Изкуството може да съхрани най-тъмните моменти от човешката история. Но може и да бъде пазител и на най-ярките спомени, най-красивите картини от живота и любовта.

Това е посланието на дебютния исторически роман „Мадоните на Ленинград“ от американската писателка Дебра Дийн, който ни повежда на неочаквано пътуване към една от най-гротескните глави от историята на Втората световна война – дългогодишната и мъчителна обсада на Ленинград.

Елегантен и поетичен, „Мадоните на Ленинград“ моментално се превръща в бестселър, а самата Исабел Алиенде го нарича: „Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства.“

Есента на 1941 г. Когато немската армия поема към покрайнините на Ленинград, Марина работи като музеен екскурзовод в бляскавия Ермитаж. Заедно с колегите си тя е принудена да свали безценните шедьоври на музея и да ги изпрати далеч, в безопасност от нацистите.

На стените на Ермитажа остават само празните рамки – напомняне, че някой ден изкуството отново ще заеме мястото си във великолепните му зали. За да запази здравия си разум във време на обсада, студ, глад и постоянни бомбардировки, Марина си поставя за цел да запомни всяка картина – щрих по щрих.

Десетилетия по-късно Марина живее в Америка със своя любим Дмитрий, създала е семейство и е на път към сватбата на внучката си. Но спомените на възрастната жена малко по малко започват да ѝ се изплъзват. И докато ежедневието ѝ все повече започва да изпада в бездната на забравата, в ума ѝ блестят спомените от любимия ѝ Ермитаж.

Мадоните от музея, картините, цветовете и пейзажите… В главата си Марина е създала собствен дворец на паметта, пълен с красота и изящество. А там някъде се крие и утеха за търсещото ѝ сърце.

Прескачаща между минало и настояще – от смразяващите образи на военен Ленинград до Америка десетилетия по-късно, дебютният роман на Дебра Дийн е смела и самоотвержена история за спасителната сила на изкуството, която маркира появата на нов ярък глас в историческата литература.

Пищни детайли, живописен език и въздействащи персонажи танцуват в изящен ритъм на страниците на „Мадоните на Ленинград“, която ще ви разчувства и завладее така, както само едно истинско произведение на изкуството може да го направи.

„Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства. Елегантна и поетична, това е една от онези рядко срещани книги, които ще искате да запазите и да споделите с другите.“

Исабел Алиенде

Из „Мадоните на Ленинград“ от Дебра Дийн  

Ето ни в Залата за френско изкуство. Помещението е деликатно като сдържано дихание, светлосивите стени се извиват под неокласическите сводове, инкрустираният паркет сякаш изпълнява менует от повтарящи се кръгове и завъртания. А тук, до дългата стена, стои младо момиче в красива, тежка сатенена рокля. В сенките, наполовина скрит зад вратата, е нейният млад любим и я целува по бузата. Въпреки че още не ни е видяла, тя е нащрек като сърна, вслушва се тревожно, очаквайки да бъде прекъсната във всеки момент от жените в съседната стая. Момичето е готово да побегне. Удълженият, гъвкав контур на торса ѝ се опитва да избегне нежния допир на целувката чрез протегнатата ѝ ръка и после се стопява в прозрачната гънка на шала.

Фрагонар е нарекъл тази картина Открадната целувка, но момчето не краде нищо от нея. Мигът е откраднат, преди тя да бъде повикана някъде другаде.

ñññ

Прилича на това да изчезнеш за няколко мига, като изключен превключвател. Малко след това превключвателят загадъчно щраква отново. Когато примигва и отваря очи, вижда лицето на приятеля си Дмитрий. Има чувството, че той я е наблюдавал.

Почти не са се виждали от началото на войната. Въпреки че неговият батальон бе провеждал строева подготовка на Дворцовия площад през изминалата седмица, въпреки че бе чувала изкрещените заповеди и маршируващите стъпки през отворените прозорци на Ермитажа и бе знаела, че той е най-много на няколкостотин метра разстояние, просто не бе останало време.

– Дойдох да те изведа. Не трябва да се връщам в казармата до сутринта и искам да те изведа на вечеря.

– Вечеря? Колко е часът?

– Почти девет.

– Вечерта?

Винаги се чувства дезориентирана. Седмици наред служителите на Ермитажа денонощно са опаковали, хранейки се със сандвичи в галериите, излизайки навън само за да използват тоалетната. През първата седмица опаковаха повече от половин милион произведения на изкуството и артефакти. И после, в последната нощ на юни, безкрайна редица камиони извози сандъците. Влакова композиция с двайсет и два вагона, охранявана с картечници, чакаше в депото, за да отнесе тайно безценното изкуство, а нейната крайна дестинация бе държавна тайна. Прекосявайки на връщане залите, пустошта от нарязана хартия, Марина бе извръщала очи. Мнозина от по-възрастните плачеха.

