„Вътрешна афера“ от Даниъл Силва

ИК Хермес представя „Вътрешна афера“ от Даниъл Силва

Майсторът на шпионския трилър се завръща с нов роман за легендарния Габриел Алон

За автора

Даниъл Силва е носител на награди и първи в класацията на автори на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Портрет на непозната дама“, „ „Челистката“, „Колекционера“, „Смърт в Корнуол“ и др. Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които главен герой е шпионинът и реставратор на произведения на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по цял свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със съпругата си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.

За книгата

Габриел Алон се натъква на труп на млада жена без име и лице, плаващ във Венецианската лагуна. Макар да е зает с реставрирането на картина на Тициан, решава да помогне на местната полиция да идентифицира трупа. Дори си спомня, че е видял жената преди две седмици на съседна маса в кафене. Но какво е довело до смъртта ѝ? Габриел започва собствено разследване и установява, че починалата е Пенелопи Радклиф, многообещаваща стажант-реставраторка във Ватиканските музеи. Именно там тя открива шедьовър на Леонардо да Винчи, за чието съществуване никой не подозира. Никой освен крадците, които го отмъкват при съмнително спиране на тока, деактивирало

охранителната система на музея.
За да разкрие извършителя, Алон се среща със своя дългогодишен приятел и настоящ глава на Римокатолическата църква Луиджи Донати. Разкритието обаче ще застраши не само репутацията на Ватикана, но и живота на папата. Единственият начин да предотврати грандиозния скандал и да върне изчезналия шедьовър е, като го фалшифицира. Но дали тази колосална измама ще се окаже по силите на легендарния бивш шпионин?

Откъс

Дорсодуро

Пристигна през лятото на 1630 г. и продължи на изток от Милано, макар че градът се опита да спре разпространението ѝ, но не успя. Републиката, с оживеното си пристанище и влажния въздух, се оказа любезен домакин, както неколкократно в миналото. Напастта унищожи първо плъховете, а след това и хората. Близо двайсет и една хиляди души измряха само между септември и декември. Когато всичко свърши, една трета от населението вече не съществуваше. Макар че тогава дожът и Съветът на десетте не го знаеха, Венеция никога повече нямаше да бъде същата.

Докато чумата все още вилнееше, венецианският сенат постанови, че на Пунта дела Догана в Дорсодуро трябва да бъде построена нова базилика, която да бъде посветена на Дева Мария, и веднъж годишно, в деня на празника на въвеждането ѝ в храма в Йерусалим, сенаторите и дожът да се събират там, след като преминат през Канал Гранде по понтонен мост.

Габриел пристигна в базиликата рано сутринта на следващия ден по много по-незабележим начин – на борда на vaporetto №1. Прекоси пустия кей до рядко използван страничен вход, увенчан с каменен венециански лъв. Две почуквания по тежката дървена порта призоваха възрастен свещеник в черно расо.

– Буонджорно, синьор Алон. Как сте днес?

– Боя се, че не съм добре.

– Да не сте понастинали?

– Не, отец Джовани. Изглежда, съпругата ми е ядосана.

– Пак ли? – Свещеникът въздъхна примирено. – Какво си направил този път, сине мой?

– Натрупаха се доста неща, отче. Така че нямам никаква надежда за прошка.

– Може би мога да си поговоря с нея?

– На ваше място не бих се месил. Има вероятност това само да влоши нещата.

Старият свещеник придружи Габриел в мрачния полумрак на базиликата. Осем разположени радиално параклиса ограждаха издигащия се осмоъгълен централен кораб. Гледката към един от параклисите беше скрита от закрито с брезент скеле.

– Ще ви оставя да си вършите работата – каза свещеникът и изчезна в мрака.

Габриел се промъкна през пролуката в брезента и се изкачи по скелето до работната си платформа. Засега запасите му се ограничаваха до флакон с внимателно дозиран разтворител, пакет дървени клечки и четири пакета памук – достатъчно памук, пресметна той, за да премахне замърсения лак от около половината от огромното платно. Три месеца беше приблизителният срок, който бе обещал на венецианските културни власти, и още три месеца за извършване на необходимия ретуш. Може би щеше да успее да приключи реставрацията в по-кратки срокове, ако не беше фактът, че базиликата, една от най-значимите туристически атракции във Венеция, щеше да остане отворена за посетители през цялото времетраене на проекта. По ред причини това не бе предпочитаният от Габриел метод на работа.

