаше ѝ се. Вече трета седмица поред избягваше горкия човек и дори вече беше стигала до момента, в който се изнизваше през изхода за евакуация или се промъкваше късно вечер през прозореца на банята (и, не, не се гордееше с тези свои прояви). Но отчаянието подтикваше хората към изобретателни мерки.
Джени чисто и просто нямаше никакви пари. И толкова! И не защото не се опитваше да припечели такива, а защото пробивът в актьорската индустрия беше много по-труден, отколкото бе очаквала. Вече две години живееше във филмовата столица на Южна Африка, Кейптаун, и все още не бе успяла да си намери нито една работа, поне не и свястна.
Определено беше очаквала да е по-лесно. Притежаваше талант, имаше хъс, ала беше твърде наивна. Защото тук изобщо не ставаше и дума за талант. Всичко зависеше от това кого познаваш, на кого се подмазваш и за кого си готова да се разкрачиш. През изминалите две години беше успяла да си уреди една-единствена роля в реклама на паста за зъби, където разфокусираната ѝ глава се виждаше точно за секунда. А по думите на агента ѝ единствената причина, поради която бе успяла да участва в тази реклама, била, защото режисьорът харесвал малкото разстояние между предните ѝ зъби. Било симпатично.
А сега единственото нещо, което я делеше от това да спи на улицата заедно с онзи бездомник, дето крещеше по преминаващите коли, или дори по-лошо – да чака по ъглите, обута в чифт скандално високи обувки, беше работата ѝ в „Пицарията на Джовани“. Смените там бяха дълги, заплатата беше ниска, а пицата беше ужасна. Но само това ѝ беше останало. И въпреки всичко Джени отказваше да се предаде, защото, ако зарежеше мечтата си и се прибереше у дома, това би значело да се признае за победена по най-ужасния начин. Родителите ѝ смятаха мечтата ѝ за глупава и Джени далеч не беше готова да признае, че са прави, но най-важната причина, поради която не искаше да се прибира вкъщи, бяха именно те. Родителите ѝ. Двамата души, които я бяха предали и я бяха наранили по възможно най-отвратителния начин. Те бяха една от основните причини, поради които бе избягала чак в Кейптаун без пукната пара, с идеалистична мечта и с нуждата да се махне от дома.
– Знам, че си вътре. Не можеш да ме отбягваш вечно. – Джени дочу дрънченето на ключове.
„По всичките дяволи!“ Сърцето ѝ застина. Макар отчаяна и без пукната пара в джоба, тя съвсем не беше от хората, които постъпват така. Пое си дълбоко въздух, поизглади с длани намачканата си рокля и реши да се изправи лице в лице с каквито и грозни последствия да я очакваха от другата страна на входната врата. Така правеха възрастните, макар че точно в момента ролята на възрастен ѝ се струваше адски шибано трудна.
– Здрасти, Майк – отвори вратата с глуповата усмивка тя.
Джени не се вписваше в общоприетия идеал за красота. Имаше луничаво лице, гъста, къдрава (и понякога доста буйна) червена коса и пищни извивки. Според агента ѝ това беше един от другите проблеми, защото външният ѝ вид не отговарял на „онова, което режисьорите търсят“. Джени изобщо не беше кльощава, чак да ѝ стърчат ключиците като на останалите модели и актриси. Но пък имаше чара на съседско момиче, което само по себе си беше хубаво нещо, просто не беше „на мода“.
Каквото и да значеше това!
– Джени, закъсняваш с наема с три седмици – погледна я Майк и поклати глава.
– Знам. Съжалявам. Просто напоследък ходя по толкова много кастинги, че изобщо не ми остава време да работя в ресторанта и… останах съвсем без пари – тя извърна засрамено поглед. Мразеше това. Чувстваше се като ужасен човек, като неплащащ наем и бягащ през аварийния изход мошеник.
Майк пак поклати глава.
– Не мога постоянно да правя компромиси за теб. Ти си единственият ми наемател, който закъснява с плащането.
– Знам. Съжалявам – отвърна искрено тя.
– Отпускам ти една седмица и толкова, Джени – въздъхна Майк. – Една седмица, ясно ли е?
– Благодаря! Обещавам да намеря пари!
– Аха, чувал съм го и преди. – Така си и беше. И макар че Джени наистина възнамеряваше да му плати, реално погледнато, нямаше начин да го стори, освен ако не спечелеше от лотарията или не наследеше пари от незнаен роднина.
Точно тогава телефонът ѝ звънна.