Но онова бе само видимият връх на колекцията, шедьоврите, които се излагаха постоянно. Оттогава бяха опаковали още стотици хиляди произведения, по-маловажни картини и рисунки, скулптури, бижута и монети, колекции от сребърна посуда и порцелан. Втора влакова композиция ще потегли след два дни, а краят още не се вижда.

Независимо от всичко, по непонятна за Марина причина, тя е освободена от работа до следващата сутрин, когато трябва да се яви на рапорт за работата си в пожарната охрана. Дмитрий има някаква уговорка с жената от фабриката за порцелан Ломоносов, която ръководи опаковането на чупливите предмети; не иска да ѝ каже нищо повече, а другарката Маркович казва само, че Дмитрий ѝ е обещал да нарече на нея първородната си дъщеря. Намига на Дмитрий и казва: – Но не ме попита какво е малкото ми име.

– Съжалявам, другарко Маркович. Как се казвате?

– А, много късно, другарю Буряков – шегува се тя.

– Сделката вече е сключена. – Обръща се към Марина: – Върви. Само не казвай нищо на другите момичета. Не мога да се лиша от още един чифт ръце.

Двамата с Дмитрий прекосяват зала след зала, като си проправят път сред лабиринта от заковани и надписани сандъци и покрай дузини жени, застанали в редица покрай маси, отрупани с порцеланови съдове, или коленичили на пода сред гора от сребърни свещници. Тя се срамува, че излиза без друга основателна причина освен едното ядене, но когато вече са навън и тя усеща бриза, подухващ от река Нева, забравя срама си. Вдишва дълбоко свежия въздух в дробовете си и усеща как самата тя оживява. Освен когато тича на покрива всеки път, щом завият сирените за въздушно нападение, почти не е излизала навън, прибирала се е вкъщи само няколко пъти, и то само колкото да се изкъпе и да се преоблече в дрехите, които вуйна ѝ е изпрала.

– Къде отиваме? – пита тя.

– Ще видиш – отговаря той загадъчно. Хваща я за ръката и я повежда сред групичките вечерни минувачи, през Дворцовия площад, под Триумфалната арка и отвъд по Невски проспект, главната артерия. Стрелата на Петропавловския събор е обвита в камуфлажен такелаж, кулата на Адмиралтейството е напръскана със сива боя. Минават покрай витрини на магазини, облепени на кръст с хартиени ленти, за да не се счупят при бомбардировка. Витрината на някаква аптека е покрита с дантела с мотиви на цветя и кръстове, изкусна като яйце на Фаберже. След още няколко пресечки Дмитрий завива по улица Михайловская и спира пред главния вход на хотел Гранд Европа. Прозорците му от бронирано стъкло са скрити зад стена от чували с пясък, но предните врати са отворени и тя чува музиката, която долита отвътре.

– О, не, Дима. Не мога да вляза вътре. Погледни ме. Хотел Гранд Европа е прочут със своята елегантност, а тя все така е облечена в синия си работен комбинезон.

– Изглеждаш чудесно – казва той. – Какво те интересува какво мислят хората? Познаваш ли някого вътре?

– Но тук е ужасно скъпо.

– Така е. Но за какво да пестя парите си?

Въпросът не е реторичен; той очаква тя да отговори. Сякаш може да чете мислите ѝ, добавя:

– Не съм безразсъден, Марина. Мога да ги похарча сега. Както подозирам, рублата няма да струва и яйчена черупка по времето когато се върна. – Той я хваща за ръка. – Моля те, отстъпи. Тази нощ е специална.

Тя не може да си представи какво ѝ е специалното, освен че сега всяка нощ е такава. Всеки ден, всяка нощ от началото на войната са станали по-интензивни, просмукани от осъзнаването, че светът е напът да се промени. Това е странно възбуждащо. Съществува възможността, че когато всичко това свърши, Съветският съюз ще стане по-добро място. Тя е готова за промяна, за каквато и да е промяна.

 Огромната зала в стил ар деко цялата жужи, всички маси са заети. Невероятно е как светът може да се килне на оста си, а хората да продължават да вървят изправени, да си живеят живота, да вечерят по ресторанти, да правят планове. С изключение на неуместните противогази, които висят на вратовете на елегантно облечените редовни клиенти, човек може да си помисли, че войната, бушуваща отвън, е измислица. Арфистка изтръгва нежна музика от въздуха, а палмови дървета се поклащат в цветната светлина, струяща от украсения с витражи оберлихт. Оберкелнерът ги повежда през залата до маса в ъгъла. Той дръпва стола на Марина, с претенциозен жест разгръща ленена салфетка и я разстила в скута ѝ.

Като с магия до лакътя на Дмитрий изниква сервитьорът Дмитрий поръчва шампанско и хайвер от есетра, обаче сервитьорът оглежда преценяващо младата двойка и споделя, че в действителност хайверът не заслужава престъпните цени, които му слагат тези дни. Оглежда се дискретно.