Той включи двете халогенни лампи на стойки, които хвърляха остра бяла светлина върху повърхността на картината, след което уви снопче памук около края на една клечка. Имаше навика да слуша опера или класическа музика, докато работи – със стар портативен сидиплейър, верен спътник по време на безброй реставрации в миналото, но настоящите обстоятелства не го позволяваха.

Потопи първия памучен тампон в разтворителя и го прекара внимателно по крилото на сияйния бял гълъб в горната част на платното. Замърсеният лак се разтопи веднага и разкри майсторската работа на Тициан с четката.

– Буонджорно, синьор Вечелио – тихо изрече Габриел. – И как сте в тази прекрасна сутрин? Не сте добре? Много съжалявам да го чуя. В жена ви ли е проблемът, или детето ви си е навлекло гнева на дожа, като се опитва да организира шествие в знак на протест срещу изгарянето на изкопаеми горива? Питате какво представляват изкопаемите горива? Може би друг път, стари ми приятелю. Дълга история.

Габриел захвърли изцапаното топче памук и си направи друго. Влезе в познатия ритъм на занаята си – потапяне, завъртане, изхвърляне… потапяне, завъртане, изхвърляне – и до девет часа сутринта, когато вратите на базиликата се отвориха, успя да почисти правоъгълник от платното с размери около двайсет на трийсет сантиметра. Не след дълго чу скрибуцането и потропването на обувки по мраморния под, а към десет часа се разнесе постоянен многоезичен шум от разговори. Той издържа до десет и трийсет, преди да изгаси лампите и да слезе от скелето. Когато излезе иззад брезента, една жена, която говореше английски с британски акцент, се опита да го въвлече в разговор. Той се престори, че не говори нейния език, и като се усмихна извинително, тръгна през нефа.

Навън застана на стъпалата на базиликата и вдиша първия хладен и сух въздух за сезона. На отсрещния бряг на Канал Гранде, скрит сред луксозните магазини, наредени по Кале Ларга XXII Марцо, се намираше офисът на фирмата за реставрация „Тиеполо“. Той позвъни на изпълнителната директорка на фирмата и я попита дали е свободна за кафе.

– Съжалявам, скъпи. Но не съм на разположение.

– За колко време?

– В обозримото бъдеще.

– Ами ако се помъча да те уговоря?

– Може би ще се съглася да пийнем по питие с теб по-късно.

Габриел прекоси дървения мост над Рио дела Салуте и тръгна към кафене „Поджи“, малък симпатичен бар близо до Академията. Посещаваше заведението за втори път, но собственикът го посрещна така, сякаш идваше там всяка сутрин от години. Двамата си размениха любезности и баналности за състоянието на света, докато Габриел изпи две кафета и погълна корнето със сладък бадемов пълнеж.

– Как върви Тициан? – попита внезапно съдържателят.

– Откъде знаете?

Съдържателят посочи щанда с италиански вестници.

– Прочетох за него в „Ил Газетино“, синьор Алон.

– Тициан върви доста добре.

– Ще се видим ли утре?

– Предполагам, че да – отвърна Габриел и излезе на улицата.

Не бързаше да се връща към базиликата и когато пристигна, завари опашка от туристи, която се проточваше от входа. Беше късният сутрешен наплив, най-натоварената част от деня. За щастие вратите щяха да се затворят по обяд и да останат така в продължение на три благословени часа, през които Габриел щеше да разполага с мястото за себе си. По-добре да забави завръщането си с няколко минути, помисли си той, отколкото да се сблъсква с дразнещия шум на тълпата.

Затова продължи по тротоара край канала към наблюдателния пункт в края на Пунта дела Догана. Може би на половин километър на изток, от другата страна на искрящата вода, се намираше величествената църква „Сан Джорджо Маджоре“. Дори на Габриел, преситения венецианец, гледката не омръзваше никога.

В продължение на няколко минути остана само негова, за да ѝ се наслади. Накрая се появиха двама туристи – американци, очевидно младоженци – и го помолиха да ги снима. Той ги нагласи с „Маджоре“ на заден план и направи снимката. Жената беше от лявата страна, а съпругът ѝ – от дясната. Габриел сметна, че снимката е доста добра, макар симетрията да бе леко нарушена от тъмната маса, която плуваше по повърхността на водата зад външното рамо на мъжа.

Той промени рамката на кадъра, снима пак и върна телефона. Младите американци се задържаха още минута и после си тръгнаха. Останал отново сам, Габриел потърси сред пенещите се води на лагуната обекта, който бе видял преди малко. Тъмната плаваща маса, каквато и да беше тя, бе изчезнала.